Определение № 779 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2361/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2728/10.02.2020 г. на „Никан Лайн Груп“ ООД, представлявано от управителя А. Б., чрез адв.Н. М., срещу въззивно решение № II – 99/31.12.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 1190/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 41/26.02.2019 г., постановено по гр.д. № 416/2018 г. на Районен съд – Несебър. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Никан Лайн Груп“ ООД против „Общинска банка“ АД, „Никан Лайн” ООД и „Транс Сити” АД, евентуално съединени искове, както следва: 1) по чл.42, ал.2 ЗЗД - за обявяване недействителността на договорна ипотека, сключена с нотариален акт № 131, т. 1, рег. № 79, нот.д. № 127/28.01.2008 г. на нотариус С. А., в частта й относно поземлен имот с идентификатор 61056.501.439 по КККР на [населено място]; 2) по чл.38, ал.1 ЗЗД - за обявяване нищожността на договора за ипотека в посочената му част; 3) по чл.170 ЗЗД, вр. с чл.167, ал.2 ЗЗД - за обявяване нищожността, поради липса на тъждественост между описаното в нотариалния акт обезпечено вземане и действително възникналото; 4) по чл.170 ЗЗД, вр. чл.167, ал.2 ЗЗД - за нищожност на ипотеката в атакуваната й част, поради липса на яснота относно вида и размера на обезпеченото вземане. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Изложени са подробни доводи за основателността на предявените искове, респ. за неправилността на изводите във въззивното решение, с което претенциите са счетени за неоснователни и са отхвърлени. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните, уточнени от настоящия състав, въпроси: 1) възникват ли две отделни задължения при сключване на договор за кредит, когато кредитът е разделен на две или повече части, всяка от които има различен размер, срок на погасяване, погасителен план и предназначение; 2) допустимо ли е „договаряне сам със себе си“ в случаите, в които едно лице представлява в качеството си на пълномощник едновременно кредитора, кредитополучателя и ипотекарния длъжник по сделката, когато интересите на представляваните са противоречиви; 3) дължи ли съдът по иска с правно основание чл. 38, ал. 1 ЗЗД, произнасяне по въпроса за „интереса“ на всяко от лицата, което е било представлявано от един и същ пълномощник, при твърдения, че пълномощникът е договарял в нарушение на правилото по чл. 38, ал. 1 ЗЗД; 4) води ли до нищожност на договора за ипотека, липсата на тъждественост между предназначението на обезпечението, както е уговорено в договора за кредит, и предназначението на обезпечението, учредено впоследствие с ипотеката. Ответните страни по касационната жалба –„Общинска банка“ АД, „Никан – Лайн” ООД и „Транс Сити” АД, не са взели становище по жалбата. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, споделяйки мотивите на първата инстанция (чл.272 ГПК), е приел, че между „Общинска Банка” АД, като кредитор, „Транс Сити” АД, като кредитополучател, „Никан Лайн Груп” ООД и „Никан Лайн” ООД, като солидарни длъжници, е бил сключен договор за инвестиционен банков кредит №1174/27.12.2007 г. за сумата 2 500 000 евро и със срок за издължаване - 84 месеца от датата на договора. Уговорено е средствата да се преведат на два транша по разплащателна сметка на кредитополучателя: първи – в размер на 1 500 000 евро, който се усвоява в срок до 28.12.2007 г.; втори – в размер на 1 000 000 евро, който се усвоява в срок до 20.03.2008 г. За издължаването на всеки транш е съставен отделен погасителен план. Страните постигнали съгласие дългът по заемната сметка да се олихвява с лихвен процент в размер на тримесечния EURIBOR за евро плюс надбавка от 5 пункта, като при просрочие на погасителна вноска да се начислява лихва за забава, включваща уговорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на 10 пункта годишно, а при неплащане на лихвите в срок да се начислява неустойка от 0,05 % за всеки ден просрочие върху просрочената сума. Съгласно чл.5.2. вторият транш от кредита се обезпечава с договорна ипотека върху имот, находящ се в [населено място], [община], собственост на солидарните длъжници - „Никан Лайн Груп” ООД (собственик на земята) и „Никан Лайн” ООД (собственик на построената в имота сграда). Изрично е записано, че ипотеката ще се учреди с материален интерес от 1 млн. евро. С нотариален акт № 131, том 1, рег.№ 789, нот.дело № 127/2008 г. на нотариус С. А., е учредена договорна ипотека върху процесния имот в [населено място], като в акта са възпроизведени всички условия на договора за кредит, в т.ч. и че за обезпечаване на част от кредита - в размера на 1 млн. евро, заедно с договорната и наказателна лихва, неустойките и разноските за принудителното събиране - „Никан Лайн Груп” ООД и „Никан Лайн” ООД учредяват в полза на банката ипотека върху своите недвижими имоти: УПИ IX-546, кв.64 по плана на [населено място], целият с площ от 982 кв. м., находящ се в [населено място], общ.Н., ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със ЗП от 115 кв.м. и Р. от 446 кв.м., ведно с всички останали подобрения и приращения в имота. Въззивният съд е посочил, че по делото е установена идентичността между описания в нотариалния акт имот и процесния ПИ с идентификатор 61056.501.439 по КККР на [населено място]. При сключването на договора за ипотека дружествата - длъжници са представлявани от един и същ пълномощник – лицето Т. С. Ф., която е упълномощена от А. Б. – управител на „Никан Лайн Груп” ООД и „Никан Лайн” ООД с нотариално заверено пълномощно с рег. № 462/25.01.2008 г. и от същото лице в качеството му на изпълнителен директор на „Транс Сити” АД. Съгласно пълномощното, Ф. е оправомощена да представлява дружествата пред нотариус С. А. и навсякъде, където това е необходимо във връзка с учредяване и подписване на договорна ипотека в полза на „Общинска банка” АД, при следните условия: договорната ипотека се сключва за обезпечение на втория транш по вземане на „Общинска банка” АД по договор за банков кредит № 1174/27.12.2007 г. - в размер на 1 млн. евро; при лихвен процент в размер, равен на тримесечен EURIBOR за евро плюс надбавка от пет пункта, като при просрочие на плащанията на главницата договореният лихвен процент се увеличава с наказателна надбавка от 10 пункта, а при забава на плащането на лихвите се дължи неустойка в размер на 0,05 % върху просрочената сума за всеки ден; със срок на издължаване на целия кредит на вноски в срок от осемдесет и четири месеца от датата на договора за кредит и при другите условия на сключения договор за банков кредит № 1174/27.12.2007 г.; ипотеката се учредява върху процесните недвижими имоти, собственост на дружествата солидарни длъжници „Никан Лайн Груп“ ООД и „Никан Лайн“ ООД, описани и идентифицирани подробно в пълномощното. Въззивният съд е посочил, че впоследствие между страните са подписани 11 анекса към договора за кредит, с които са променяни сроковете на погасителните вноски и размера на лихвата, изготвяни са нови погасителни планове, в т.ч. с Анекс № 8 е променен крайният срок за погасяване на кредита от 22.12.2016 г. на 22.12.2018 г., договорено е всички просрочени лихви към датата на анекса да се капитализират и новосформираният дълг от 2 513 252.35 евро да се издължава съгласно нов погасителен план. Анексите са подписани от законния представител на дружествата А. Б., като съгласно приложена по делото нотариално заверена декларация с рег. № 916/18.02.2013 г. същият, в качеството си на управител на „Никан Лайн Груп” ООД и на „Никан Лайн” ООД, изрично е декларирал съгласие учредената договорна ипотека да продължи да обезпечава вземането на банката с предоговорените условия по анексите до окончателното му погасяване или до приемането на друго решение, свързано с обезпеченията по договора. Поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит от страна на длъжниците, банката се снабдила с изпълнителен лист от 12.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 729/2017 г. на РС – Пирдоп и е насочила изпълнението към ипотекирания имот. При тези данни, като се е позовал на установената практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че предявените евентуално съединени искове следва да се разгледат не в поредността, посочена от ищеца, а според тежестта на порока, който се релевира – първо по основанията за нищожност на сделката и след това, ако същата се прецени за валидна, по основанието за недействителност по чл.42, ал.2 ЗЗД. По иска за нищожност на основание чл.26, ал.1, вр. чл.38, ал.1 ЗЗД е приел, че в случая не е налице договаряне на пълномощника сам със себе си, респ. не е нарушено правилото по чл.38, ал.1 ЗЗД. Посочено е, че представителството на длъжниците – търговски дружества от едно и също физическо лице при сключването на договора за ипотека с банката – кредитор не осъществява хипотезата на чл.38, ал.1 ЗЗД. Договаряне сам със себе си няма, тъй като упълномощената Т.Ф. е направила волеизявление от името на представляваните от нея дружества, които са едната страна (длъжника) по сделката, а насрещната страна е кредиторът „Общинска банка“ АД, представлявана от друг пълномощник. По иска с правно основание чл.26, ал.1, вр. чл.170, вр. чл.167, ал.2 ЗЗД, съдът е счел за неоснователно възражението на ищеца за липса на тъждественост между обезпеченото вземане и това по договора за кредит, като е посочил, че начинът, по който вземането е определено в ипотечния договор, съответства на уговореното в договора за кредит - в последния изрично е записано, че ипотеката ще се учреди с материален интерес от 1 млн. евро. Тази сума представлява част от цялата дължима сума по кредита, както е описано и в ипотечния договор, а последвалите предоговаряния и промени в дълга, съгласно разпоредбата на чл.174 ЗЗД, не водят до нищожност на ипотеката. За неоснователен по същите съображения е счетен и искът по чл.26, ал.1, вр. чл.170, вр. чл.167, ал.2 ЗЗД – за нищожност на ипотеката, поради липса на яснота за обезпеченото вземане, предвид посочването му в ипотечния договор като „част“, а в договора за банков кредит като „втори транш“. Съдът е посочил, че индивидуализацията в нотариалния акт на вземането като - „част от предоставения банков кредит, в размер на 1 000 000 евро, заедно с договорната и наказателна лихви, неустойките и разноските по принудително изпълнение“ - не внася неяснота относно това кое е обезпеченото вземане и по кой договор за кредит същото е уговорено. По иска с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД е прието, че пълномощникът Т.Ф. не е превишила обема на учредената представителна власт и волеизявлението й е породило правни последици за представляваните. Посочено е, че дори евентуална констатация за несъответствие между действията на представителя и волята на представлявания, не би променила извода за неснователност на иска. В тази връзка е посочено, че в представената нотариално заверена декларация с рег. № 916/18.02.2013 г. А. Б. - управител на „Никан Лайн Груп” ООД и „Никан Лайн” ООД - е декларирал съгласието на представляваните от него дружества учредената ипотека да продължи да обезпечава вземането на банката с предоговорените (съгласно Анекс № 8/31.01.2013 г.) условия, а това по характера си представлява изрично изявление за потвърждаване действията на пълномощника при сключването на договора за ипотека. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Съгласно принципа на диспозитивното начало, поставеният от касатора правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Соченото от касатора основание по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение - не се установява. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касация, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че същата да може да бъде констатирана от съда пряко от съдържанието на решението, без анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилно е решение, при което законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, когато са нарушени основополагащи принципи и правила на съдопроизводството и др. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Изложените от касатора аргументи съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК и не обуславят селектирането на жалбата в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК. Поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е аргументирано по никакъв начин от касатора и не се установява в контекста на въпросите в изложението. Първият въпрос не е правен, а фактически и поради това не би могъл да обуслови селектирането на жалбата. Отделно от това - дали възникват едно или две задължения по договор за кредит, когато кредитът е разделен на две или повече части, всяка от които има различни размер, срок на погасяване, погасителен план и предназначение – е ирелевантен за спора въпрос. В случая съдът е посочил, че след сключването през 2007 г. на договора за кредит, условията по него са предоговаряни многократно между страните, като с анекс № 8/31.01.2013 г. е променен крайният срок за погасяване на кредита, предоговорени са просрочените към тази дата лихви (капитализирани са); определен е нов размер на дълга – 2 513 252.35 евро, който да се издължава съгласно приет нов погасителен план. Представляващият дружеството управител е направил изрично изявление в нотариално заверена декларация, че учредената ипотека продължава да обезпечава вземането на банката с предоговорените условия. Вторият и третият въпроси в изложението не кореспондират с установеното по делото и решаващите изводи на въззивния съд, поради което не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът е приел, че претенциите по чл. 26, ал. 1, вр. с чл.38, ал. 1 ЗЗД са неоснователни, тъй като не са налице формирани от едно и също лице две насрещни волеизявления (като кредитор и длъжник) по оспорения договор за ипотека, т.е. нито е налице договаряне от страна на пълномощника сам със себе си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, нито е налице противоречие в интересите на представляваните дружества – длъжници. Четвъртият въпрос – нищожна ли е ипотеката, при липса на тъждественост между предназначението на обезпечението, според уговореното в договора за кредит и предназначението на обезпечението по ипотечния договор – също няма претендираното от касатора значение. След анализ на доказателствата по делото, съдът е приел, че изискването по чл.170 ЗЗД за определеност и тъждество на обезпеченото вземане, като условие за действителност на учредената ипотека, не са нарушени само поради изписването в текста на нотариалния акт, че се обезпечава „част“ от банковия кредит в размер на 1 000 000 евро, вместо „втория транш“ (1 000 000 евро), както е посочено в договора за кредит. Начинът, по който вземането е определено в ипотечния договор съответства на този в договора за кредит, индивидуализирано е в достатъчна степен, позволяваща отъждествяването му и определянето на основанието. Оспорването на тези изводи на въззивния съд от страна на касатора, касае обосноваността на съдебния акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. С оглед на изложеното, не се установяват сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение