Определение № 1504 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 102/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Даркблу хоум“ООД против решение № 426/27.06.2023 г. по в.т.д. № 286/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260632/12.10.2022 г. по т.д. № 2209/2019 г. на СГС касаторът е осъден да заплати на „Кредит Мениджмънт“ЕООД по иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.51 ТЗ сумата от 34 440 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение по чл.3 от договор за финансово посредничество от 03.12.2018 г. и по иск с правно основание чл.92 ЗЗД - сумата от 29 704,50 лв., представляваща неустойка по чл.16 от договор за финансово посредничество от 03.12.2018 г., заедно със законната лихва върху сумите, считано от 23.10.2019 г. до окончателното им заплащане. В касационната жалба се поддържат доводи за недопустимост, евент. за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1 и ал.2, пр. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Кредит Мениджмънт“ЕООД е подал писмен отговор, в който оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и по същество касационната жалба. Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по делото са били обвързани от валиден договор за финансово посредничество, сключен на 03.12.2018 г. По него „Кредит мениджмънт“ЕООД, като изпълнител, се е задължил към „Даркбул хоум“ООД, като възложител да извършва срещу възнаграждение финансово посредничество и обслужване. САС е посочил, че предметът на договора включва изпълнителят да консултира възложителите /освен дружество-касатор и „Интерстройпроект 90“ООД/ относно начина на кредитиране – възможности за получаване на кредит, видове кредит, цел на кредити и др.; изготвяне на финансови анализи и бизнес планове с цел получаване на кредит от страна на възложителя; да договори всички условия по договора за кредитиране, а именно инвестиционен кредит в размер на 820 000 лв., като представлява възложителя пред „Първа инвестиционна банка“АД; целта на кредита е строителство на жилищна сграда с подземни гаражи, находяща с в [населено място], с РЗП 1 950 кв.м.; консултантски услуги за управление на финансови активи и всякакви други финансови и икономически консултации. Констатирал е съобразно кредитираните от него заключения по единичната СГЕ на в.л. Г.М. и на тройната СГЕ, че единият от двамата представляващи само заедно управители на „Даркбул хоум“ООД – Ч. А., не е подписал процесният договор за посредничество. Преценил е, че се касае до търговска сделка, поради което и е приложил правилото на чл.301 ТЗ. Счел е, че не е налице противопоставяне от надлежните представители на дружеството-възложител на сключения без представителна власт само от единия управител договор за финансово посредничество. В подкрепа на изводите си е посочил следните доказателства – молба за кредит от 12.02.2019 г. подадена от изпълнителя и от възложителя чрез двамата му управители, в която е било отразено, че служител на „Кредит мениджмънт“ЕООД е представил на банката клиента „Даркбул хоум“ООД- кандидат за кредит; констативен протокол №1/21.03.2021 г., също подписан от двамата управители, в който ясно е била изразена воля за приемане от страна на възложителя, без забележки, на изпълнението на договора за финансово посредничество; показанията на свидетеля Т., който многократно е виждал в офиса на изпълнителя лицето Ч. А. във връзка с процесния кредит; разменена кореспонденция. За неоснователно САС е намерил възражението на касатора, че липсва изпълнение на договора за финансово посредничество. Счел е, че констативният протокол от 21.03.2019 г. обективира признание на длъжника за изпълнение на задълженията на финансовия посредник. Коментирал е доказателствата във връзка с отпуснатия от банката кредит – договор за банков кредит от 21.03.2019 г., съответствие на отпусната по него сума, лицето на което тя е била предоставена и целта – изграждане на жилищна сграда в имота, посочен и по договора за финансово посредничество; усвояването на кредита и уговорките във връзка с етапите на това усвояване. За неоснователно е било прието от въззивния съд и възражението на касатора относно размера на дължимото възнаграждение – само върху стойността на усвоената част от кредита, а не и от общо договорената по банковия заем. В тази връзка САС е тълкувал клаузите на договора за финансово посредничество и изрично изявената в него воля на страните възнаграждението за изпълнителя да се формира като посочен процент от стойността, фискирана в договора за кредит с банковата институция, както и начина на формулиране на клаузите относно срока за плащане на възнагражеднието и на дължимостта му дори в случай, че кредитополучателят се откаже да усвои кредит при наличие на одобрение от кредитния съвет на параметрите на искания кредит. Поради дължимостта на главницата в целия й претендиран размер и необвързването на неустойката за забава от размера на усвоения кредит за основателен е бил счетен и искът по чл.92 ЗЗД за сумата от 29 704, 50 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е назначаването на СГЕ във въззивната инстанция, когато по реда на чл.193 ГПК своевременно е оспорена автентичността на документа, но не е изслушана такава в първата инстанция?; 2/ Преклудира ли се правото на ответника да оспори представените писмени доказателства и да поиска СГЕ с подаване на отговора на исковата молба или това е допустимо да се осъществи с отговора на допълнителната искова молба?; 3/ относно допуснато съществено процесуално нарушение на чл.194 и чл.195 ГПК, поради което не е била извършена проверка на автентичността на документ; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи в мотивите си кои доказателства конкретно кредитира, така че да възприеме изцяло защитната теза на ответника и въз основа на кои формира правни изводи?; 5/Налице ли е „мълчаливо съгласие“ или „противопоставяне“ по смисъла на чл.301 ТЗ, когато единият управител на дружеството, при съвместно представителство на двама управители, се е противопоставил веднага след като е узнал за съществуването на договора, като е отказал плащането по този договор и е изразил несъгласие в отговора на исковата молба? Следва ли узнаването да е относно целия обем на сключената сделка, вкл. възнаграждение, размер на неустойките? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първия въпрос твърди противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 57/16.04.2013 г. по гр.д. № 872/2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 100/02.03.2011 г. по гр.д. № 1820/2009 г. на ВКС, I г.о. и решение № 1/30.01.2015г. по т.д. № 52/2014г. на ВКС, II т.о.; по втория въпрос- противоречие с решение № 128/25.02.2015 г. по т.д. № 2611/2013 г. на ВКС, II т.о.; по трети въпрос – с решение № 225/07.01.2019 г. по гр.д. № 567/2018 г. на ВКС, III г.о.; по четвъртия въпрос – с решение № 8/19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г. на ВКС, II т.о. По пети въпрос въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовава се и на хипотеза на недопустимост и на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо. Оплакванията на касатора, че е налице нередовност на исковата молба, тъй като не е ясна договорената в тежест на изпълнителя престация и посочена причинна връзка между резултата и конкретните действия на ищеца, не сочат на нередовност по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 ГПК. Наведените от ищеца с обстоятелствената част на исковата молба твърдения в достатъчна степен индивидуализират основанието, от което се претендира, че е възникнало вземането на изпълнителя. Първият и вторият въпрос касаят преценката на въззивния съд, че не е допустимо назначаване на СГЕ за оспорване подписа на управителя А. върху констативен протокол от 21.03.2019 г. Произнасянето е обосновано с констатацията, че посоченото доказателство е било представено от ищеца с исковата молба и въз основа на него са обосновани от ищеца твърдения за цялостно изпълнение на дължимата от посредника престация по процесния договор; исковата молба и приложенията й са били връчени на касатора и в отговора на исковата молба последният не е направил оспорване относно подписването на протокола от горепосочения управител, а единствено е възразил, че договорът за финансово посредничество е предварителен и протоколът констатира само първият етап от дължимото се изпълнение от страна на изпълнителя по договора за посредничество. Следователно произнасянето на въззивния съд относно направеното едва в първо съдебно заседание доказателствено искане от ответника е обусловено от извода за липса на свързано с него възражение в отговора на исковата молба по доводите и доказателствата на ищеца. Цитираната от касатора съдебна практика е постановена при различни от процесната хипотези – така напр. в решенията по т.д. № 52/2014г. и т.д. № 2611/2013 г. на ВКС, II т.о. изрично е прието, че доказателственото искане, направено след отговора на исковата молба, е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба, вкл. е направено оспорване на автентичността на документ с отговора на исковата молба. В настоящия случай се констатира липса на въведено с отговора на исковата молба възражение от ответника, което евентуално да бъде доказано с поисканата в първото по делото съдебно заседание СГЕ. Следователно по първите два въпроса не е осъществено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият въпрос не е формулиран като такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а по съществото се представлява общо касационно основание за неправилност на въззивното решение по чл.284, ал.1, т.3 вр. чл.281, т.3 ГПК. Според разясненията на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и първите са от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Четвъртият въпрос касае задълженията на въззивния съд във връзка с мотивиране на постановеното от него решение. В задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г., ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и в цитираната от касатора практика на ВКС е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. С оглед наведените от касатора доводи за обосноваване на правния въпрос в случая САС не се е отклонил от тази практика. Въззивният съд е подложил на самостоятелна преценка становищата на страните и представените от тях доказателства, като е аргументирал отхвърлянето на възраженията на касатора след тълкуване на изявената от контрагентите воля в процесния договор, липсата на противопоставяне от неподписалия го управител на дружеството-възложител, последвалите го действия по изпълнение на престацията на ищеца, сключването на банковия заем, констатациите по констативния протокол и пр. Петият поставен въпрос няма обуславящо произнасянето на въззивния съд значение, защото фрагментарно акцентира единствено само на две наведени от касатора твърдения – че единият управител е отказал да плати по договора и че е изразил несъгласие с отговора на исковата молба. С оглед фактическия състав на приложената от САС норма на чл.301 ГПК противопоставянето е следвало да се извърши „веднага след узнаването“. В този аспект въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е установил момент на узнаването много по-ранен от връчване на копие от исковата молба и последвали така установения момент действия на този управител, които не са в смисъл на противопоставяне на сключването на договора. Отказът да се плати не е равнозначен на оспорване, че липсва съгласие за сключване на договора. Следователно така поставен въпросът насочва към обсъждане на доказателства и установяване въз основа на тях конкретни факти, поради което и не изпълнява изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай са наведени доводи за явна необоснованост на решението. Проверка на изводите на САС, че е налице пълно изпълнение на задълженията на ищеца, поети с договора за финансово посредничество, при изложени от него мотиви относно преценка на събраните доказателства и наведените доводи на страните, не може да се извърши във фазата по чл.288 ГПК. С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касационната жалба се дължат на осн. чл.78, ал.3 ГПК сторените от него разноски в доказания им размер от 5000 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение