Определение № 1764 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2958/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. Т. С., чрез адвокат Н. Н., срещу въззивното решение № 87/25.04.2024г. на Апелативен съд – Бургас по в.гр.д.№40/2024г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Окръжен съд – Сливен иск за заплащане на сумата от 32 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане в разумен срок на воденото срещу него наказателно производство, на основание чл. 2б от ЗОДОВ. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, постановено при неправилно приложение на материалния закон. Ответникът Окръжен съд – Сливен с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като не са поставени въпроси, които да отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК, нито са наведени допълнителни доводи по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 до т.3 от ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с разпоредбата на чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски апелативен съд потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Ямбол в частта, с която е отхвърлен предявения от М. Т. С. срещу Окръжен съд – Сливен иск за заплащане на сумата от 32 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане в разумен срок на воденото срещу него наказателно производство, на основание чл. 2б от ЗОДОВ. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: Досъдебното производство №43 „ИП“/2016г. било образувано на 11.03.2016 г. срещу неизвестен извършител за това, че в периода от м. февруари 2010г. до м. март 2016г. в [населено място], обл. С., са държани повече от три археологически обекта, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, съгласно пар. 6 от ПЗР на Закона за културното наследство, престъпление по чл.278, ал.6, предл. 3 от НК. По това производство спрямо ищеца били извършени следните процесуални действия: На 22.03.2016г. – претърсване в жилищата, обитавани от М. С. на адрес [населено място], [улица] [населено място], [улица], въз основа на разрешение от съдия, дадено с определение №112/17.03.2016г., като било извършено изземване на вещи от значение за воденото досъдебно производство, представляващи културна и историческа ценност. На същата дата М. С. бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл.278, ал.6, предл. 3 от НК, чл. 339, ал.1 от НК и чл.354а, ал.3 от НК и същият бил задържан за срок от 24 часа. На обвиняемия бил извършен обиск, проведен разпит и наложена мярка за неотклонение „подписка“. Въззивният съд приел, че обвинителният акт срещу М. С. бил внесен в съда на 16.05.2017г. и въз основа на него било образувано НОХД №277/2017г. на Окръжен съд – Сливен за престъпление по чл.278, ал.6, предл. 3 от НК. и чл.277а, ал.7 от НК. Това производство било прекратено с разпореждане от 02.07.2016г., потвърдено с определение №56/17.07.2017г. на Апелативен съд – Бургас по ВЧНД №176/2017г. и делото е върнато на ОП – Сливен за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемите. Съдът посочил, че производството влязло отново в съдебна фаза през 2018г. с образуване на НОХД №243/2018г. на ОС – Сливен, на 14.05.2018г. Установил, че в хода на същото били проведени четиринадесет открити съдебни заседания, по време на които били извършени следните процесуални действия: събиране на писмени доказателства; проведен разпит на седем свидетеля; приети заключения по допуснатите комплексни историческа, археологическа и нумизматична експертизи; предявени веществени доказателства; предприети няколко изменения на обвинението и изслушване на подсъдимите. Производството приключило в проведеното открито съдебно заседание на 30.04.2019г., като съдът потвърдил мярката за неотклонение на М. С., постановил осъдителна присъда по двете повдигнати му обвинения и отнел вещите, предмет на престъплението, в полза на държавата. Съдът посочил, че присъдата била обжалвана и на 26.09.2019г. било образувано ВНОХД №210/2019г. на Апелативен съд – Бургас. С постановеното по делото решение №184/10.03.2020г., въззивният съд потвърдил присъдата на първостепенния съд и наложената мярка за неотклонение. Това решение било отменено с решение по КНОХД №490/2020г. (образувано на 06.07.2020г.) и делото върнато за разглеждане от друг състав на съда, с указания за събиране на доказателства, включително за допускане на нова експертиза. Въззивният съд установил, че при второто разглеждане на делото от апелативния съд и след възобновяването му, били изпълнени указанията на касационната инстанция за събиране на доказателства. С решение №58/07.03.2022г. съдът изменил присъдата на първостепенният съд, като признал М. С. за невинен и го оправдал за престъплението по чл.278, ал.6 от НК за вещите над 59 829лв. до 62 272 лв. (2 898лв.) и намалил наложеното му наказание, като отложил изпълнението му със срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата. Потвърдил присъдата в останалата част. Решението било обжалвано и образувано КНОХД №319/2022г. на ВКС. Същото приключило с решение №96/26.02.2024г., с което било потвърдено решението на въззивната инстанция. Въз основа на така установеното съдът посочил, че при извършване на преценката налице ли е забава в разглеждане на едно производство, по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧОС, следва да бъдат съобразени: неговата обща продължителност; фактическата и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото. Приел, че в конкретния случай воденото срещу ищеца наказателно производство било висящо, както следва: в досъдебната фаза в периода от месец март 2016г. до месец юли 2018г., а в съдебна фаза до 26.02.2024г., по време на която делото било разглеждано от Окръжен съд – Сливен за времето от месец май 2018 г. до 27.08.2019 г. Направил извод, че всички процесуални действия по разглеждане на делото пред първостепенния наказателен съд, от провеждането на разпоредителното заседание до постановяването на присъдата, били извършвани своевременно, ритмично, без забава и в рамките на предвидените срокове в НПК. Посочил, че при отлагане на производството, то било насрочвано в рамките на един месец от предходното открито съдебно заседание, а общата продължителност на делото (от 22.03.2016 г. до 26.02.2024 г. – почти осем години) била обусловена от неговата висока фактическа и правна сложност (броя на обвиняемите лица, вида и предмета на престъпленията, извършените процесуални действия). По изложените съображения съдът направил извод за липса на твърдяната неразумна продължителност на наказателното производство и неоснователност на предявения иск. Касаторът претендира допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с трайно установената съдебна практика по дела като процесното, както и с решението по дело „Ф. срещу България“ на ЕСПЧ относно доказването на претърпените от бавното правосъдие вреди. Твърди противоречие на въззивното решение с разясненията дадени в ТР №35/06.11.1990г. на ОСНК по н.д.№26/1990г. относно мотивите на съда за „фактическата и правна сложност“ на воденото наказателно производство. Навел е довод за противоречие на въззивното решение с разпоредбата на чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС, както и с практиката на СЕС за нейното приложение, част от която са решенията по делата „К. срещу България“ и „Д. срещу България“. Производството пред Върховния касационен съд е регламентирано като двуфазно производство. Първият етап от него е свързан с разглеждане на делото в закрито заседание и завършва с постановяване на определение за допускане или недопускане на касационното обжалване (чл.288 от ГПК). Вторият етап се развива след допускане на обжалването и е свързан с разглеждане на делото в открито съдебно заседание, последвано от постановяване на съдебно решение по правилата на чл.290 и чл.293 от ГПК. При разглеждане на делото касационната инстанция е обвързана от изложените от касаторите основания за допускане на обжалването, както и от заявените в жалбата касационни оплаквания (чл.290, ал.2 от ГПК). Съдът може да допусне обжалването по свой почин единствено в хипотезите на чл.280, ал.2 от ГПК при вероятна нищожност, недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното решение. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и според разясненията по приложението й дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, касаторът не е формулирал въпроси, отговарящи на посочените по-горе изисквания, а касационната инстанция не може да ги изведе от посочените от страната съдебни актове. Изложеното обосновава извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване ( т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Наведените в изложението доводи по съществото си представляват касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, които както беше посочено, не са основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсва обосновка и на допълнителните основания по чл.280, ал.1 от ГПК. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на страната с постановеното от съда въззивно решение, не е такава обосновка. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от горното, съдът