Определение № 3782 от 10.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4852/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез процесуалния ѝ представител, срещу решение № 606 от 13.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2627/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 3727 от 21.06.2024 г., постановено по гр. д. № 1079/2023 г. по описа на Софийски градски съд, I ГО, 7 състав, в осъдителната му част, с която Столична община е осъдена да заплати на И. Е. А. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, болки и страдания, от телесно увреждане, вследствие настъпила на 28.11.2022 г. в [населено място] злополука – падане на тротоар с нарушена повърхност, ведно със законната лихва, считано от 28.11.2022 г., както и сумата от 6600,05 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени във връзка със злополуката, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2023 г. по предявени искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.

Първоинстанционното решение, с което предявеният иск за неимуществени е отхвърлен за разликата до първоначално предявения му размер от 40 000 лв., а този за имуществени вреди – за разликата до пълния му предявен размер от 6945 лв., е влязло в сила като необжалвано.

В касационната жалба се поддържа твърдение, че обжалваното решение е неправилно, тъй като било постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и било необосновано. Оспорват се изводите на съда относно механизма на злополуката, при която е пострадала ищцата. Прави се оплакване и във връзка с изводите на съда по възражението на Столична община за съпричиняване от страна на пострадалата. Поддържа се довод, че определеното обезщетение за неимуществени вреди било необосновано завишено. Релевира се оплакване за недоказаност на иска за имуществени вреди.

Ответникът по касационната жалба И. Е. А., чрез процесуалния ѝ представител, в писмен отговор, поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество изразява становище, че подадената жалба е неоснователна.

Третите лица – помагачи на страната на ответника – „Виваком България“ ЕАД и „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД не изразяват становище.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от Столична община срещу първоинстанционното решение, с което частично са били уважени исковете с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД и 86 ЗЗД, предявени от И. Е. А. против Столична община за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди поради счупване на лявата раменна кост и имуществени вреди, представляващи разходи във връзка с лечението, претърпени от ищцата след спъване в неравност на софийски тротоар и поемане на удара с пострадалата ръка при падането. Въззивният съд е посочил, че за установяване на механизма на злополуката в съдебно заседание е разпитан свидетелят В., който бил помогнал на ищцата непосредствено след падането ѝ. От показанията на свидетеля, съдът е приел за установено следното: мястото на злополуката е било тротоара на [улица]в [населено място], вечерта, мястото не е било осветено, времето е било сухо и мрачно; на мястото на инцидента имало големи шахти, а пред тях имало счупени плочки, които оформили голяма дупка; ищцата пропаднала в тази неравност пред шахтите. Съдът изцяло е кредитирал показанията на свидетеля, тъй като е бил пряк очевидец на злополуката - по това време е имал уговорена среща и чакал точно там, поради което станал неволен свидетел. Въззивният съд е приел, че няма основание за съмнение в дадените свидетелски показания, от които е потвърдил извода на първата инстанция, че лошата осветеност и неподдържания тротоар са в пряка причинна връзка с падането на ищцата, довело до счупване на горния ляв крайник, като по-конкретно разместените плочки са позволили образуването на денивелация спрямо правилно поставените шахти, обслужващи дейността на привлечените като помагачи дружества „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД и „Ваваком България“ ЕАД. Последното обстоятелство е било установено от допуснатата и приета съдебно-техническа експертиза. От правна страна е било прието, че уличната мрежа в населените места е публична общинска собственост на основание § 7, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 и ал. 5 от ЗП, а собствеността на пътя се разпростира върху всички основни негови елементи. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 31 от ЗП, съгласно която изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общината, както и на разпоредбата на чл. 30, ал. 4 от ЗП, предвиждаща, че поддържането на тротоарите като част от уличната пътна мрежа на съответното място се организира от съответната община. Цитирал е разпоредбата на чл. 167, ал. 1 от ЗДвП, съгласно която е вменено задължение на лицата, стопанисващи пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Позовал се е на § 6, т. 6, т. 4 и т. 37 ДР ЗДвП, според които тротоарът е част от пътя, а “препятствие на пътя” е нарушаване на целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението. Направил е заключение, че допускането на неравност на тротоар, находящ се на територията на Столична община, съставлява противоправно бездействие на работници и служители на общината, натоварени с поддръжката на тротоарите, изразяващо се в нарушение на цитираните по-горе норми, което е основание за ангажиране на гаранционно - обезпечителната й отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД. Съдът е приел за установено, че общината не е положила вменената й със закон грижа и с бездействието си е станала причина за настъпване на вредоносния резултат, поради което следва да отговаря за претърпените от пострадалата вреди. Относно отражението на инцидента върху живота на ищцата и съответно претърпените от нея неимуществени вреди съдът се е позовал на показанията на нейния сина, според които до инцидента майка му била активна – пазарувала си, сама поддържала домакинството, разхождала куче и карала ски. От свидетелските показания съдът е приел, че след падането ищцата спряла да придружава съпруга си на ски, синът ѝ поел задълженията за пазаруване и по време на възстановителния период се преместил в нейното жилище, за да я подпомага, като я водел и на рехабилитация. Съдът е коментирал неточностите в дадените свидетелски показания, като е приел, че от една страна първият свидетел е бил напълно непознат, помогнал на ищцата, след инцидента на улицата преди близо две години, поради което объркването му по отношение на ръката, която е била счупена, е допустимо. От друга страна е приел за нормална и невъзможността на сина на ищцата да възпроизведе точния период от време, през който е полагал по-активни грижи за майка си, доколкото същият доброволно и предвид синовния си дълг е поел основната част от помощта в домакинството. От заключението на съдебно-медицинската експертиза, извършена от ортопед-травматолог, съдът е приел за установено следното: в резултат на падането, ищцата е получила счупване на главичката на лявата раменна кост -вътреставно, многофрагментно; била е оперирана – извършена й е била фиксация на раменната кост с 4 метални винта, остеопластика; след 6 месеца е последвала нова операция за изваждане на металните импланти – 2 броя игли; 8 дни е била в болница по повод двете оперативни интервенции. Относно продължителността на болките на ищцата съдът се е позовал на експертното медицинско заключение, съгласно което болките са били най-силни през първия половин месец, след което за два до четири месеца са били с умерен интензитет преди да отзвучат постепенно. Съдът е обсъдил изложеното от вещото лице, че при втората операция на ищцата не е бил напълно отстранен импланта в ръката ѝ, както и изявлението му, че след окончателното отстраняване подвижността на ръката би се възстановила в пълен обем. В тази връзка и доколкото съдът е посочил, че не са наведени твърдения за настъпили усложнения при възстановяването на ищцата, е приел, че възстановяването е протекло по обичайния начин за подобни случаи. При определянето размера на обезщетено съдът е взел предвид и следните обстоятелства: страданията и неудобствата, свързани с обездвижването на ръката и психичната рефлексия на случката, довела до загуба на увереност у ищцата извън защитената среда на дома; наличието на оперативен белег по задната страна на лява лакътна става 14 см.; както и че ставата извършва движения в обем по-малък от нормата с 12 %.; счупването на долния край на лявата раменна кост е зараснало напълно, като лявата предмишница и ръка са изместени по оста на крайника с 20 градуса навън; необходимостта от трета операция за премахване на остатъчния остеосинтетичен материал, като е направил извод, че това неминуемо ще доведе до нови болки за ищцата и ново излагане на характерните за интервенцията рискове. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил изводите на първата инстанция по отношение на присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди 30 000 лв. Произнесъл се е и по възражението за съпричиняване, като е отхвърлил доводите на общината, че ищцата не е била достатъчно внимателна при придвижването си, поради което е способствала за настъпването на увреждането. Аргументирал се е, че поддръжката, вменена на ответника, на тротоарните пространства като част от пътната мрежа, негова собственост, следва да е такава, че да обезпечи безпрепятственото придвижване и на малки деца, и на хора в неравностойно положение вкл. трудноподвижни или незрящи. В заключение, въззивният състав е потвърдил като правилно първоинстанционното решение и е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. За да потвърди решението на първата инстанция по предявения иск за обезщетение за причинени имуществени вреди, въззивният съд е препратил към мотивите, съгласно които претенцията е частично основателна, позовавайки се на заключението на СМЕ, според което от приложените документи се установявало, че разходите в общ размер 6660.05 лв. са били необходими и са били свързани с процесния инцидент, с изключение на един касов бон, от съдържанието на който не било видно какви лекарства са били закупени с оглед преценка на тяхната необходимост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Носи ли ищецът доказателствена тежест да установи механизма на увреждането и мястото, на което е настъпил инцидентът?“.

2. „С какви доказателствени средства е допустимо да стане доказването на тези обстоятелства – механизъм и място, на което е настъпил инцидентът?“.

3. „Допустимо ли е искът да се приеме за доказан само въз основа на твърденията в исковата молба и при липса на преки очевидци на инцидента?“.

4. „Обосновано ли е съдебното решение, ако почива единствено на твърденията на ищеца в исковата молба относно механизма на настъпилото увреждане?“.

5. „Следва ли и с какъв акт въззивният съд да изключи от доказателствата по делото представени от ищеца снимки на мястото на инцидента? Допуснал ли е въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е изключил без нарочен акт веществени доказателства?“.

6. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, в това число направените възражения за прекомерност на претенцията, за възможно съпричиняване, като в мотивите си посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установи и кои за недоказани?“.

7. „Следва ли въззивният съд при определяне конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да извърши оценка на обстоятелствата, които обуславят вредите? Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението?“.

8. „Правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“.

Във връзка с поставените въпроси са цитирани и решения на ВКС, с които се твърди, че са в противоречие изводите на въззивната инстанция.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първата група въпроси – от първи до четвърти /вкл./ касаят обстоятелствата около механизма на настъпването на инцидента. Същите повтарят поддържаните от ответника в хода на производството възражения, че не са ангажирани достатъчно доказателства по отношение на начина и мястото на спъването и падането на ищцата, както и причинно-следствената връзка между състоянието на тротоара и инцидента, респективно настъпилите в тази връзка увреждания. Съгласно даденото в т. 2 ППВС № 7/1959 г. разрешение отговорността за непозволено увреждане се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. В същия смисъл е и цитираното от самия касатор решение по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, IV г.о. Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни постановки, противно на твърденията на жалбоподателя. Той е основал извода си, че инцидентът се е случил по описания от ищцата в исковата молба начин, като се е позовал на ангажираните в хода на производството доказателства – свидетелски показания, както и писмени доказателства и приетото по делото експертно заключение. Въззивният съд не е зачел като доказателство приложените по делото снимки, които онагледяват процесното място. Той е основал извода си за наличието му и за неговата роля при настъпилия инцидент от показанията на свидетеля, който е бил очевидец на случилото се. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд не е направил изводите си въз основа на твърденията на ищеца в исковата молба относно механизма на настъпилото увреждане. Както е видно от обсъдените по-горе мотиви, съдът е основал своите изводи на съвкупната преценка от събраните гласни и писмени доказателства. В този смисъл въпросите изразяват несъгласието на касатора във връзка с формирането на вътрешното убеждение на съда. Съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност. Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност.

Във връзка с петия въпрос е посочено решение № 136 от 11.04.2011 г. по гр.д. № 602/2010 г. на ВКС, IV г.о., но същото е неотносимо към настоящия случай доколкото принципно касае трудов спор /предявените искове са по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ/, а относно допустимите доказателствени средства разглежда въпроса относно доказателствената стойност на видеозапис, който според приетото в цитираното решение е веществено доказателство. Същото разрешение се прилага и за снимковия материал, но в случая въззивният съд не е зачел доказателствената стойност на снимките. Обстоятелството, че не е отразил в протокола от проведеното съдебно заседание своето намерение да не обсъжда снимковия материал, приложен от ищцата, е без значение, тъй като дори и да го беше сторил това не би се отразило на крайния изход на делото в смисъла, който влага ответникът. Твърденията в аргументацията към въпросите за допуснати от съда съществени процесуални нарушения при преценката на доказателствения материал са неотносими на настоящия етап от производството пред ВКС, доколкото съдът не проверява обосноваността на изводите на съда преди допускането на касационното обжалване по същество.

В заключение, първата група въпроси са релевантни за изхода на делото, но не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не обосновават допускането на касационното обжалване.

Шестият въпрос е относим към решаващата дейност на въззивния съд при постановяване на въззивното решение, но отново не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е разрешен съобразно създадената задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Съдът е длъжен да отрази тази своя преценка в мотивите към решението си, както и да обсъди всички доводи на страните, имащи значение за решаването на делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е изпълнил задължението си - изложил е собствени мотиви по отделните оплаквания за неправилност на решението, включително противоречията в свидетелските показания, обсъдил е събраните доказателства – поотделно и в съвкупност, като съобразно оплакванията на страните е дал отговори на спорните между тях въпроси.

В заключение, несъгласието на касатора с изводите на съда, формирани въз основа на доказателствата по делото, не обосновава допускането на касационното обжалване, а е относимо към касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК, преценката за което се прави в производството по чл. 290 ГПК, поради което и шестият въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.

Седми и осми въпрос са свързани с прилагане от съда на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и имат обуславящ изводите на въззивния съд характер, но те също не са разрешени в противоречие с практика на ВКС и ВС. Съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и последвалата го трайна практика на ВКС, част от която е и посочената от касатора, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, перспективата и трайните последици, вкл. външни и козметични дефекти, възрастта и трудовата активност, общественото и социално положение, икономическата конюнктура, и др. Надлежното мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, изисква, освен изброяване на релевантните обстоятелства, също и посочване на тяхното значение при конкретно установените по делото факти. В постановените от различни състави на ВКС решения, вкл. и посочените от касатора, е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването на чл. 52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост“. В случая въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при спазване на задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и другата практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. От мотивите към обжалваното решение е видно, че, за да се произнесе за справедливия размер на обезщетението, съдът е взел предвид вида и тежестта на получените травми, интензитета и продължителността на търпените по повод на тях болки, страдания и неудобства, извършените две оперативни интервенции, възстановителния период, наличието на остатъчни явления - оперативен белег по задната страна на лява лакътна става, намаленият обем в движенията. Съдът е посочил изрично в мотивите си, че съобразява кога е настъпило увреждането, отчитайки по този начин и икономическото положение в страната към този момент. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС са релевантни за размера на претърпените неимуществени вреди, са обсъдени и съобразени от въззивния съд. Оплакванията на касатора за необоснованост представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК.

Поради изложените съображения, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

При този изход на спора пред касационната инстанция на адв. М. Н.-Т., САК, като пълномощник на ответника по касационната жалба /ищец по иска/ И. А., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за депозирания отговор на касационна жалба в размер, определен от съда на 1000 евро за осъществената безплатно правна помощ и съдействие по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съобразно представения договор за правна защита и съдействие.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение