Определение № 389 от 23.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4695/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. А. Ш. чрез неговия пълномощник адв. М.П. срещу въззивно решение № 260930 от 23.07.2021 г. по в.гр.д. № 697/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Добросъвестен ли е владелец, който владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик и следва ли добросъвестността да се преценява само на плоскостта на незнанието на тези обстоятелства или е необходимо да се изследват и други факти. 2. Извършеното предходно разпореждане с правата върху имота от страна на прехвърлителите води ли до опровергаване на презумпцията по чл. 70 ЗС. 3. При наличието на редовен от външна страна и неотменен по съдебен ред констативен нотариален акт, с който праводателите се легитимират като собственици на недвижим имот, придобит на основание давностно владение, допустимо ли е въззивната инстанция да формира извод, че праводателите не могат да придобият имота по давност. 4. Учредяването на вещно право на ползване представлява ли извънсъдебно признание на правото на собственост на учредителя и допустимо ли е учредяване на право на собственост под формата на нотариален акт да се преценява като извънсъдебно уреждане на спор за собственост върху имота. 5. Близките родствени отношения между прехвърлителите и приобретателя съставляват ли обстоятелство, оборващо презумпцията за добросъвестност. Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. 3 ГПК-очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. И. Г. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 260066 от 05.11.2020 г. по гр.д. № 1930/2019 г. на Районен съд-Асеновград и вместо него е постановено друго, с което признато за установено по отношение на К. А. Ш., че В. И. Г. е собственик на 4/5 ид. части от поземлен имот с идентификатор .....по КККР на [населено място], район Д., с площ 2 224 кв.м, ведно с 4/5 ид. части от сграда с идентификатор .....с площ 368 кв.м, с предназначение-складова база, склад, и 4/5 ид. части от сграда с идентификатор .....с площ 64 кв.м, с предназначение селскостопанска сграда. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № ...... г. И. Г. К. е закупил от сънаследниците си К. К., В. К. и В. Г. К. общо 3/5 ид. части от съсобствен недвижим имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, представляващ поземлен имот с идентификатор ......по КККР на [населено място], кв. Д., с площ 2, 224 дка, ведно със същите идеални части от всички приращения и подобрения в него. На собствено основание като наследник на Г. С. К. купувачът И. К. е бил собственик на 1/5 ид. част от имота. .. С договор за дарение, сключен с нотариален акт № ..... г. И. К. и съпругата му С. К. дарили на сина си В. И. Г. 4/5 ид. части от поземлен имот с идентификатор ....., ведно с 4/5 ид. части от всички подобрения и приращения в имота. С нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № ..... г., И. К. и съпругата му С. К. са признати за собственици на поземлен имот с идентификатор ....., находящ се в район Д., [община], с площ: 2 224 кв. м., ведно с построените в имота сграда с идентификатор ...... 1 с площ от 368 кв. м., с предназначение: складова база, склад, и сграда с идентификатор ...... 2 с площ от 64 кв. м., с предназначение: селскостопанска сграда. На същата дата-12.04.2010 г. И. К. и С. К. дарили същия имот на своя внук К. А. Ш.. Въззивният съд е приел, че след като са се разпоредили през 2008 г. с притежаваните от тях 4/5 ид. части от терена и сградите в полза на своя син В. И., дарителите И. и С. К. не могли да придобият по давност процесният имот, тъй като от извършеното разпореждане са минали около 2 години-срок, недостатъчен за придобиване на имот по давност. Поради това и ответникът К. Ш. не е придобил правото на собственост върху спорните 4/5 ид. части на основание извършеното в негова полза дарение. Съдът е обсъдил и възражението на ответника за придобиване на спорния имот по давност и е намерил същото за неоснователно. Приел е, че ответникът К. Ш. няма качеството на добросъвестен владелец, тъй като е знаел за извършената през 2008 г. сделка, с която имотът е прехвърлен от неговите баба и дядо на ищеца. При формиране на този извод въззивният съд се е позовал на показанията на св. М. и Ш., които са заявили пред съда, че ответникът е знаел за сделката. Той нееднократно е бил допускан в имота от ищеца, който е негов вуйчо, за да осъществява стопанска дейност в навес зад основната сграда. Между ищеца и ответника често са възниквали словесни пререкания, които неведнъж са били съпроводени от отстраняване на ответника от имота. Според съда тези обстоятелства налагат извод, че най-малкото владението на ответника не е било спокойно. В обобщение е направил извод, че ответникът е бил обикновен /недобросъвестен владелец/, поради което за придобиване на правото на собственост по давност е необходим 10-годишен срок на владение, който към момента на предявяване на иска- 17.09.2019 г., не е изтекъл. По делото е установено, че на 13.03. 2015 г. В. Г. предявил против К. Ш. иск за установяване на правото си на собственост върху 4/5 ид. части от поземления имот и построените в него сгради. Образувано е гр.д. № 353/2015 г. по описа на Асеновградския районен съд, производството по което е било прекратено поради оттегляне на предявения иск с протоколно определение от 14.10.2015 г. Преди това- на 09.07.2015 г. с нотариален акт № ..... г. К. Ш. учредил на В. Г. безсрочно и безвъзмездно право на ползване върху 4/5 ид. части от поземления имот и сградата с идентификатор ....със застроена площ 368 кв.м. Тези доказателства са обсъдени от въззивният съд, като е прието, че учредяването на право на ползване може да се разглежда като извънсъдебно признания на ищеца, че ответника е собственик на имота, но това признание не кореспондира с останалите доказателства по делото. Съдът е приел, че договорът за учредяване право на ползване най-вероятно е сключен в контекста на водените преговори за извънсъдебно уреждане на спора за собственост, предмет на гр.д. № 353/2015 г. по описа на Асеновградския районен съд. Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не обоснова необходимост от допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Отговор на въпроса дават разпоредбите на чл. 70, ал.1 и 2 ЗС-владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписана от закона форма е била опорочена, а според ал.2 добросъвестността се предполага до доказване на противното, т.е. касае се за оборима презумпция за добросъвестност, която в случая въззивният съд е приел да е опровергана от събраните по делото гласни доказателства. Правилността на този извод на въззивния съд не може да се проверява в тази фаза на касационното производство, в която произнасянето на касационната инстанция е ограничено само до наличието на предвидени в чл. 280, ал.1 и 2 ГПК основания за достъп до касационно обжалване. Свързани с въпроса за презумпцията на чл. 70, ал.2 ЗС за добросъвестност са и въпросите дали извършеното предходно разпореждане с имота и близките родствени отношения между прехвърлителите и приобретателя представляват обстоятелства, с оглед на които тя следва да се счита опровергана. Тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както се посочи по-горе, съдът е приел, че ищецът е знаел за извършеното две години по-рано от праводателите му разпореждане с имота, тъй като по отношение на него ищецът е демонстрирал собственическите си претенции, като неколкократно го е отстранявал от имота и после го е допускал отново да осъществява стопанска дейност в него. Близките родствени отношения между праводателите и приобретателите по двете сделки са изтъкнати не като основен, а като допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че към момента на извършване на дарението в полза на ответника през 2010 г. същият е знаел, че праводателите му не са собственици. Поради това и по тези два въпроса не следва да се допуска касационно обжалване. Поставя се и въпросът дали при наличието на редовен от външна страна и неотменен по съдебен ред констативен нотариален акт, с който праводателите се легитимират като собственици на недвижим имот, придобит на основание давностно владение, е допустимо въззивната инстанция да формира извод, че праводателите не могат да придобият имота по давност. Този въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 537 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, този акт може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът по акта не е собственик. В случая с исковата молба ищецът В. Г. изрично е оспорил вещнопрехвърлителното действие на извършеното в полза на ответника дарение, като е твърдял, че праводателите му И. и С. К. не са били собственици на дарения имот, защото вече са се били разпоредили с него през 2008 г. Това оспорване е породило за съда задължение да обсъди събраните по делото доказателства и да прецени дали те опровергават извода на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Това е сторил въззивният съд. След като праводателите на ответника са се разпоредили с притежавания от тях недвижим имот през 2008 г., то към 2010 г. те не биха могли да придобият отново правото на собственост върху него на оригинерно основание- придобивна давност, дори и да са владяли имота, тъй като периодът на владението от около 2 години обективно не е достатъчен за завършване на фактическия състав на този придобивен способ / чл. 79 ЗС/. Във връзка с последния въпрос дали учредяването на вещно право на ползване представлява извънсъдебно признание на правото на собственост на учредителя и допустимо ли е учредяване на право на собственост под формата на нотариален акт да се преценява като извънсъдебно уреждане на спор за собственост върху имота, жалбоподателят не сочи практика на ВКС и не обосновава наличието на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че учредяването на право на ползване може да се разглежда като извънсъдебно признание на ищеца, че ответника е собственик на имота, и е ценил това признание с оглед всички обстоятелства по делото, така както изисква разпоредбата на чл. 175 ГПК. В обобщение, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по повдигнатите от жалбоподателя въпроси. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба. Настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът