Определение № 2 от 03.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 568/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната жалба на Е. Н. И., М. Й. М. и Й. Е. И. от [населено място] против определение № 786 от 12.07.2012 год. по гр. д. № 115/2012 год. на Пернишкия окръжен съд, с което в производство по чл. 248 ГПК е допълнено въззивното решение с присъждане в тежест на жалбоподателите /и на необжалвалата ответница С. Й. Е./ заплащане на допълнителни разноски за въззивното производство в размер на 260.66 лв. в полза на И. Д. И.. Жалбоподателите поддържат оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на обжалваното определение по изложените в жалбата им съображения. Ответникът по частната жалба – И. Д. И. счита същата за недопустима поради необжалваемост на въззивното решение и на основание чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди изложените от страните доводи във връзка с данните по делото, намира следното: За да присъди допълнително в полза на ищцата, въззивник разноски в размер на 260.66 лв., извън присъдените вече с въззивното решение, Пернишкият окръжен съд в производството по реда на чл. 248 ГПК отчел изхода по подадената от нея въззивна жалба и тази, подадена от ответницата С. Е., както и размера на направените в това производство съдебни разноски – за внесената държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение. Въз основа на това съдът приел, че неправилно с решението е присъдил разноски в по-малък размер от дължимите с оглед изхода на въззивното производство и изменил решението си в тази част, като осъдил ответниците да заплатят на ищцата общо дължимата разлика. Съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК определението по чл. 248, ал. 1 ГПК, в случая за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Последното е постановено по няколко обективно съединени искове – за прогласяване нищожността на договор за дарение, за признаване за установено, че ответницата С. Е. не е собственик на правото на строеж върху описания имот, както и ревандикационен иск. Всеки един от тях е с цена на иска под 5 000 лв., определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 2 и 4 ГПК въз основа на данъчната оценка на имота по представеното удостоверение от 8.06.2010 год. на [община]. Поради това и въззивното решение, като постановено по искове под определения в чл. 280 ал. 2 ГПК размер не подлежи на касационно обжалване. Оттук следва и необжалваемостта на определението по чл. 248 ГПК, в какъвто смисъл е доводът на ответницата по жалбата. Поради това подадената против него частна жалба е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане. Водим от горното, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС