Определение № 50220 от 13.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2080/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Л. Х. и чрез пълномощник адвокат А. П. от САК, против определение от 19.04.2022 г. с № 3557 по в.ч.гр.д. № 3071/2022 г. на СГС, ГО, ІІ-В състав, с което е потвърдено определение № 4757 от 23.02.2022 г. по гр.д. № 57446/2021 г. на СРС, 166 състав за прекратяване производството по делото. С частната жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд поради нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, иска се неговата отмяна и решаване на спора по същество с уважаване на иска му. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуален и материалноправен въпрос, който е: 1. Неправилно решен в закрити заседания и в противоречие с константната практика на ВКС и решения на ЕСПЧ, посочени в пар.2-а, 3-а и 4 на касационната жалба – сочено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, 2. Решен при очевидна неправилност поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, посочени в пар.2 и 3 на касационната жалба – сочено основание по чл.280, ал.2 ГПК, 3. От значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото съгласно възраженията по пар.1 на касационната жалба за порочната практика актове от съществено значение да се постановяват в закрито заседание с искане ВКС да се произнесе с ТР по твърдяната злоупотреба с правото – сочено основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е допустима, подадена е от страна в процеса, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд. Становище на насрещната страна по спора не се изисква съгласно чл.129, ал.3 ГПК. Ищецът Р. Л. Х. е подал искова молба до СРС срещу Агенцията по вписване, към която, по указания на съда за отстраняване нередовност на исковата молба, е подал и уточнителни молби на 29.11.2021 г. и на 16.02.2022 г., с искане за установяване недопустимост/недействителност на вписването на н.а. за покупко-продажба на недвижим имот № 123, т. VI, рег. № 10170, д. № 990/2021 г. от 15.07.2021 г. в Имотния Регистър на Агенцията по вписванията с вх. № 50214/15.04.2021 г., акт № 155, том LXXX, дело № 38847/2021 г., имотна партида № 740587-88-89-90. Ищецът твърди, че му е учредено пожизнено вещно право на ползване върху първи надземен етаж от двуетажна вилна сграда, находяща се в [населено място], [улица], заедно с 54/100 ид.ч. от общите части на сградата и толкова ид.части от поземления имот, в който е построена сградата, собственост гореописания имот на децата му. Твърди, че на 26.07.2021 г. случайно узнал, че собственикът на таванския етаж от същата къща и на останалите 46/100 ид.ч. от сградата и от поземления имот- Е. Д., е продал притежаваното от него на трето лице- Е. С., оформена продажбата с нотариалния акт № 123/15.07.2021 г. Твърди се от ищеца, че вписването на този нотариален акт е порочно, като извършено в нарушение на закона и добрите нрави, защото съдията по вписване не е изпълнил задължението си по чл.82, ал.1 ЗКИР да провери дали е спазено изискването на закона и така не е установил видимата незаконосъобразност на нотариалното удостоверяване по нот. акт за покупко-продажба съгласно чл.574 ГПК, защото към представения нотариален акт не е имало приложени писмени декларации по чл.33 ЗС за съгласие на другите съсобственици за продажбата на ид. части, предмет на вписания нотариален акт. Твърди още, че вписаният нот. акт за продажба е порочен, освен заради това, че липсва съгласие на другите съсобственици по чл.33 ЗС, и защото е имало отпреди правен спор между продавача по сделката и другите съсобственици за укрепване на сградата и разходите по това- като за горните две обстоятелства продавачът Д. е дал неверни декларации пред нотариуса, с което и нарушава добрите нрави и злоупотребява с права като избягва разходи по укрепване на сградата и накърнява интересите на ищеца, защото е направено разпореждане с ид.части от общи части на сградата и от дворното място, които не са самостоятелни обекти и не подлежат на продажба. Твърди, че има интерес от иска, защото с порочното вписване на посочения нотариален акт, неправомерно се отнемало правото на ищеца да ползва и получава добивите от неговата част от продадения имот, което учреденото му право на ползване предоставя, защото сделката противоречи на закона и добрите нрави като извършена без съгласие по чл.33 ЗС от съсобственици, защото ползвателят може да си служи и с вещни искове за защита на своето право на ползване съгласно чл.111 ЗС, защото това порочно вписване нарушавало правото му на живот като основна ценност, тъй като сградата била в лошо състояние поради вредоносни действия на Д., вследствие на които и жилището, ползвано от ищеца, било фактически негодно за обитаване, имало предписания от общината за изготвяне от съсобствениците проект за укрепване, а Д. отказал да участва в това и да поемел своя дял от средствата, което довело и до предявявяне на иск срещу него по чл.45 ЗЗД и имало образувано дело в съда, а с вписаната порочна продажба от Д. на трето лице същият се „измъквал“ от задълженията си да обезщети ищеца за вредите, което поведение на Д., освен че отдалечавало шанса на ищеца за нормално съществуване и ползване на благата от имота си, така и допълнително увреждали и без това влошеното му здравословно състояние до степен, сериозно застрашаващи правото му на живот. Интересът си от иска срещу Агенцията по вписване обосновава ищецът с възложения от закона на Агенцията като държавен орган, контрол върху действията на нотариуса и задължение на съдиите по вписване да извършват проверката по чл.82, ал.1 ЗКИР (уточнителна молба 16.02.2022 г.). Първоинстанционният съд с определение № 4757/23.02.2022 г. е върнал исковата молба на Р. Х. и е прекратил производтвото по делото. Съдът е приел, че въпреки дадените на ищеца указания, той не е отстранил нередовностите на исковата молба, изразяващи се в противоречие на обстоятелствена част с петитум, също и не е обосновал интерес от иска, също и довод, че с иск по чл.537, ал.2 ГПК не може да се иска отмяна на нотариален акт за правна сделка. С определение № № 3557 от 19.04.2022 г. по в.ч.гр.д. № 3071/2022 г. на СГС, е потвърдено прекратителното определение на първата инстанция. Въззивният съд е приел, изследвайки съдържанието на исковата молби и последващите я две уточнителни молби, че ищецът насочва иска си срещу Агенцията по вписванията /АВп/ с искане за обявяване недействителност вписването на нотариален акт- иск по чл.90 ЗКИР, но не е обосновал правния си интерес от предявяване на такъв иск именно срещу АВп. Посочил е въззивният съд, че по всеки един от трите установителни иска по чл.90 ЗКИР- за нищожност, недопустимост на вписване или за несъществуване на вписано обстоятелство, ищецът трябва да обоснове правния си интерес срещу сочения ответник - че се засяга негово право или не може да реализира свое право, извлечен интереса от самото вписване и фактите, сочещи на недопустимост, недействителност или несъществуване на вписването, но не и на пороци на самата сделка, която вписаният акт материализира. Приел е поради това, че излагането на бланкетни твърдения за порочност на продажба на идеални части и отнемане възможността му да получава добиви от неговата част от продадения имот, и твърдение за неспазване на чл.82 и чл.83 ЗКИР, не обосноват интерес от иска по чл.90 ЗКИР. Отделно от това е приел въззивния съд, че не се обосновава интерес от иска срещу АВп, след като трети лица се ползват от вписването, както и че упражняване правото на ползвателя да предявява вещни искове за защита не е дадена произволно, а трябва да отговаря на изискванията за активна легитимация на ищеца, насочване претенцията срещу надлежна страна, обуславяне на конкретен правен интерес, касаещ нарушаване на правата му, наличие на оспорване на неговото право или друг вид вмешателство в правната му сфера. За неоснователно е счетено възражението по частната жалба на ищеца, че е игнорирано соченото от него основание на иска в уточнителната молба, защото съдът не е обвързан от сочената от ищеца правна квалификация на иска, а е длъжен съдът да даде правна квалификация на предявения иск въз основа на твърденията и петутима на исковата молба, като съдейства на ищеца да отстрани нередовности на същата, а в случая ищецът не е внесъл яснота в правния си интерес, дори и при изменение на заявеното основание на иска с уточнителна молба. Приел е още, че правото на живот е върховно право, но то не освобождава съда от преценка за допустимост на предявения от ищеца иск във всяка конкретна ситуация, като се отчита баланса между правата на личността и защитените от правото интереси на всички страни в процеса. За необосноваващи правен интерес от иска са счетени доводите на жалбоподателя относно вредоносното поведението на другия съсобственик в имота-Е. Д., доколкото в настоящия случай искът е предявен срещу друго лице. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното по основанията за допускане на касационно обжалване: Частният жалбоподател не е формулирал в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК конкретен правен въпрос (материален или процесуалноправен) от значение за изхода на делото и обусловил изводите на въззивния съд по спорния предмет, който въпрос да се преценява като решен в противоречие с практиката на ВКС, както се изисква от чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според приетото с решението по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, „Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение". В хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК в допълнение към формулирания въпрос касаторът трябва и да посочи конкретните решения, на които се позовава, а в третата хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК да обоснове и с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Тъй като в настоящия случай жалбоподателят не е формулирал правен въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по точки 1 и 3, а препраща към оплакванията си в касационната жалба с посочени параграфи от нея, в които посочени параграфи от касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и несъгласие с изводите на въззивния съд, касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната частна жалба, поради което не може да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по направените искания в точка 1 и точка 3 от изложението. В случая касаторът и не е посочил и допълнителното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - не е посочил на коя задължителна практика на ВКС/ВС би противоречал такъв въпрос по точка 1 от изложението, ако беше формулиран въпрос, като практиката на ЕСПЧ не е сред посочените в чл.280, ал.1, т.1 ГПК задължителни актове / нито сред актовете в чл.280, ал.1, т.2 ГПК/. Независимо от това, дори да се приеме, че в точка 1 и точка 3 от изложението се поставя от касатора под въпрос валидността на обжалваното въззивно определение, поради оплакването, че е постановено в закрито заседание, вместо при публично разглежда, каквото оплакване задължава касационната инстанция да провери дали обжалваното определение не е нищожно или недопустимо въпреки липсата на формулиран правен въпрос съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, то не се установява при извършената проверка нито нищожност, нито недопустимост на въззивното определение. Съгласно чл. 278, ал. 1 ГПК, частните жалби се разглеждат в закрито съдебно заседание. Същият е и редът, по който първоинстанционният съд извършва действията по проверка редовността на исковата молба и допустимостта на съдебното производство по чл.129-130 ГПК и прилага санкционните последици от бездействието на ищеца, вкл. връщане на исковата молба с прекратяване на производството по нея. Това законодателно разрешение е основано на делегацията по чл. 121, ал. 3 от Конституцията на РБългария, допускаща отклонение от публичното разглеждане на делата във всички съдилища, когато това е предвидено в закон. И в чл. 132, ал. 2 ЗСВ е посочено, че публичността на съдебния процес може да се ограничава само със закон. В случая както първоинстанциониня съдия, така и въззивния състав, са спазили надлежния ред, като са постановили актовете си в закрито заседание. С разглеждането на частната жалба в закрито заседание, въззивният съд не е нарушил правото на защита на жалбоподателя, доколкото предприетите от него действия не са налагали открито съдебно заседание. Разпоредбите на чл. 11 ГПК и на чл. 278, ал. 1 ГПК не противоречат на нормата на чл. 6 от ЕКПЧОС /Конвенцията/, на които се е позовал жалбоподателя в довода си за публичност на съдебния процес. В случая по делото не се извършва същинска правораздавателна дейност, тъй като не се разглежда и не се решава спора между жалбоподателя- ищец и ответника по исковата му молба, а единствено се решава процесуалния въпрос за редовността и допустимостта на исковата молба. В този смисъл е налице и произнасяне на ВКС- напр. определение № 69 от 20.01.2012 г. по ч. гр. д. № 618/2011 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. В практиката ЕСПЧ е посочвано, че Конвенцията не винаги изисква публично разглеждане на делото и устно изслушване на страната, независимо от естеството на решаваните въпроси, а напротив- във всеки отделен случай формата на публичност, давана на съдебния акт, съответно на съдебното производство, според вътрешното права на държавата-членка, следва да се преценява с оглед особеностите на конкретното производство и при отчитане на преследваната от чл. 6, ал. 1 ЕКПЧОС цел - да се осигури надзор на обществеността над дейността на съдебните органи, с оглед гарантиране на правото на справедлив и лишен от произвол процес, и да се осигури на страната възможността да защити правата и интересите си като дава становище по делото - един от основаните принципи, на който демократичното общество е изградено, но която в случая е удовлетворена с възможността ищецът да бъде уведомен и да може да отстрани нередовности на исковата молба- чл.129, ал.2 ГПК, и с публичното обявяване на определението, чиято отмяна се иска- чл.235, ал.5, вр. чл.278, ал.4 ГПК. /напр. решения по делата Jussila срещу Ф., Valovб, Slezбk и Slez бk срещу С., Koottummel срещу Австрия, Helmers с. Suede; Jan - Аke Andersson c. Suede и Fejde c. Sued./. Ето защо въззивното определение е постановено по предвиден в закона ред, поради което не страда от порок, отразяващ се на неговата валидност и допустимост като правораздавателен акт. В случая е проведено производство по чл. 129, ал. 2 ГПК, поради което е изпълнено задължението на съда по чл.7 ГПК да съдейства на ищеца за надлежното извършване на процесуалните действия, при което връщане на връщането на исковата молба и прекратяване производството по нея не може да се счита недопустим отказ от правосъдие. Определението има съдържанието на съдебен акт съгласно чл.254 ГПК, постановено е в рамките на правораздавателната дейност на съда и по повод сезиране на съда с искова молба. Изложеното води до извод, че не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.първо и второ ГПК. Не е налице и порок на обжалваното определение поради сочен от касатора в точка 2 от изложението довод за очевидна неправилност - основание по чл.280, ал.2, пр.трето ГПК. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материално правна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. С изложението на касатора по това основание се препраща към пар.2 и 3 на касационната частна жалба, в които се излагат отново доводи за неправилност на въззивното определение поради изложени от касатора доводи за незаконосъобразност нотариалното удостоверяване и на сделката покупко-продажба вследствие на нарушение на чл.33 ЗС, извършено документно престъпление от Е. Д. и неизпълнение от съдията по вписване на задължението му по чл.82, ал.1 ЗКИР, които доводи не били зачетени от въззивния съд, изразява се несъгласие с извода за липса на надлежен ответник-като изрично сочи, че лицата, които се ползват от оспорвания нотариален акт, не са ответници в настоящия процес, несъгласие с извода на въззивния съд, че правото му на живот не определяло правния му интерес в случая. Оплакванията по пар.2 и пар.3 на касационната жалба са такива по правилността на въззивното определение, ако същото бъде допуснато до касационно разглеждане, и не са основание за допускане до касационно разглеждане по смисъла на чл.280, ал.2, пр. трето ГПК. В случая от прочита на обжалваното въззивно определение не се установяват такива видими пороци по смисъла на понятието “очевидна неправилност“ според изложеното по-горе. Направена е от въззивния съд преценка за съответствие на твърденията на касатора-ищец с исковата молба и двете уточнения към нея подадени по реда на чл.129 ГПК, със законовите предпоставки за допустимост на иск по чл.90 ЗКИР, на какъвто иск сочи формулирания петитум за установяване недопустимост/недействителност на вписването на нот.акт за сделка в имотния регистър при АВп, какъвто петитум на иска е бил поддържан от ищеца включително и в подадената частна жалба до въззивния съд. По отношение на ответника по иска, касаторът-ищец последователно /вкл. и в касационна частна жалба/ твърди АВп да е надлежен ответник, а не лицата, които се ползват от твърдяната порочна сделка или нотариуса. Ето защо преценката на въззивния съд за предмета на предявения иск и за правния интерес на ищеца, е съобразен с установената съдебна практика по чл.90 ЗКИР и правния интерес от този иск (напр. определение № 304 от 27.06.2013 г. по ч. гр. д. № 2821/2013 г., Г. К., І г. о. на ВКС, определение № 14 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 2154/2020 г., Г. К., І г. о. на ВКС, определение № 53 от 15.02.2021 г. по гр. д. № 3336/2020 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС), също и със задълженията на съда да изясни вида и правната квалификация на предявения иск, дори и при изменение на заявеното основание на иска от ищеца, но при същия петитум, сочещ на иск по чл.90 ЗКИР. В горепосочените актове на ВКС се приема, че интерес от иска по чл.90 ЗКИР е налице, ако с вписването са засегнати права на ищеца или той не може да реализира свои предоставени от закона права поради допуснато незаконосъобразно вписване на други права, като предмет на иска е самото вписване - дали са спазени правилата за вписване, предвидени в Правилника за вписване и ЗКИР, действали към момента на извършването му, но не и пороци на сделка, която вписаният акт материализира. Ето защо несъобразявайки твърдения за недействителност на самата сделка покупко-продажба и нейното нотариално удостоверяване с н.акт № 123/15.072021 г., при преценката за правния интерес от иска срещу сочения ответник АВп, въззивният съд не е допуснал такова грубо нарушение на закона, което да се счете очевидна неправилност, нито на такава очевидна неправилност сочи извода, че защитата на правото на живот като право от висш порядък не може винаги да обосновава правен интерес от иск, а следва правния интерес да се преценява във всеки конкретен случай и според допустимостта на конкретния предявения иск. В случая касаторът-ищец обосновава защита правото на живот с доводи, касаещи имуществен спор с трето лице, което не се сочи като ответник в настоящия процес, спрямо което трето лице същия ищец вече е предявил своите имуществени претенции за вреди пред съд, докато предмет на иска по чл.90 ЗКИР ( също както и на иска по чл.537, ал.2 ГПК, вр. чл.574 ГПК), е да даде защита на права на ищеца, които пряко се засягат от порочното вписване. А ищецът Х. в случая не твърди да има конкуриращи права с тези на прехвърлителя Д., при което дори в случай, че имуществените спорове между двамата имат отражение върху качеството на живот на настоящия ищец, то последното не може да се преценява като обосноваващо интерес от иска по чл.90 ЗКИР. Концентрирайки преценката си в случая върху предпоставките за допустимост на предявения иска по чл.90 ЗКИР, въззивния съд не е приложил превратно закона, нито е нарушил императивна материално правна норма или основополагаща процесуална такава. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: