Определение № 50257 от 12.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 936/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Ай Ви Сейлингс“ ООД, [населено място], чрез адв.Н.С. срещу решение №198 от 16.12.2021г. по в.т.д. №615/2021г. на Апелативен съд- Варна, с което е потвърдено решение №286/20.08.2021г., постановено по т.д. №937/2020г. по описа на Окръжен съд- Варна. С първоинстанционното решение е признато за установено в отношенията между „Булмак 2005“ ЕООД, [населено място] и „Ай Ви Сейлингс“ ООД, [населено място] съществуването на парични вземания на ищеца „Булмак 2005“ ЕООД- кредитор по издадени заповед за изпълнение №950/18.02.2020г., ч.гр.д. №2247/2020г. на Районен съд-Варна и заповед за изпълнение №986/19.02.2020г., ч.гр.д. №2248/2020г. на Районен съд-Варна, спрямо ответника – длъжник „Ай Ви Сейлингс“ ООД, за сумата 47 029.92 лева, представляваща дължимо възнаграждение по сключен между страните договор с предмет „Изработка, доставка и монтаж на метални конструкции за обект: Подмяна на покривно покритие за съществуваща сграда и сграда за съхранение на храна в УПИ 59, 60, 63- за производствено-складова база, кв.3 по плана на [населено място], [община], Област Варна“ за изпълнени, отчетени и приети от възложителя втори, трети и четвърти етап от възложената работа, за което са издадени фактури №[ЕГН]/31.07.2019г., №[ЕГН]/20.11.2019г. и №[ЕГН]/ 20.11.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 17.02.2020г. до окончателното плащане, на основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.266, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон /тълкуване на договорни клаузи в нарушение на чл.20 ЗЗД/ и процесуалните правила /произнасяне в нарушение на чл.269 ГПК/ и необосновано. Касаторът моли да бъде отменено решението, като се постанови ново за отхвърляне на иска като погасен чрез прихващане с вземането му срещу ищцовото дружество за неустойка за забава по т.40 от договора за строителство от 05.02.2019г. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя два правни въпроса- относно задълженията на съда при тълкуването на договорите съгласно чл.20 ЗЗД и относно обхвата на правомощията на въззивния съд съгласно чл.269 ГПК, като счита, че са част от предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на съда. Поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1 от 09.12.2013г., т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираните решения по чл.290 ГПК. Ответникът „Булмак 2005“ ЕООД оспорва жалбата, като излага съображения за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.266, ал.1 и чл.86 ЗЗД, въззивният съдът намира, че се установява по безспорен начин съществуването на процесните вземания, като е неоснователно възражението за прихващане на ответника. При липсата на спор относно дължимостта от ответника, в качеството му на възложител, на претендираното възнаграждение за изпълнените от ищеца, в качеството му на изпълнител, СМР по процесния договор от 05.02.2019г. с предмет „Изработка, доставка и монтаж на метални конструкции за обект: Подмяна на покривно покритие за съществуваща сграда и сграда за съхранение на храна в УПИ 59, 60, 63- за производствено-складова база, кв.3 по плана на [населено място], [община], Област Варна“ и процесните три фактури, издадени за изпълнени, отчетени и приети от възложителя втори, трети и четвърти етап от работата, решаващият съдебен състав намира, че спорът е относно основателността на възражението за прихващане, направено от ответника с негово вземане за неустойка за забава на изпълнените от ищеца СМР. Съдът приема за установено, че ответникът, който е главен изпълнител на обекта, е възложил извършването на процесната работа на обща стойност 125 125.50 лева без ДДС на ищцовото дружество- подизпълнител, като срокът за изпълнение на възложените СМР по договора е 20 дни, но не по-късно от 30.06.2019г. Съгласно т.40 от договора в случай че подизпълнителят не успее да завърши по своя вина работите съгласно договорения срок, той дължи на изпълнителя неустойка в размер на 1% за всеки просрочен ден от стойността на договора. След анализ на доказателствата /строителни документи, СТЕ и свидетелски показания/ апелативният състав намира за установено, че ищецът е могъл обективно да осъществи една малка част от възложената му работа /монтаж на анкерни групи/ едва в края на м.май и през м.юни 2019г. и да започне същинската си работа по монтаж на металните конструкции едва след 16.07.2019г., т.е. след изтичане на срока на договора. Стига до извод, че на обекта не е била създадена добра организация /неосигурен достъп за тежката техника на ищцовото дружество, забавено изпълнение на бетонните работи, нетрамбована и с насипан чакъл настилка, взаимно пречене на работещи на обекта едновременно 5-6 подизпълнителя, изчакване камионите на „Хепи“, ползващи една и съща рамка като достъп, да разтоварят и натоварят стока, изчакване полагането на термопанели и т.н./, като ответникът не е осигурил фронт за работа на ищеца и по този начин е възпрепятствал завършване на работата му на обекта в срок. Решаващият съдебен състав излага доводи, че след като договореният срок е бил изтекъл не по вина на ищеца, а по вина на ответника, последният не може да търси от ищеца неустойка за забава по т.40 от договора за строителство, без договаряне на нов срок за изпълнение, спрямо който да се определи евентуална забава на подизпълнителя. Приема, че съгласно т.41 от договора при неосигуряване на фронт за работа от изпълнителя срокът на завършване на обекта от подизпълнителя се увеличава с всеки ден на забава, но счита, че евентуално договорно неизпълнение във времево отношение, започнало след изтичане на договорния срок, не може да се преценява въз основа на заключение на вещо лице и принципната уговорка за срок на изпълнение от 20 дни, без да е установено в отношенията на страните кога е осигурен безусловно фронт за работа на подизпълнителя, респективно от кога тече новият срок за изпълнението му, кога изтича и от кой момент същият е единствено в собствена забава. Независимо от горното, въззивният състав приема, че основната част от видовете и обемите монтажни работи, които са могли да бъдат изпълнени след 16.07.2019г., са отчетени като изпълнени с протокол 2, обр.19/31.07.2019г., а останалата част от работите са продължили и през м.август и са част от приетия монтаж на металната конструкция на сградата, предвид отразяванията в заповедната книга на обекта, но са актувани по-късно с протоколи 3 и 4, обр.19 от м.ноември 2019г. Намира, че ответникът не е заплатил на ищеца тези частично актувани работи по протокол 2/31.07.2019г., за които е издадена фактура №11961/31.07.2019г. за сумата 49 122.36 лева, поради което като неизправна страна не може да търси от ищеца неустойка за забава. Дори длъжникът да е бил в забава, той се освобождава от нейните последици, когато и кредиторът е в забава /чл.96, ал.1 ЗЗД/. Съдът, с оглед т.14 от договора, предвиждаща, че подизпълнителят има право при неполучаване на плащане съгласно условията на договора да спре изпълнението, без това да влияе на останалите клаузи на договора, като с всеки ден на забава на плащане се увеличава и крайния срок на обекта, приема, че предвид неплащането от ответника на ищеца на дължимото възнаграждение за изпълнените СМР не възниква отговорност на ищеца за виновна забава. Независимо от горното, апелативният състав приема за установено, че два месеца след крайния срок по договора – 30.06.2019г. ответникът е предоставил на ищеца нови схеми и чертежи на детайли и спесификации в периода /02.08.2019г.–09.09.2019г./ и му е възложил допълнителни СМР извън първоначалния проект, като част от тях водят и до изменение на първоначално договорените работи, като това е довело съответно до забавяне работата по поставяне на термопанелите по металната конструкция на окачения таван, както и до необходимост за разрешаване на други проблеми в строителния процес, за които ищецът е искал съдействие от ответника със свое писмо изх.№10/20.09.2019г. Съдът приема, че работите по т.1 от това писмо /репарация на боя по ос „А“, т.3 – изработване и монтиране на профили за врата по ос „6“/ и по т.7 /изработване на метална аварийна стълба, доставена през м.октомври 2019г./, са били възложени и изпълнени от ищеца през периода м.09-м.10.2019г., като са актувани с протоколи 3 и 4 - обр.19 на 19 ноември 2019г. Стига до извод, че след като изпълнителят е предоставил на подизпълнителя нужните чертежи и спесификации на детайли за нови работи и за преработка на изпълнени вече такива след изтичане на срока по договора и без уговаряне на нов срок за изпълнение, той не може да твърди виновна забава на подизпълнителя за тях по договора за строителство. ВАС стига до краен извод, че с действията и бездействията си ответникът не е положил дължимата грижа на добър стопанин по чл.63, ал.2 ЗЗД, като с поведението си /липса на създадена адекватна организация на строителния процес и с незаплащане изцяло на актуваните и приети работи/, е станал причина за забавяне изпълнението на ищеца. Съгласно чл.83, ал.2 ЗЗД длъжникът не дължи неустойка за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Правните въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са обсъдени от въззивния съд и са формирали изводите му, но същите не са решаващи за изхода на спора, поради което не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. За да приеме, че възражението за прихващане е неоснователно, решаващият съдебен състав е извършил преценка на доказателствата по делото и е стигнал до извод, че ищцовото дружество, в качеството си на изпълнител по процесния договор за СМР, не носи отговорност за вреди от забава, респ. не дължи неустойка за забава по чл.40 от договора. За да стигне до този извод, съдът излага множество различни мотиви. Безспорно поддържа тезата, че неустойка за забава не се дължи, тъй като срокът за изпълнение е изтекъл преди на изпълнителя да е даден фронт за работа на обекта, като не е договорен изрично и писмено нов срок за изпълнение, респ. не е ясно от когато изобщо тече 20-дневният срок за изпълнение на работата по чл.9. Също така обсъжда обстоятелството, че ответникът, в качеството му на възложител, не е изпълнил своето задължение за плащане на вече отчетена и приета работа, което е въведено в процеса, предвид предявяването на иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за плащане на възнаграждение за изпълнените и приети СМР. Вярно е, че това обстоятелство не е посочено от ищеца във връзка с възраженията му срещу претенцията на ответника за мораторна неустойка, като няма и твърдение, че съгласно чл.14 от договора като подизпълнител има право при неполучаване на плащане да спре изпълнението, без това да влияе на останалите клаузи на договора, като с всеки ден на забава на плащане се увеличава и крайният срок за изпълнение на обекта. Независимо от това, решаващият съдебен състав излага и подробни аргументи за забава на кредитора по смисъла на чл.83 ЗЗД, изразяваща се в предоставяне на фронт на работа на обекта след изтичането на срока на договора и множество действия и бездействия, обобщени като липса на създадена адекватна организация на строителния процес, довели до възпрепятстване на ищеца- изпълнител да завърши договорената работа в срок. За да приеме, че възложителят със своето поведение е отговорен за забавата на изпълнението на договорените СМР, въззивният съд се мотивира и с доказаното възлагане от негова страна на допълнителни работи и изменения във вече възложени работи, с предаването на нужните чертежи и спесификации на детайли за нови работи и за преработка на изпълнени вече такива след изтичане на срока по договора и без уговаряне на нов срок за изпълнение. Предвид изложеното, въпросите относно тълкуването на чл.40 и чл.41 от договора, както и относно обсъждането на невъведено от ищеца възражение за неизпълнение на задължението на възложителя за плащане на приетата работа, за която е издадена съответната фактура, във връзка с които са поставените правните въпроси от касатора, не са единствените обусловили изводите на съда за неоснователност на претенцията на неустойка, респ. различното разрешаване на тези въпроси не би довело до различен правен резултат. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да плати на ответника сумата 2 000 лева адв.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд