Определение № 216 от 22.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3771/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура София и от Р. М. Й., чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение № 437 от 18.02.2020г. по в.гр.д. № 4234/2019г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 1017 от 19.05.2020г., с което е частично отменено решение от 12.06.2019г. по гр.д.№ 48/2019г. на ОС Перник досежно уважената част от иска за разликата над 5 000лв.до 7 500лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за посочената разлика над 5 000лв. до 7 500лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неоснователно започнало срещу него наказателно преследване за престъпление по чл.131, ал.1, т.12, вр.чл.129, ал.2, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК, по което производството е прекратено с решение по н.о.х.д.№ 348/2018г.на САС и вследствие нарушение на правото му на разглеждане на делото в разумен срок, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.08.2013г. като е потвърдено решението на ОС Перник в останалата отхвърлителна част. Присъдени са разноски. Прокуратурата обжалва въззивният акт досежно допуснатата поправка на явна фактическа грешка в частта, в която е посочено, че „в отхвърлителния диспозитив за разликата над 5 000лв. до 7 500лв.“, след думите: „и от нарушаване правото на разглеждане на делото в разумен срок, ведно със законната лихва върху главницата, считано от“ датата е поправена на 13.08.2013г.“/вместо 18.05.2018г./ В изложението към касационната жалба, Прокуратурата се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК- очевидна неправилност и по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като поставя следния въпрос: От кой момент се дължи законната лихва върху присъденото обезщетение когато ищецът не го е конкретизирал нито с исковата си молба, нито допълнително, в хода на производството? Твърди противоречие с решения по гр.д.№ 679/2017г.на ІІ г.о., гр.д.№ 1357/2016г.на ІІ г.о., гр.д.№ 5360/2015г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 760/2019г.на ІІІ г.о. Срещу така подадената жалба е постъпил отговор от Р. М. Й., чрез процесуалния представител адвокат Д., чрез който се оспорва нейната основателност. Счита, че допуснатата поправка не води до възможност за претендиране на лихва, считано от 13.08.2013г., защото по делото такава начална дата не е определяна. /След постановената от РС Перник поправка на постановения акт, определената дата за дължимост на законната лихва е 18.05.2018г./ Р. М. Й., чрез процесуалния представител адвокат Д., обжалва въззивният акт в частта, с която е отхвърлен предявения иск за разликата над присъдените 5 000лв. до претендираните 36 000лв. В изложението си се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като поставя следните въпроси, свързани с приложението на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД: 1. Следва ли съдът да вземе пред вид, наред с обичайно предвидимите вреди и останалите релевантни за размера на обезщетението обстоятелства каквито са фазите, през които е преминало производството, фактът че между присъдата и изготвяне на мотивите са минали повече от две години, броят и продължителността на взетите мерки за неотклонение, криминалните регистрации в рамките на цялото наказателно преследване, 2. Следва ли съдът да съобрази влошените семейни отношения и влошеното здравословно състояние, съобразно ангажираните гласни доказателства и експертиза или следва да се съобразява само с писмените документи, 3. Как се определя обезщетението когато наказателното производство е водено с две обвинения, като по едното е постановена осъдителна присъда, а по другото производството е прекратено? Следва ли съдът да определи съотношението на конкретно претърпените вреди?, 4. Как се определят вредите когато при незаконно наказателно преследване е нарушено изискването за приключване на делото в разумен срок, подадено е заявление по реда на глава Трета от ЗСВ, но споразумение не е постигнато?, 5. Дължи ли съдът преценка на всички релевантни обстоятелства при определяне на дължимото обезщетение?, 6. Следва ли съдът да редуцира по свое усмотрение и по възражение на ответника договореното и изплатено адвокатско възнаграждение и правилна ли е преценката на съда за оценката на адвокатския труд? Позовава се на противоречие с ППВС №4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №3/2005г. и на конкретни решения на ВКС, които сочи. Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Касационната жалба на Р. М. Й. е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК в частта й досежно претенцията, касаеща имуществените вреди, пред вид цената на иска, която е в размер на 1 500лв., /т.е. под 5000лв./ и в тази част следва да бъде оставена без разглеждане. /Съответно не следва да се дава отговор на поставеният в тази връзка въпрос под номер шест/. Въззивният съд, е преценил за справедлив размер на обезщетение от 5 000лв., като е съобразил /включително след препращане към мотивите на първоинстанционния акт/ следното: Ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 8.06.2011г. за извършено умишлено деяние по чл.170, ал.2, вр.с ал.1 НК, като му е определена мярка за неотклонение „подписка“. /Преди това е бил задържан за срок от 24 часа, по реда на чл.65, ал.1, т.1 ЗВМР със заповед от 27.11.2010г. като уличено лице и е разпитан в качеството на свидетел/. Обвинителният акт е внесен в съда на 17.08.2011г., образувано е н.о.х.д.№ 1270/2011г.на РС Перник, който след три проведени съдебни заседания е постановил осъдителна присъда на 20.01.2012г. /Определено е наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година, с изпитателен срок от 3 години/. Същата е потвърдена от въззивния Окръжен съд Перник с решение от 17.05.2012г. По искане на едно от другите осъдени лица в производството, с решение по к.н.д.№ 1126/2012г. на ВКС въззивното касационно производство е било възобновено, отменено е решението на Окръжен съд Перник на когото делото е върнато за ново разглеждане. Образувано е в.н.о.х.д.№ 343/2012г., по което е постановено решение, с което е отменена присъдата на РС Перник и делото му е върнато за ново разглеждане. От своя страна, РС Перник е върнал делото на Прокуратурата с указания за прецизиране на формата на вината и обвиненията на всяко едно от лицата. Конкретно за ищеца е повдигнато обвинение с постановление от 23.05.2013г. за извършено умишлено деяние по чл.170, ал.2, вр.с ал.1, вр. чл.20,ал.2 НК, както и за престъпление по чл.131, ал.1, т.12, вр.чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК. Определена е мярка за неотклонение „подписка“. Обвинителният акт е внесен в съда на 5.07.2013г., образувано е н.о.х.д.№ 1094/2013г.на РС Перник, който след девет проведени съдебни заседания, е постановил осъдителна присъда на 16.03.2015г. за деянието по чл.170, ал.2, вр.ал.1 НК и за това по чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК. Оправдан е по повдигнатото му по-тежко обвинение по чл.131, ал.1, т.12 НК. На основание чл.23, ал.1 НК е определено едно общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1.6 години, с изпитателен срок от 4 години. Мотивите на присъдата са изготвени две години и два месеца след постановяване на присъдата. След обжалване, въззивният Окръжен съд Перник с решение от 15.12.2017г. е изменил присъдата, като Р. Й. е признат за виновен за по-тежката квалификация на деянието по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.20, ал.2, НК и е постановено по-голямо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2.6 години, но с по-малък изпитателен срок от 3 години. След направено от настоящия ищец искане за възобновяване на производството е постановено позитивно решение на 18.05.2018г. от САС по н.д.№ 348/2018г., с което е прекратено производството срещу Р. Й. в частта досежно производството по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.20, ал.2 НК с мотив, че след връщане на делото в досъдебната му фаза, положението на подсъдимия е утежнено. Делото е било върнато /след първото му възобновяване/ за отстраняване на констатирани нередовности в обвинителния акт. Вместо само те да бъдат отстранени, е проведено ново разследване, повдигнато е ново обвинение и е наложено по-тежко наказание. По този начин Р. Й. е признат за виновен с влязла в сила присъда само за деянието по чл.170, ал.2 НК. При тези факти, въззивният съд е посочил, че присъжда обезщетение само за частта от воденото наказателно производство, което се е развило, считано от 23.05.2013г., когато на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл.131, ал.1, т.12, вр.чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК до 18.05.2018г., когато е постановено решението на САС по н.д.№ 348/2018г., с което е прекратено производството срещу него /т.е.продължителността на производство е пет години. По него, спрямо ищеца е взета най-леката мярка за процесуално принуда „подписка“. Съдът, след като е съобразил ангажираните по делото гласни доказателства, е приел, че допълнително повдигнатото обвинение се е отразило отрицателно на ищеца – най-вече върху неговото емоционално и психическо състояние. Бил е притеснен, подтиснат, изплашен, депресиран. Съобразена е и обичайната му среда – живее в малко населено място, където хората се познават и е отчел факта, че случаят е бил обсъждан. От друга страна, съдът е съобразил, че ищецът е бил осъждан. Бил е безработен, поради което съдът е приел за недоказано наличието на причинна връзка между производството и липсата на финансови средства, от които е страдал ищеца. По същата причина е преценил, че не следва да бъдат обезщетявани и твърдените от него вреди, произтичащи от преждевременното раждане и тежката бременност на неговата приятелка. За недоказано е преценено и твърдението за влошено здравословно състояние, което да е в причинно-следствена връзка с обвинението. Независимо, че е установено с медицинска експертиза, че ищецът е развил тревожно депресивна симптоматика, придружена с нервно-вегетативни прояви, което е временно и преходно състояние, именно поради липса на доказателства /включително приложена медицинска документация/, удостоверяваща „настоящето здравословно състояние на ищеца и има ли реално влошаване в резултат на изживения стрес от конкретно воденото наказателно производство“, въззивният съд е приел, че не е установена причинна връзка именно с допълнително повдигнатото обвинение по чл.131 НК. Наведеният довод за неспазване на разумен срок на воденото наказателно производство, съдът е преценил за частично основателен, съобразявайки продължителността й от пет години, на фона на вида, тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинението, конкретно предприетите гореописани действия и прякото отражение върху личността на пострадалия. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по нито една от двете подадени касационни жалби не следва да се допуска касационно обжалване. Съображенията: Относно касационната жалба на Прокуратурата: РС Перник, след постановяване на решението за поправка № 301 от 1.08.2019г. по гр.д.№ 48/2019г., е присъдил обезщетение в размер на 7 500лв., ведно със законната лихва, считано от 18.05.2018г.,т.е. от постановяване на решението на САС по н.д.№ 348/2018г., с което е прекратено производството срещу Р. Й. в частта досежно деянието по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.20, ал.2, НК. /Допусната с решение № 301 от 1.08.2019г. от РС Перник поправка касае само уважителната част от иска, като относно отхвърлителната, лихвата е определената с диспозитива на решение № 205 от 12.06.2019г., считано от 13.08.2013г./ Въззивният съд е намалил размера на обезщетението до 5 000лв., като с постановеното решение № 1017 от 19.05.2020г. е допуснал поправка в диспозитива в частта, с която е отменено решението, постановено по гр.д.№ 48/2019г. на РС Перник, като „в отхвърлителния диспозитив за разликата над 5 000лв. до 7 500лв., след думите „и от нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок, ведно със законната лихва, вместо датата 18.05.2018г., да се чете: 13.08.2013г. до окончателното й заплащане, като неоснователен в тази част“. При тези факти, поставеният от касатора въпрос: „От кой момент се дължи законната лихва върху присъденото обезщетение, когато ищецът не го е конкретизирал нито с исковата си молба, нито допълнително, в хода на производството?“, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколокото не е от значение за изхода на делото и не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Същият не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените в т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.разяснения, доколкото съдържа условие, което не е прието за установено и не отговаря на фактите по делото, а именно, че ищецът не е конкретизирал началния момент на претендираното от него обезщетение за забава. В случая той е конкретизирал, че претендира законната лихва от 18.05.2018г. Лихвата следва главното вземане и се включва в предмета на делото. След като претенцията за присъждането й е заявена, съдът дължи произнасяне. Съгласно т.4 от ТР по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК, вземането за обезщетяване на вреди възниква след признаване по законен ред незаконността на акта, действието или бездействието на държавния орган. Така установената съдебна практика в случая е съобразена, тъй като същото е присъдено от влизане в сила на акта, с който се признават за незаконни действията на държавния орган /т.е.18.05.2018г./ и съобразно заявеното искане. Посочената различна дата в решението за поправка е съобразно постановения от първата инстанция отхвърлителен диспозитив/. По касационната жалба Р. Й., също не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото всички поставени от него въпроси, свързани с приложението на принципа на справедливост, са разрешени съобразно установената практика и при съобразяване с критерия по чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е изпълнил задължението си да определи дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди, въз основа на комплексна преценка на всички релевантни обстоятелства и след анализ на конкретното им отражение върху личността на пострадалия, като е съобразил включително и обстоятелствата на които касаторът акцентира в първия поставен въпрос - фазите, през които е преминало производството, фактът че между присъдата, постановена след възобновяване на производството и изготвянето на мотивите са минали повече от две години, вида и продължителността на взетите мерки за неотклонение /мярката е подписка, като задържането е само за 24 часа/. Преценката му на установените факти не подлежи на контрол в настоящата фаза, но от мотивите е видно, че са обсъдени доказателствата, наведените възражения, като е извършена преценка както на обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и на тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. В случая, присъденото обезщетение касае прецененото като незаконно обвинение за деянието по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.20, ал.2 НК, по което след водено в продължение на пет години производство, делото е прекратено /за деянието по чл. чл.170, ал.2, вр.с ал.1, вр. чл.20,ал.2 НК лицето е осъдено/. Като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, включително и упражнените мерки на процесуална принуда, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; липсата на трайни здравословни увреждания, установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Видно от мотивите, въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи свои фактически и правни съображения, като подробно е посочил кои обстоятелства приема за относими при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Той се е произнесъл по всички релевантни обстоятелства, поради което установената съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД е съобразена от въззивния съд и съобразно постановените от касатора въпроси специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. Конкретно, вторият поставен от касатора въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост /съгласно дадените в т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, доколкото не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Последният не е приел за установено, че влошеното здравословно състояние на обвиненото лице и проблемите в семейството му да са в причинна връзка с воденото наказателно производство, поради което е и не ги е съобразил. Относно начина на определяне на обезщетението когато наказателното производство е по две обвинения, като по едното е постановена осъдителна присъда, а по другото производството е прекратено, е съобразена установената практика /например решения по гр.д.№ 3132/2019г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 1892/2919г.на ІІІ г.о./, съгласно която при развиващи се паралелно във времето производства /какъвто е настоящия случай/, причиненият противоправен резултат се счита за общ и държавата дължи обезщетение по справедливост, съобразно установената конкретика на случая. Обезщетението се дължи глобално, при отчитане на кумулирания ефект от отделните обвинения. В случая, въззивният съд е описал в мотивите си кои факти счита за релевантни, от което следва, че е съобразил, че първоначалното производство е приключило с присъда, постановена две години след повдигане на обвинението, след което същото е било възобновено, по искане на друго осъдено лице/не на ищеца/, че на ищеца са повдигнати две обвинения, по които е преценено, че е виновен и е осъден, като определено му общо наказание е било по-тежко от наложеното му преди възобновяването, последвало е ново възобновяване, след което като краен резултат се е стигнало до прекратяване на производството по едно от обвиненията, но основанието е за това е констатирано процесуално нарушение, свързано с утежняване на положението на вече осъденото лице. Относно последният поставен въпрос, касаещ срока на воденото производство, следва да се посочи, че съдът е констатирал нарушение на изискването за приключване на делото в разумен срок /това е констатирано и при развилото се производство по реда на глава Трета от ЗСВ/, но определеното обезщетение е съобразно вече описаната конкретика на случая. Касае се за производство, в рамките на което са включени и две извънредни по възобновяване, същото се е развило неколкократно през досъдебната и съдебната фази, като съдебната е преминавала през всички възможни инстанции /двукратно/, проведените производства са водени с повече от един обвиняеми/подсъдими и са събирани различни доказателства. До едно от производствата за възобновяване се е стигнало по искане на ищеца. В този смисъл, въззивният съд е процедирил съобразно установената практика/вж. например решение по гр.д.№ 3619/2017г.на ІІІ г.о./,определяйки обезщетението за причинените вреди след съобразяване на установените критерии: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение