Определение № 2649 от 26.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2601/2024 г.

Образувано е по касационни жалби, подадени от двете страни по спора:

Ищците С. М. К., ЕГН [ЕГН] и Д. Т. К., ЕГН [ЕГН] обжалват решение № 427 от 05.12.2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която е потвърдено решение № 33/13.01.2023 г., постановено по гр.д. № 3103/ 2020 г. на Пазарджишкият районен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от тях искове по чл. 108 ЗС срещу ответниците Е. Г. К. и Н. Н. К. за „кош за царевица“ № ЗБ, находящ се в парцел * по парцеларния план на Стопански двор - [населено място], с площ от 312 кв.м., имот с идентификатор * по КК на [населено място], общ. Пазарджик на основание договор за прехвърляне на право на собственост върху движими вещи от 13.12.2018 г. и иска по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата 752,06 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на същата сграда за периода 14.12.2018г. – 30.10.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба – 04.11.2020 г.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението, поради противоречие с чл. 110 ЗС, защото съдът е направил неправилни изводи относно това дали коша за царвица е движима вещ или недвижим имот, като касаторът излага теза, че дори да има арматура, тя може да бъде прекъсната и да се премести „коша“.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Противоречие със съдебната практика се твърди по следните три въпроса: 1.Длъжен ли е въззивният съд, в случай на противоречиви твърдения на вещо лице и изложени от него при изслушването му предположения относно конструкцията на веща и нейните фундаменти, че експертизата не се основава на реални данни и служебно да назначи повторна? 2. Длъжен ли е въззиният съд да изложи в мотивите на решението си подробни съображения защо кредитира експертизата на вещото лице или е достатъчно да се произнесе, че то е пълно, обективно и компетентно изготвено? 3. Винаги ли вещта погива ако бъдат прекъснати арматурните й връзки, съществуващи между бетонната основа и колоните й или е възможно това прекъсване да е част от процедура по демонтаж? Длъжен ли е съдът преди да се произнесе дали вещта е трайно прикрепена към земята или не да изследва възможността тя да бъде преместена на друго място чрез прекъсване на арматурните връзки и последващото им възстановяване?

Ответниците Е. Г. К., ЕГН [ЕГН] и Н. Н. К., ЕГН [ЕГН] обжалват възивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 33/13.01.2023 г., постановено по гр.д. № 3103/2020г. на Пазарджишкият районен съд, в частта му, с която са уважени предявените от С. М. К. и Д. Т. К. против тях искове по чл. 108 ЗС и обусловените от тях искове по чл. 59 ЗЗД, като е признато за установено, че К. са собственици на следните сгради, находящи се в стопански двор на [населено място]:

• сграда с идентификатор * със застроена площ 355 кв.м. на основание договор за покупко-продажба /при спечелен търг/ от 26.01.1994г. представлява: Гараж с тръжен № *:

• сграда с идентификатор * със застроена площ 64 кв. м. на основание договор за покупко-продажба /при спечелен търг/ от 03.02.1994г. представлява: Стая за шофьори с тръжен № *:

• сграда е идентификатор *** със застроена площ 18 кв. м. на основание договор за покупко-продажба /при спечелен търг/ от 03.02.1994г. представлява: Тоалетна:

• сграда КОНЮШНЯ № *, заснета в кадастралната карта на [населено място]. общ. Пазарджик, обл. Пазарджик, като четири сгради в поземлен имот с идентификатор *, в местност Беглика. разположена, а именно: 1. СГРАДА с идентификатор *, със застроена площ 425 кв.м.; 2. СГРАДА с идентификатор *, със застроена площ 45 кв. метра; 3. СГРАДА с идентификатор * със застроена площ 46 кв. м. и 4.СГРАДА с идентификатор * със застроена площ 7 кв.м. и К. са осъдени да предадат владението на тези сгради.

На основание мл. 59 ЗЗД, К. са осъдени да платят обезщетения за това, че са лишили С. М. К. и Д. Т. К. от ползването на посочените сгради за периода от 29.12.2018 г. до 30.10.2020 г., както следва: 3850 лв, за ползване на сграда с идентификатор *; сумата 587,74 лв. за ползването на сграда с идентификатор *; сумата 110,20 лв. за ползване на сграда с идентификатор * и сумата 3638,57 лв, за ползване на четирите сгради, съставляващи КОНЮШНЯ № * за периода от 19.07.2019 г. до 30.10.2020 г.

В касационната жалба, подадена от Е. Г. К. и Н. Н. К. се прави оплакване за неправилност поради нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателства, нарушение на чл. 146 ГПК, неправилно приложение на правилата за придобивната давност и необоснованост на решението.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди противоречие със съдебната практика по следните въпроси: 1.Допустимо ли е да се извърши експертиза на подпис от ксерокопие на документ и каква е стойността на такава експертиза? 2. Ако възивната жалба съдържа обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, следва ли въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към спора доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания? 3. Каква е доказателствената тежест на констативният нот. акт на праводателя на ищците и какво установява той?

Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна и допускането до касационно обжалване поради това, че въпросите са неотносими към събраните доказателства и процесуалните действия на съда.

Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, подадени са против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, включително и по исковете по чл. 59 ЗЗД, тъй като е налице изключението на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК – облигационните искове са обусловени от вещния иск по чл. 108 ЗС. Касационната жалба на К. против въззивното решение в частта по иска за коша за царевица съдът приема за допустима, въпреки, че е с цена под 5000 лв. предвид това, че основният спор по нея е дали тази вещ е движима или недвижим имот и предвид приетото от въззивният съд, че е недвижим имот.

Въззивното решение, в обжалваните части, е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран с тях и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

По делото е установено:

На 09.02.1993 г. е регистрирана Земеделска производителна търговска кооперация „Хр.Ботев“ /ЗПТК „Хр.Ботев/ [населено място], обл. Пазарджик. Тя придобила чрез търг от бившето ТКЗС, с договори от 1994 г. конюшна, кош за царевица, няколко броя, метален склад, сеновал, битови сгради, платени с мемориален ордер /л. 169/. Заприходени са като инвентар на ЗПТК „Хр.Ботев: конюшна, стая за монтьори, навес, авторемонтна работилница, кош за царевица, тоалетна. По делото са представени договор за продажба от кооперацията на отв. Е. К. на конюшната, но в обикновена писмена форма, фактура и приемо- предавателен протокол. Те са оспорени в частта относно подписа на председателя на кооперацията на всеки от тези документи и е установено, че не са положени от него. Поради това РС ги е изключил от доказателствения материал. Подписите на К. върху тези документи са автентични. От свидетелските показания е установено, че от 2001 г. К. отглеждат крави в конюшната, която е заснета в КК като четири сгради. На 16.05.2008 г. К. се позовава на договор за наем с ЗПТК „Христо Ботев“ за да регистрира и е регистриран въз основа на този договор на негово име животновъден обект. Не е установено дали К. е заплащал реално наем на кооперацията. През 2013 г. е починал председателя на кооперацията Т. Ш.. На 04.01.2018 г. е регистрирана като ликвидатор на кооперацията П.Т.. На нея ответницата Д. К. предявява на 01.03.2018 г. парично вземане по договор за продажба на жито от 21.082000 г. в размер на 7000 лв. главница и лихва 15723 лв. Т. не е направила възражение за погасяване по давност на вземането за главница и лихва и не е възразила по размера на лихвата. Съществуването на това вземане се оспорва от ответниците К., но те са трети лица за правоотношението. На 13.12.2018 г. ликвидаторът Т. прехвърля с договор в обикновена писмена форма на Д. К. навес с тръжен номер 4б, кош за царевица с тръжен № 3б, още един кош за царевица, „кладенец и огради“ и „пътища и площадки“ за цена 2000 лв., която е приспадната от паричното задължение по договора от 21.08.2000 г. Тази сделка е оспорена от К., защото вещите не са индивидуализирани, не е ясна волята на страните по нея, няма насрещно вземане, което да се погаси с цената. С н.а. № 60, т.1 от 03.07.2019 г. ЗПТК „Христо Ботев“ е призната за собственик на конюшната, заснета в КК на землището на [населено място] в ПИ с идентификатор *, в местност Беглика като четири сгради: 1. сграда с идентификатор *, със застроена площ 425 кв.м.; 2. сграда с идентификатор *, със застроена площ 45 кв. м.; 3. сграда с идентификатор * със застроена площ 46 кв. м. и 4. сграда с идентификатор * със застроена площ 7 кв.м. С н.а. № 73,т.1 от 18.07.2019 г. кооперацията прехвърля собствеността върху тези сгради на ищцата Д. К. за погасяване на същото задължение по договора от 2000 г. И по отношение на тази сделка е направено възражение, че е нищожна поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, липса на съгласие, противоречие с добрите нрави. За тези сгради ответникът се позовава на придобивна давност от 2001 г. За погасяване на същото вземане от 2000 г., Т., като ликвидатор прехвърля на Д. К. собствеността и върху три сгради в ПИ с идентификатор *: сграда с идентификатор * със застроена площ 355 кв.м., придобита от кооперацията с договор за покупко-продажба /при спечелен търг/ от 26.01.1994г. представлява: Гараж с тръжен № 14: сграда с идентификатор * със застроена площ 64 кв. м. придобита от кооперацията с договор за покупко-продажба /при спечелен търг/ от 03.02.1994г. представлява: Стая за шофьори с тръжен № 15 и сграда е идентификатор *** със застроена площ 18 кв. м., придобита от кооперацията с договор за покупко-продажба /при спечелен търг/ от 03.02.1994г. представлява: Тоалетна.

Свидетелските показания установяват, че сградите, обозначени общо като конюшна, кош за царевица, тоалетна и работилница се ползват от К. от 2000 г. Ищците са отправяли сигнали и оплаквания до различни институции и при проверките е установено, че ответниците ползват сградите за отглеждане на крави като животновъден обект, отговарящ на изискванията.

През 2017 г. ответникът се е позовал на писмения договор от 2001 г. считайки, че го легитимира като собственик. Искът е предявен на 15.11.2020 г. В предявеният насрещен иск от ответниците, те обясняват, че след като разбрали, че договора от 2001 г. не отговаря на изискванията за форма се обърнали към кооперацията да им прехвърли имота, разговаряли с ликвидаторката, тя все отлагала, докато разбрали, че сградите са прехвърлени от кооперацията на К..

Първата инстанция е уважила иска за трите сгради в имот * и четирите сгради в имот *, като е приел, че ищците са ги придобили с договори по чл. 65 ЗЗД за погасяване на дълг срещу прехвърляне на собственост и като последица са уважени и исковете по чл.59 ЗЗД за лишаване на ищците от ползване на тези сгради за посочените два периода. Отхвърлен е иска по чл. 108 ЗС и по чл. 59 ЗЗД за „кош за царевица“ в ПИ с идентификатор ***, защото е приет за недвижима вещ и не е спазена формата за прехвърлянето му на ищците.

Против решението на РС, въззивни жалби са подали и двете страни.

Въззивната инстанция е приела, че и двете въззивни жалби са неоснователни и е потвърдила решението на първата инстанция.

Жалбата на К. е отхвърлена, защото по делото е установено от СТЕ, приета от РС и от основна и допълнителна експертизи, приети от въззивната инстанция, че коша за царевица е строеж, постройка с бетонова основа, колони с арматура и дървен покрив с керемиди и има функционално предназначение. В лошо състояние е, но отговаря на дефиницията в пар.5, т.38 ЗУТ за „строеж“. Ако арматурната връзка между колоните на съоръжението и бетоновата основа, в която са замонолитени, бъде прекъсната, то ще се срути, т.е. ще бъде унищожено. Като строеж, представлява допълващо застрояване и не отговаря на дефиницията на преместваем обект по пар.5, т.80 ЗУТ. Преместваемите обекти при премесването им следва да запазят субстанцията си и земята под него да може да се използва без изменение. Няма идентификатор, защото няма ограждащи стени, които да отделят външното пространство и преградни стени, които да организират вътрешно пространство и не отговаря на изискванията на пар.1, т.16 от ДР ЗКИР и пар.1, т.1 от ДР на Наредбата от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването, поддържането на кадастралната карта и кадастралния регистър, но това не е определящо за съществуването му като строеж.

Въззивният съд е назначил основна и допълнителна експертиза. Настоящата инстанция не констатира противоречиви твърдения на вещото лице в заключението и в откритото съдебно заседание при изслушването му. Голословно е твърдението във въпроса, че експертизата не се основава на реални данни. Заключенията са подробно мотивирани и обосновани с фактически констатации и нормативни дефиниции и заявеното от вещото лице в открито съдебно заседание при приемане на заключението не противоречи на писменото заключение. Тъй като първият поставен въпрос не кореспондира на данните по делото и е неопределящ за спора, по него не се допуска касационно обжалване по него. Въззивният съд е възприел заключението като компетентно и обосновано, т.е. изложил е мотиви защо възприема заключението. Отделно от това, констатациите както на експерта, работил по приетото заключение от РС, така и на вещото лице, изготвило двете заключения, приети от окръжния съд съвпадат и не са оборени с други доказателства. Затова и по втория въпрос не се допуска касационно обжалване. Последният трети въпрос е технически в частта за прекъсване на арматурата, а не правен. Съдът е изследвал дали коша с бетонна основа, колони с арматура и дървен покрив с керемиди е преместваем и съобразно техническият извод на вещото лице е дал отговор, че не се касае за движима вещ, а за страйно прикрпено към земята съоръжение /строеж/. Поради това, третия въпрос освен, че не е парвен в първата си част, не кореспондира и на установеното безспорно по делото. Затова по него също не се допуска касационно обжалване.

Въззивната жалба на К. е приета за неоснователна, защото е установено придобиване правото на собственост върху сгради 2, 3, и 4 в ПИ с идентификатор *, че макар ответниците да не оспорват правото на собственост на ищците, е установено с необорените гласни доказателства, че ги ползват в дейността им на животновъди - в стаята за шофьорите живее работничка на К., която пасе кравите, всички те ползват тоалетната и другото помещение, което някога е било работилница, в което е складирано сено. По отношение на четирите сгради в ПИ * е прието, че на основание договора от 2001 г., ответниците не са станали собственици поради неспазване на нотариалната форма по чл. 18 ЗЗД. Относно наведеното основание придоибвна давност, съдът е приел, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборима, тежестта за оборването пада върху оспорващата владението страна и е оборена с доказаното, че К. е представил през 2008 г. договор за наем на конюшната, за да регистрира животновъден обект.

Въззивната инстанция е изложила и просторни мотиви за придобиване по давност на идеална част от съсобствен имот, при което завладяващият частите на другите съсобственици следва да докаже преобръщане на държането си във владение за себе си, като се е позовал на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Приел е, че след 15.09.2007 г. до датата на предявяване на иск – 05.11.2020 г. К. не са извършвали действия, сочещи на промяната на преобръщане на държането във владение за себе си. За този извод съдът се е позовал на показанията на свидетеля К., според които К. искали да купят сградите за десет хиляди лева, макар, че ги нямали, но майка му отказала, водени били разговори да останат в сградите като наематели и те първоначално се съгласили, но по-късно отказали да заплащат наем.

Мотиви за придобиване по давност от съсобственик на идеална част от съсобствен недвижим имот от друг съсобственик изхождат от особената уредба в отношенията между съсобственици в чл. 30-32 ЗС. В случая тези изложени мотиви и цитираната съдебна практика са неотносими към настоящия спор, който не касае отношения между съсобственици. По настоящото дело въпроса е дали е завладян от ответниците изцяло чужд имот - сгради, на които кооперацията е била собственик, а след това е сключен договор по чл. 65 ЗЗД за тях с ищците. За тази хипотеза е приложима съдебната практика, според която, когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си, т.е. има качеството на владелец. /Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о., Решение № 45 от 16.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6533/2014 г., II г. о., Решение № 31 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2015 г., I г. о., Решение № 2 от 11.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1117/2018 г., II г. о. и др. / Позоваването и прилагането на съдебна практика за отношенията между съсобственици, която не изключва прилагането на презумпцията на чл. 69 ЗС обаче в случая не се е отразила на правилността на крайният извод по спора и конкретно на резултата по възражението на ответниците за давност. Това е така, защото е установено, че ответниците са сеппозовали на договор за наем през 2008 г., а като наематели те са били държатели и е следвало да доказват, че са преобърнали държането на сградите във владение за себе си. Въззивният съд е приел, че поради позоваване на договора за наем на конюшната от 2007 г. от К. през 2008 г. е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, защото доказва липсата на намерение за своене, т.е. субективният елемент на владението. Този извод се налага и от установеното желание на К. да купят от кооперацията имота, за което разказват и в насрещната искова молба. По делото не се установява как като наематели, т.е. държатели са превърнали държането на сградите във владение за себе си до момента, когато през 2017 г. са се позовали на договора от 2001 г.

В изложението към касационната жалба на К. първият въпрос е свързан с това допустимо ли е да се извърши експертиза на подпис от ксерокопие на документ и каква е стойността на такава експертиза. В първата си част въпроса не е правен, а касае специални знания. Пред РС е изготвена и приета по този въпрос повторна експертиза, която е дала положителен отговор и е посочила при какви обстоятелства е възможно това. Отговорът на първата част от въпроса изисква специални знания, а отговора на втората част е обусловена от него. В случая е било възможно изследване на ксерокопие. Предвид изложеното, както и поради това, че с договора от 2001 г. не е спазена изискуемата форма по чл. 18 ЗЗД и с оглед представеният договор за наем от 2007 г., въпросът е и неотносим. Затова по първия поставен въпрос не се допуска касационно обжалване.

Във въззивната жалба е имало оплаквания за непълнота на доклада относно указания за подлежащите на доказване факти и обстоятелства от всяка от страните. В изготвения от РС доклад действително е дадено само общо указания, че всяка от страните следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства /л.345 от делото на РС/ Непълнотата на доклада обаче е констатирана от въззивната инстанция с определението от 07.06.2023 г. и е допусната СТЕ за изясняване дали коша за царевица е недвижим имот или движима вещ. По останалите въпроси съдът е преценил, че страните са поискали доказателства и такива са събрани, т.е. делото не е останало неизяснено поради непълнота на доклада. За този извод окръжният съд се е позовал на т.2 от ТР № 1/2013 г. Въззивното решение не му противоречи. В изложението към касационната жалба К. не посочват в какви насоки въпреки действията на възивният съд производството е останало неизяснено. Делото не е разрешено по правилата за доказателствена тежест поради непредставяне на доказателства, а изводите са формирани от представените доказателства. Така дори да е допусната непълнота на доклада, това не се е отразило върху правилността на решението, защото възивният съд е извършил необходимото за попълване на делото с необходимите относими доказателства, които не са били събрани до този момент, а останалите относими доказателства са били събрани в производството пред РС независимо, че не са давани указания за това. Затова по втория поставен въпрос съдът не констатира противоречие с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2.

Неприцизен и неотносим към спора е въпроса „каква е доказателствената тежест на констативният нот. акт на праводателя на ищците и какво установява той“, тъй като според теорията, а и в ТР № 11/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че констативният нот. акт има легитимиращо действие. Този нот. акт не се ползва с материална доказателствена сила. При оспорване, тежестта за оборване изводите на нотариуса са за страната, която го оспорва. В случая кооперацията е призната за собственик на трите сгради – 2, 3 и 4 в ПИ с идентификатор ***. Ответниците К. оспорват изводите на нотариуса в този нот. акт. По делото е установено, че към 2007 г. кооперацията е сключила договор за наем с К. за процесните сгради, в резултат на който те са установили държане върху имота. Така К. са държали сградите за сметка на кооперацията. Поради това, факта, че тя пряко не е упражнявала фактическа власт върху него е без значение. Действително, съгласно мотивите към ПП-6-74, т.1 държателят може да промени държането, като започне да свои имота за себе си, но подобно поведение К. са демонстрирали едва 2017 г., когато са се позовали на договора от 2001 г. и са твърдели, че са собственици, но в последствие са поискали да купят или да наемат сградите от кооперацията, респективно от ищците.. Отделно от изложеното кооперацията е придобила сградите от бившето ТКЗС /л/ през 1994 г., когато за тези прехвърляния е била приложима само писмената форма /виж решение № 301 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1154/2010 г., I г. о. /, която не се прилага за прехвърляне на недвижим имот от кооперация, регистрирана по Закона за кооперациите.

По изложените съображения не се допуска касационно обжалване и по касационата жалба на ответниците К..

Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Делото е решено според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за тази инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер – 2000 лв., за които е отразено в договора, че са изплатени в брой.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение