Определение № 4918 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1571/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. Р. П., чрез процесуалния представител адвокат И. Д. от САК, срещу решение № 5669 от 07.11.2023 г. по в. гр. д. № 5145/2023 г. на Софийски градски съд, имащо характер на определение, с което като е отменено определение от 31.10.2022 г. по гр.д. № 10759/2016 г. на Софийския районен съд, постановено по реда на чл.248 ГПК, жалбоподателят е осъден да заплати на В. Е. А. сумата от 950 лв., представляващи разноски пред първата съдебна инстанция.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – В. Е. А., чрез процесуалния представител адвокат Б. Н. от САК, с който се изразява становище, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това, респ. за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който се дава разрешение по същество на друго производство, свързано с исковото, касаещо съдебните разноски, с оглед задължителните указания на т. 6 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС /чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК/.

По делото се установява, че с решение № 72410 от 14.04.2020 г. по гр.д. № 10759/2016 г. по описа на СРС съдът се е произнесъл по иск предявен от Р. С. П. и Г. В. К. против В. А., като е отхвърлил иска и е осъдил ищците да заплатят на ответницата сумата от 1900лв.- разноски по делото.

Решението на СРС е обжалвано от Р. П. с въззивна жалба от 18.06.2020 г.

В хода на въззивното производство, на 04.10.2020 г., Р. П. е починал и като негови правоприемници в процеса са конституирани Г. К. и С. П.- син на първоначалния ищец.

С молба от 26.03.2021 г. С. П. заявява отказ от предявения иск и моли делото да бъде прекратено.

След връщане от въззивната инстанция, СРС е постановил определение от 31.10.2022 г., с което е оставена без уважение молбата на Г. К. за изменение на решението в частта за разноските.

С въззивното решение, в обжалваната му част, имаща характер на определение, е отменено първоинстанционното определение от 31.10.2022 г. по гр.д. № 10759/2016 г. на Софийския районен съд, постановено по реда на чл.248 ГПК и жалбоподателят С. Р. П. е осъден да заплати на В. Е. А. сумата от 950 лв., представляваща разноски пред първата съдебна инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Посочено е, че разноските следва да бъдат определени в хипотезата на чл.78, ал.4 от ГПК, съгласно която ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Констатирано е, че ответницата В. Е. А. е представила пред първата инстанция списък по чл.80 ГПК, в който е посочила като разноски за адвокатско възнаграждение сумата в размер на 1 900 лв, които са реално направени разноски за защита по делото и е възложил върху С. П. заплащането на сумата от 950лв. – направени разноски по делото, дължими се в хипотезата на отказ от иска.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателя са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1.Допустимо ли е след като първоинстанционен съд, с влязъл в сила съдебен акт, е прекратил производството в частта по отношение на страната-ищец на основание направен отказ изцяло от иска по чл.233 ГПК и оттегляне на въззивната жалба, същата страна — ищец да бъде отново конституиран в производството пред въззивната инстанция, образувано по въззивната жалба, подадена от друга страна-ищец;

2. Легитимна ли е страната да се яви във въззивна инстанция, след като производството срещу нея е прекратено с влязъл в сила съдебен акт, издаден от първоинстанционен съд;

3. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася за присъждане на разноски в тежест на страната, срещу която производството е прекратено от първоинстанционен съд, с влязло в сила съдебен акт, който не е обжалван от другите;

4. Преклудира ли се правото на страната да иска пред въззивната инстанция осъждане за направените съдебни разноски в първоинстанционно производство срещу страна, производството по отношение на която е прекратено в първа инстанция поради направен отказ от иска;

5. Дали е допустимо въззивният съд след като установи, че първоинстанционният съд е прекратил делото по отношение на страната —ищец, поради направения отказ по чл.233 ГПК и оттегляне на въззивната жалба, без да постанови обезсилване на първоинстанционното решение по отношение на тази страна, да допълни този пропуск вместо първоинстанционен съд;

6. Задължен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и всички възражения на страните.

По въпросите се твърди противоречие на приетото от въззивния съд със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в Решение №243 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр.д.№481/2020 г.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така поставените в основата на обжалваното въззивно определение правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси, не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Същите не са обусловили правните изводи на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, както и не кореспондират с данните по делото, поради което не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях не е доказано и наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Всички въпроси са поставени при условието, че С. П. е направил отказ от иск пред първоинстанционния съд. По делото се констатира, че отказът от иск е направен от настоящия жалбоподател след образуване на въззивното производство по жалба на неговия праводател, в рамките на висящност на въззивното производство. С. П. не е заявил да е направил отказ от наследството на Р. П. и следователно е встъпил в неговите права в процеса, в състоянието, в което са били при откриване на наследството. С. П. е конституиран в процеса в правата на неговия наследодател като въззивник и едва тогава е заявил отказ от иск. В този случай при десезирането на съда той дължи обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството пред себе си, като възложи разноските по делото, ако има искане от ответника, съобразно чл.78, ал.4 от ГПК. Именно така е процедирал въззивният съд, което е основание да се приеме, че поставените въпроси от жалбоподателя в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК не са обуславящи обжалваното определение.

Определението на СГС не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, защото не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна правна норма, нито на основни съдопроизводствени правила – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт, наличие на явна необоснованост. Това е така и с оглед, че произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт, е изцяло съобразено с константната практика на ВКС по приложението на чл. 74, ал. 4 ГПК в хипотеза на отказ от иска / определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., ВКС, определение № 24 от 22.02.2021 г. по ч. гр.д. № 303/2021 г. на ІІ г.о. на ВКС, определение № 4242 от 21.12.2023 г. по гр.д. № 315/2023 г. на Іг.о. на ВКС/, с които е дадено тълкуване, че при прекратяване на производството по делото поради направен отказ от иска, ответникът има право на разноски, които е направил в процеса, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Ищецът не дължи разноски само, ако отказът от иска, е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си. В случая не се установява такава фактическа обстановка. Нормата на чл. 81 ГПК също е ясна и свързва произнасянето по исканията за разноски с края на производството пред съответната инстанция.

С оглед изложеното съдебният състав намира,че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на обжалваното определение до касация.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение