Определение № 60371 от 16.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2340/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Д. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, с което по жалба на ответника Гаранционен фонд относно уважената от първоинстанционния съд част от предявения иск по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ същият е отхвърлен в тази част. Ответникът оспорва жалбата. Касационно обжалване не следва да се допуска. Извода си за пълна неоснователност на предявения иск въззивният съд е основал на недоказаност да е настъпило посоченото в исковата молба пътно-транспортно произшествие, а при условие, че такова е настъпило – за недоказаност на противоправно поведение на неустановен водач на неизвестен автомобил. Съдът е приел за установено от фактическа страна единствено претърпяното от ищцата телесно увреждане и произтеклите от него страдания, но във връзка с основния спор между страните е приел, че представените от ищеца писмени доказателства (констативен протокол за ПТП и протокол за извършен по реда на НПК оглед на местопроизшествие, съставен два месеца след увреждането) не съдържат релевантна за спора информация, като заключението на автотехническата експертиза, основано само на тези документи и при липсата на други данни отразява само възможни варианти. С оглед тези решаващи мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК не отговарят на изискванията за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос „Може ли съдът да обоснове своите изводи само на база вътрешното си убеждение, без да обсъди и да се съобрази с всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и без да изложи съображения защо не ги подкрепя?“ е напълно неясен, доколкото се основава на немислимото разделяне на вътрешното убеждение на съдебния състав от доказателствения материал. Това убеждение обаче по дефиниция се основава на (и е неразделно от) доказателствата по делото, доколкото представлява направената от съда оценка на последните, без значение правилна или не. Също толкова неясен е и вторият въпрос „Как следва да се произнесе въззивният съд по отношение самостоятелната си оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да изложи пълни собствени мотиви, с които да обоснове крайните си изводи?“, доколкото от изложението не става ясно по какъв начин според жалбоподателя въззивният съд трябва, след като оцени събраните доказателства, да се произнесе по отношение на собствената си оценка. По отношение на въпроса “Следва ли въззивният съд да назначи служебно експертиза за изясняване на обстоятелствата по делото, когато счита, че не следва да се кредитира нито едно от събраните по делото доказателства, поради което е налице неизясненост на делото от фактическа страна?“ не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Не е налице противоречие с по т. 3 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК. Съгласно възприетото задължително тълкуване задължението на въззивния съд служебно да събере доказателства, в частност експертиза, е ограничено само до посочените в тълкувателното решение две хипотези, а именно необходимост от служебно приложение на императивна материална норма или надлежно заявено (в жалбата или в отговора срещу жалбата) оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите й изводи. В разглеждания случай не се повдига въпрос за необходимост от приложение на императивна норма, нито се поддържа ищцата своевременно, в отговора си срещу въззивната жалба, да е изложила оплакване за необоснованост или за процесуално нарушение във връзка с доказателствата. В действителност в изложението се развива невъзможната с оглед действащата уредба на гражданския процес теза, че след като въззивният съд намери за основателно оплакване за недоказаност на даден факт (което обаче съдът може да стори едва с решението си по същество), той дължи да даде на другата страна указания да посочи допълнителни доказателства за него. Поради това не може да обоснове допускане на касационно обжалване и въпросът „Дължи ли въззивният съд даване на указания на ищеца относно възможността за предприемане на нови процесуални действия за изпълнение на указанията в доклада по чл. 146 от ГПК при положение, че приема за негодни и не кредитира събраните от ищеца пред първа инстанция доказателства в изпълнение на указанията по чл. 146 от ГПК, които са били кредитирани от първоинстанционния съд?“. Въпросите относно доказателствената сила на констативния протокол за ПТП и на прокурорското постановление за спиране на наказателното производство поради неоткриване на извършителя не се явяват обуславящи правните изводи на въззивния съд. Изводите си за недоказаност въззивният съд не е основал на доказателствената сила на тези документи, т. е. на разпределение на доказателствената тежест, а на констатацията, че те не съдържат релевантна за спора информация. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и съобразно направеното искане ищцата дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП С тези мотиви съдът