Определение № 50409 от 31.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1108/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Е. Б. и Л. В. Д., представлявани от адв. П. К., и касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД, представлявано от старши юрисконсулт Ч., срещу решение № 282 от 20.12.2021г. по в.т.д. № 247/2021г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Касаторите – ищци П. Е. Б. и Л. В. Д. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260047 от 07.12.2020г. по т.д. № 212/2019г. на Плевенски окръжен съд в следните части: в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. Д. против ЗК „Лев Инс” АД иск за разликата над 70 000 лева до 150 000 лева; в частта, с която е отхвърлен предявения от П. Б. против ЗК „Лев Инс” АД за разликата над 420 000 лева до 800 000 лева, както и в частта, с която е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху главниците за периода от 13.07.2018г. до 28.02.2019г.

Касаторът – ответник ЗК „Лев Инс” АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от Л. В. Д. за разликата над 25 000 лева до 70 000 лева, а предявеният от П. Е. Б. иск за разликата над 150 000 лева до 420 000 лева.

Касаторите – ищци П. Е. Б. и Л. В. Д. поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд неправилно е определил размера на паричния еквивалент на търпените от тях неимуществени вреди, като не е обсъдил в достатъчна степен всички увреждания и последици от тях, значението на възрастта им и обстоятелството, че получените увреждания са довели до невъзможност за пълноценно съществуване. Намират, че въззивният съд не е извършил анализ на доказателствата по делото относно фактите и обстоятелствата, имащи отношение към правилното приложение на принципа на справедливост, като формално са споменати част от задължителните критерии, но не са посочени всички относими такива и не са съпоставени доказателствата за тези обстоятелства. Излага и съображения за неправилно определяне на началния момент, от който се дължи лихва за забава, като счита, че застрахователят дължи лихва от датата на уведомяването му. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочат следните материалноправни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68г.? Касаторите поддържат, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о.

3. Как следва да се отчита липсата на възстановяване и обективната невъзможност за пълно възстановяване и последвалото трайно влошаване на качеството на живот и възможност за пълноценно съществуване, каквото е имало увреденото лице преди ПТП, и посоченото представлява ли съществен, значим критерий за правилното приложение на принципа на справедливост? Твърдят, че по въпросите е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне в противоречие с посочената по-горе практика на ВКС, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК

4. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение? Твърди се противоречие с решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, II т.о.

5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въдедени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията? Касаторите твърдят, че по въпроса е налице противоречие с решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, II т.о.

6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „ГО” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004-2009г./, но при лимит 2-5 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ нисък лимит? Твърди се, че по въпросите е налице противоречие с решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о.

7. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? Касаторите твърдят, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 184 от 08.11.2011г. по т.д. № 217/2011г. на ВКС, II т.о.

8. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „ГО”? Твърди се, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

9. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? Твърди се, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

10. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, с установения лимит и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, II т.о.

Касаторите поддържат, че по всички въпроси е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/68г., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 157 от 28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о., както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

11. Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „ГО” на основание чл.429 КЗ лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от застрахования, респ. пострадалия до изплащане на обезщетението, респ. от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 128 от 04.02.2020г. по т.д. № 2466/2018г. на ВКС, I т.о.

12. Приложима ли е правната норма на чл.429, ал.3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установено задължение за делинквента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събтие за застрахователя по задължителна застраховка „ГО” възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застрахователното събитие и като се отчете, че чл.429, ал.2, т.2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се влючват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл.429, ал.3 КЗ? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

ЗК “Лев Инс” АД оспорва касационната жалба на ищците. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът - ответник ЗК “Лев Инс” АД поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото на ищците обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като намира, че определените обезщетения са завишени и не кореспондират не действителните вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд, без да формира мотиви, да определя размер на сума за обезвреда на неимуществени вреди – болки и страдания, от значение за спорното право? Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въдеден в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?

2. Доколкото петитумът на иска е искане за присъждане на парична сума, отговарят ли присъдените суми на принципа на справедливостта в настоящия казус и на основание на какви обстоятелства, свързани с личността и преживяванията на пострадалите, следва да бъдат определени?

Ищците П. Е. Б. и Л. В. Д. оспорват касационната жалба на ответника, като излагат съображения за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилна фактическа обстановка, поради което изцяло я е възприел. Възприел е и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите му относно основателността и доказаността на предявените субективно съединени искове за обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумите 420000 лв. - за П. Б. и 70000лв. - за Л. Д..

Въззивният съд е намерил за неоснователни направените оплаквания по отношение на определените размери на обезщетенията. Приел е, че от заключенията на СПЕ и СМЕ, изцяло възприети от съда, е обективно установено състоянието на всяка една от ищците на база приложената медицинска документация и извършените прегледи. Посочил е, че първоинстанционният съд е обсъдил и извършил задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства - показанията на свидетелите Ц. и Д., заключенията на първата КСМАТЕ, СППЕ и СМЕ, и въз основа на тях е достигнал до правилен правен извод относно основателността на исковете в постановените размери в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Изтъкнал е, че определеното обезщетение е съобразено с всички релевантни обстоятелства в тяхната конкретика - вид, характер и степен на уврежданията, получени от пострадалите, период на тяхното проявление, продължителност и интензивност на претърпените болки и страдания, вкл. психически и емоционални такива, продължителност на оздравителния процес, препятстването на нормалния живот на пострадалите, възрастта им, обективното им здравословно състояние към настоящия момент, датата на настъпване на увреждането и икономическата конюнктура в страната към този момент, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/ 68г. и Постановление № 17/ 63 г. на Пленума на ВС. Взел е предвид, че Б. е претърпяла няколко операции за лечение на получените травми, първата от която - спешна поради опасност за живота заради черепно - мозъчната травма; съобразил е и настъпилите в резултат на травматичните увреждания усложнения за Б. - същата е получила пневмококов менингит във връзка с тази черепно - мозъчна травма, както и обстоятелството, че и към момента при нея се наблюдава разстройство в адаптацията, лечението й от получените физически и психически травми продължава, оздравителният процес на черепно - мозъчната травма, довела до усложнения - ликворея, увреждане на обонятелния нерв, асиметрия в лицевата област, също продължава. Съобразено е и обстоятелството, че всички тези травми са нанесли изключително тежък удар върху психиката на ищцата Б., която е млад човек, на 22 години, с надежди и планове за живота, възпрепятствани сериозно от получените при ПТП физически и душевни травми.

Въззивният съд е приел, че обезщетението за претърпените от ищцата Д. вреди е съобразено с продължителността на лечението на настъпилите в резултат на ПТП увреждания; с факта, че същата е била обездвижена напълно заради счупването на пети поясен прешлен, довело до много неудобства и болки и страдания, както и до драстична промяна на живота й - вследствие на обездвижването същата напълняла и не можела да продължи да се занимава с хобитата си като модел и гимнастика, както и се налага да носи корсет заради продължаващите болки в кръста и гърба. Взел е предвид обстоятелството, че и тази ищца е млад човек на 22 години, чийто живот коренно се променил заради катастрофата и уврежданията, получени при нея, както и това, че в резултат на ПТП се е влошило изключително психичното й състояние - същата е с диагноза „тревожно-депресивно разстройство; разстройство в адаптацията след психотравмен момент“, тъй като преди ПТП е имала предходно психично разстройство, което е лекувала и е била в ремисия.

Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването за неправилно определяне на началната дата на лихвата за забава. Посочил е, че застрахователната претенция е предявена пред застрахователя на 30.11.2018г. и срокът за произнасяне по нея е изтекъл на 28.02.2019г. предвид разпоредбата на чл.496 ал.1 КЗ. Взел е предвид, че с писмо от 27.12.2018г. застрахователят е посочил, че пострадалите следва да представят допълнително още два документа - заверено копие от заключително постановление по наказателно производство или от влязла в сила присъда, и автотехническа експертиза по следствено дело. Поради това е намерил, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.497 ал.1 т.2 КЗ и лихвата за забава върху обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди се дължи от застрахователя, считано от 01.03.2019г. Позовал се е на трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 167/ 30.01.2020г. по т.д. № 2273/ 2018г. на II т.о. на ВКС, според която, когато не се представят от увреденото лице доказателства поради това, че застрахователят не ги е поискал или поисканите от застрахователя доказателства не отговарят на условията по чл.106 ал.З КЗ /както е в случая/, срокът по чл.497 ал. 1 т. 1 КЗ е неприложим, а в очертаните хипотези се прилага тримесечният срок по чл.497 ал.1 т.2, вр. чл.496 ал.1 КЗ, течащ от предявяване на претенцията към застрахователя, чийто начален момент не е обусловен от представяне на доказателствата по чл.106 ал.З КЗ.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните в изложението на касаторите – ищци първи десет въпроса и в изложението на касатора – ответник два въпроса се отнасят до прилагане на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя. Тези въпроси са релевантни, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика – ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г., по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, в това число посочените от касаторите решения, в които е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил формираната постоянна практика, като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд и е изложил и самостоятелни съображения. Противно на твърденията на касаторите, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на конкретните факти по делото. Въззивният съд е съобразил вида и тежестта на причинените на ищците увреждания, отражението им върху психиката и емоциите им, възрастта на ищците при ПТП, вида на проведеното лечение, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им както и социално икономическите и обществени условия в страната. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. При наличие на формирана по въпроса постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като касаторите се позовават на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излагат доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност.

Поставените от касаторите – ищци последни два въпроса касаят решаващия извод на въззивния съд, че лихвата за забава върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от датата, на която изтича предвиденият в чл.496, ал.1 от КЗ тримесечен срок за произнасяне от застрахователя по претенцията. По въпроса за началния момент на дължимата лихва за забава в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 от КЗ от увреденото лице срещу застрахователя е налице практика на ВКС – посоченото от жалбоподателя решение №128/04.02.2020г. по т.д. №2466/2018г. на ВКС, I т.о., както и служебно известното на настоящия състав решение №72/29.06.2022г. по т.д. №1191/2021г. на ВКС, I т.о. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК следва да бъде уважено с оглед необходимостта от проверка за съответствието на въззивния акт с разрешенията, дадени в посочената по – горе практика на ВКС.

Касаторите - ищци са освободени от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплащат държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение