Определение № 1660 от 31.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 886/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. И. К. и Ю. М. К. против определение № 451 от 29.10.2025 г., постановено по ч. гр.д.№ 498/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение №749/19.06.2025г., постановено по гр.д.582/2023г. по описа на ОС-Стара Загора. С последното, след като е отменено протоколно определение № 64 / 24.02.2025 г., с което е приет за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск по чл.212 от ГПК и е постановено, че не се приема за съвместно разглеждане, ведно с предявените главни искове по същото дело е постановено да се върне исковата молба по инцидентния установителен иск поради недопустимостта му. Инцидентният установителен иск е предявен в срок с Молба № 2570/24.02.2025 г. от ишците М. И. К. и Ю. М. К. против ответника „Триглав Еделвайс“ ЕООД със седалище гр. Казанлък, представлявано от управителя С. И. И., да се установи, че ищците не са привлечени в качеството им на длъжници и ипотекарни длъжници в производството по изп.д. № 20108720400801 на ЧСИ Д. Ц.. В частната касационната жалба се прави оплакване за нищожност или за недопустимост на обжалваното определение, като постановено от състав на ПАС, след като е поискан отвод на всички съдии от този съд, за недопустимост, защото не е съобразено какви са основните искове и не са разгледани обстоятелствата по тях и за неправилност поради това, че се накърнява правото на справедлив процес. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърдят основанията по чл. 280, ал.2 ГПК, посочени в касационната жалба и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но н е формулиран въпрос. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Същата е против определение, с което се прегражда производството по предявения инцидентен установителен иск /ИУИ/ – постановено е връщане на исковата молба поради недопустимостта му, поради което и на основание чл. 130 ГПК обжалваното въззивно определение, като преграждащо, подлежи на касационно обжалване. Съдът приема, че частната касационна жалба отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК и доколкото се твърди нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, я приема за редовна и допустима, съгласно чл. 274, ал.3 ГПК. С първоначално предявените искове, ищците са твърдели, че са купили два магазина на 28.12.2011г. от ЕТ “МЕМ-Мехмет Крал“, но те били ипотекирани от продавача преди това с нот. акт за договорна ипотека, вписана на 23.11.2007 г. и понеже считат, че продажбата на ипотекирания имот не е произвела действие /въпреки, че сделка с ипотекиран имот е действителна/, се позовават на придобивна давност, поради което искат да се установи, че са придобили по давност двата магазина, като добросъвестни или като обикновени владелци. Твърдят, че ипотеката не била подновена, въпреки, че подновяването е вписано на 21.11.2017 г., но това не било отразено по тяхната имотна партида. Не е формулиран в нито една уточнителна молба петитум за установяване несъществуването на ипотечното право и иска не е насочен по отношение на ипотекарния кредитор. /В молба от 25.03.2024 г. на л.162 твърдят, че ипотечното право не съществува към момента на публичната продан, но не са формулирали подобен петитум./ В разрез с установените правила за вписване с Правилника за вписванията и това, че ипотеката е тежест и следва имота, считат, че при подновяването ипотеката трябвало да се впише по тяхната партида, а не да се отбележи по партидата, по която е вписана ипотеката. Предявяват с исковата молба и втори иск: да се установи, че постановлението за възлагане на двата магазина след приключила публична продан, е постановено без основание, недопустимо е и е неверен документ. Преди първото по делото съдебно заседание ищците са предявили и инцидентен установителен иск против ответника „Триглав Еделвайс“ ЕООД, на който е възложен имота от публичната продан, с петитум: да се установи, че ищците М. И. К. и Ю. М. К. не са привлечени в качеството им на длъжници и ипотекарни длъжници в производството по изп.д. № 20108720400801 на ЧСИ Д. Ц.. Първата инстанция е приела, че така предявеня инцидентен установителен иск е за устанвяване на факт, а не на правоотношение, че законът не предвижда установяване на такъв факт, каквото е изискването на чл. 124, ал.4 ГПК и че ищците нямат правен интерес от установяването му. Подадената против определението на първата инстанция частна жалба е приета за допустима, защото по същество обжалваният акт съставлява прекратяване на производството по предявения иск поради недопустимостта му. В този смисъл определението е прието за преграждащо и като такова, подлежащо на въззивно обжалване и частната жалба, съгласно чл. 274, ал.1, във вр. с чл. 130 ГПК. Въззивната инстанция е приела, че не намира основание да се отведе от разглеждане на делото, предвид заявения отвод на всички състави на Пловдивски апелативен съд, защото по молбата на ищците за обезпечение се е произнесъл друг състав, а и произнасянето по молба за обезпечение от същия или от друг състав на съда не е основание за отвод и за съмнение в безпристрастността, включително и на състава, постановил обжалваното определение. По същество, въззивната инстанция е възприела изводите на първата инстанция за недопустимост на инцидентния установителен иск, тъй като с него не се иска установяване със сила на присъдено нещо съществуването или несъществуването на преюдициално правоотношение, от което зависи правилното разрешаване на обусловеното спорно право, предмет на главния иск. Поискано е установяване, че ищците не са били ипотекарни длъжници, което е определено като процесуално качество в изпълнителното производство и този факт не подлежи на установяване по исков ред. Затова такъв иск е недопустим. Въззивният съд е приел че иск с такъв петитум няма и преюдициално значение за разрешаване на двата главни иска. Затова е прието, че предявеният инцидентен установителен иск правилно е приет за недопустим и е върната исковата молба по него.. Обжалваното определение не е нищожно поради отказ на съда да се отведе. В доктрината и съдебната практика се приема, че съдебният акт е нищожен, когато е постановен от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, когато е постановен извън правораздавателната власт на съда, когато не е спазена изискуема от закона форма, когато е абсолютно неразбираем или когато не е подписан от състава, който е участвал в открито съдебното заседание, в което е приключено съдебното дирене и е даден ход на съдебните прения. /виж мотивите към ТР 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС/ Настоящият състав не констатира подобни нарушения. Постановяването на съдебно решение при заявено и неуважено искане на отвод на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК не е основание за нищожност на съдебното решение/определение, съгласно ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС и т. 11 от ПП-1-85. Дори да е било налице някое от основанията за отвод по чл. 22, ал. 1 ГПК, респективно чл. 12 ГПК /отм/, това не обуславя нищожност или недопустимост на съдебния акт, а може да бъде основание за незаконосъобразност, ако това, че съдът не се е отвел е довело по постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. /В този смисъл Решение № 168 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на ВКС, ІV гр. о., Решение № 505/16.11.2011 г. по гр. д. № 1590/2010 г. на ВКС, ІV гр. о., Решение № 634/02.07.2009 г. по гр. д. № 327/2009 г. на ІV гр. о. / Следователно въззивното определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо, поради което не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Съгласно т.7 б. „а“ от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС „отказът на първоинстанционния съд да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск не подлежи на обжалване“. В случая обаче доводите във въззивната частна жалба са се отнасяли до приетата недопустимост на инцидентния установителен иск и постановеното връщане на исковата молба, т.е. въззивният съд не се е произнасял по неприемането за съвместно разглеждане на инцидентния установителен иск, а по недопустимостта му. Затова въззивното определение не е недопустимо поради противоречие с приетото в т.7 б. „а“ от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно въззивният съд се е произнесъл по редовна въззивна частна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Частните жалбоподатели се позовават на основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, но поради това, че съдът не си е дал отвод. Както вече се посочи, отказа на съда да се отведе не е основание за недопустимост на постановения от него съдебен акт. Съдът не констатира основание за недопустимост на обжалваното определение, поради което не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК. Частните жалбоподатели се позовават и на очевидна неправилност. Такава е налице, когато съдебният акт страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми: противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения или необоснованост на изводите. За да е явна, неправилността следва да се установява от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната частна жалба. Очевидно неправилно е определението, когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл относима императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, уреждащи принципи на гражданския процес. Съдът не констатира такива нарушения. Не е налице нито прилагане на императивна правна норма в обратен смисъл нито неприлагане на такава норма. Спазени са и съдопроизводствени правила и конкретно правилото на чл. 124, ал.4 ГПК, постановяващо, че иск за установяване на факт с правно значение може да се предяви само в предвидените в закона случаи, какъвто не е този за установяване, че някой е имал или че е нямал определено процесуално качество, включително и качеството на ипотекарен длъжник по изпълнително дело. Не е налице и лишаване на ищците от справедлив процес и липса на възможност за защита, каквито твърдения правят, тъй като предявяването на недопустим иск не се свързва с понятието „справедлив процес“, а възможността за защита се свързва с предявяването на допустим иск. Предявеният инцидентен установителен иск не е допустим и не осигурява търсената от ищците защита. Той не цели установяване съществуването или несъществуването на правоотношение, чието установяване да е определящо за изхода от другите два иска. Предявеният главен иск за собственост е с противоречиви твърдения в обстоятелствената част на първоначалната искова молба, и противоречащ им петитум. Ищците твърдят, че са купили магазините през 2011 г., които са били ипотекирани през 2007 г. от продавача им. Въпреки това се позовават на придобивна давност на същите два ипотекирани магазина. Посочват в изложението към частната касационна жалба нормата на чл. 173, ал.1 ЗЗД, по приложението на която въззивния съд не се произнесъл. Именно тази норма обаче определя възможността да се насочи изпълнението и ипотекарния кредитор да се удовлетвори предпочитително, независимо в чия собственост е имота, т.е. продажбата на ипотекиран имот произвежда действие, но е непротивопоставима на ипотекарния кредитор. Съдебната практика без противоречие приема, че правото на собственост не може да се придобие по давност от лице, което го притежава на друго основание, защото не можеш да владееш срещу себе си – Решение № 80 от 25.VI.1965 г. по гр. д. № 58/65 г., ОСГК, Решение № 1220 от 2.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4730/2007 г., I г.о. Р № 159 от 1.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1435/2014 г., I г. о.о. Р № 172/12.10.2016 г. по гр.д.№ 1424/16, І гр.о., Р № 161 от 14.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 475/2017 г., I г. о., ГК. Относно втория главен иск, ако ищците са считали, че в изпълнителното производство са допуснати процесуални нарушения, защото не са били конституирани, са могли да обжалват публичната продан, т.е. имали са възможност за защита. Самостоятелен иск обаче за установяване, че не са били ипотекарни длъжници в изпълнителното производство е недопустим, както е посочил въззивния съд. Дори ищците да не са били ипотекарни длъжници в изпълнителното производство, това не определя по никакъв начин изхода от спора по първия иск – иска за собственост и по иска за установяване, че постановлението за възлагане е нищожен документ, издаден без основание или неистински документ. Основанията за нищожност на публичната продан са уредени изрично в закона и са различни. Нормата на чл. 496, ал. 3 от ГПК изрично забранява оспорване на проданта по исков ред освен в случаите на чл. 490 от ГПК, когато в проданта е участвало лице, което не е имало право да участва и когато имота е възложен на лице, което не е платило цената. Иск за прогласяване нищожност на публичната продан и на постановлението за възлагане законодателят не е предвидил. Защитата е чрез обжалване на публичната продан по чл. 435, ал.3 ГПК или чрез предявяване на петиторен иск от действителния собственик. /Определение № 28 от 23.01.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 497/2011 г., I г. о., Определение № 81 от 20.02.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 498/2011 г., I г. о. и мотивите към ТР № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС./ Частните касатори твърдят, че съдът не се е произнесъл по това какъв е характера на предявения инцидентен установителен иск, което окачествяват като очевидна неправилсност. Това твърдение не кореспондира на изложеното по-горе относно мотивите на обжалваният съдебен акт. Въпросът за характера на главните искове не е предмет на въззивната частна жалба. Апелативният съд не е дължал произнасяне по характера на първоначалните искове, чието разглеждане е в ход. Така необсъждането характера на главните искове и дали те са обусловени от предявения инцидентен установителен иск не влияе на извода за недопустимостта на последния и не сочи на очевидна неправилност. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Макар да не е формулиран изричен въпрос, е наведено и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Частните касатори свързват това основание с разпоредбата на чл. 173, ал.1 ЗЗД, на която се позовават – купили ипотекиран имот, но твърдят, че ипотечното право не съществувало и те били трети лица за изпълнението, макар да не са формулирали такъв петитум. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, който е от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваният въззивен акт е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната частна жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Частните жалбоподатели не са формулирали правен въпрос, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на наведеното от тях основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въпреки това съдът отбелязва, че по приложението на чл. 173, ал.1 ГПК, това, че ипотеката следва имота и че изпълнението може да се насочи към ипотекирания имот, независимо от прехвърляния след учредяване на ипотеката, нормата е ясна и по нея няма противоречива или неясна съдебна практика, както и че с иск, предявен срещу кредитора може да се установи несъществуването на ипотечното право поради правоизключващ или правопогасяващ довод. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице когато за разрешаване на правен спор се налага прилагане на правна норма или правен институт, които са непълни, неясни или по прилагането им няма съдебна практика или има такава, но е противоречива или неактуална. Нормата, посочена от жалбоподателите е ясна, а те не доказват наличие на противоречива или неактуална съдебна практика. Поради неформулиране на ясен правен въпрос, включен в предмета на спора и определящ изхода от частната жалба и не доказване наличието на противоречива, или неактуална съдебна практика, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В обобщение, не са налице наведените основания за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 пр.1-3 ГПК, поради което по подадената частна касационна жалба не се допуска касационно обжалване. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение