Определение № 1582 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 264/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Е. У. срещу решение № 798 от 10.06.2022 г. по в.гр.д.№ 2537 от 2021 г. на Пловдивския окръжен съд, VIII състав, с което частично е отменено и частично потвърдено решение № 261851 от 28.06.2021 г., поправено с решение № 262227 от 12.08.2021 г. по гр.д.№ 12348 от 2020 г. на Пловдивския районен съд, като по същество са отхвърлени предявените от В. Е. У. срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл.557, ал.1, т.1 от Кодекса за застраховането:

• за сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 20.11.2016 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], изразяващи се в болки и страдания от претърпяно травматично увреждане- вклинена фрактура на шийката на дясната бедрена кост, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 20.11.2016 г. до окончателното плащане,

• за сумата 3372,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото пътно-транспортно произшествие, изразяващи се в разходи за поставяне на тазобедрена протеза, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.03.2017 г. до окончателното плащане и

• за сумата 52,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото пътно-транспортно произшествие, изразяващи се в разходи за болнично лечение, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 05.04.2017 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпроси, доуточнени от настоящия състав на ВКС както следва:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички представени пред първоинстанционното производство доказателства относно спорните пред двете инстанции факти и обстоятелства и да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение със следната практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д.№ 1245 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 2406.2015 г. по т.д.№ 3734 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д.№ 1544 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Длъжен ли е съдът да следи дали представеното по делото заключение на вещо лице е пълно, ясно и обосновано и дали отговоря на поставените задачи и ако констатира че не- сам да постави допълнителна задача на експертизата или да назначи нова експертиза ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 1083 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 30 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Представлява ли протоколът за ПТП официален документ по смисъла на чл.179 ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление, когато местопроизшествието е посетено от съставителя ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 15 по т.д.№ 1506 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., № 85 от 28.05.2009 г. по т.д.№ 768 от 2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 24 от 10.03.2011 г. по т.д.№ 444 от 2010 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 73 от 22.06.2012 г. по т.д.№ 423 от 2011 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 98 от 25.06.2012 г. по т.д.№ 750 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о.

4. По предявени искове с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ във връзка с чл.558, ал.5 КЗ следва ли ищецът да носи отговорност за пълно и главно доказване на обстоятелствата, при които е настъпило пътно-транспортното произшествие, когато ответникът не е оспорил заключението на експертизата и констативния протокол за ПТП, издаден по реда на Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г. и съставляващ документ с обвързваща формална доказателствена сила и със задължителна материална доказателствена сила относно механизма и последиците от ПТП, след като от тези доказателства се доказва тезата на ищеца ?

В писмен отговор от 05.01.2023 г. пълномощникът на ответника Гаранционен фонд оспорва касационната жалба. Моли решението на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано до касационно обжалване. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Решението на въззивния съд по предявените искове за имуществени вреди /за сумата 3372,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от пътно-транспортното произшествие, станало на 20.11.2016 г. в [населено място], изразяващи се в разходи за поставяне на тазобедрена протеза, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.03.2017 г. до окончателното плащане, както и за сумата 52,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото пътно-транспортно произшествие, изразяващи се в разходи за болнично лечение, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 05.04.2017 г. до окончателното плащане/ не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК с оглед цената на тези искове. Поради това касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане като недопустима.

В останалата й част /за сумата 20 000 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортното произшествие, изразяващи се в болки и страдания от претърпяно травматично увреждане- вклинена фрактура на шийката на дясната бедрена кост, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 20.11.2016 г. до окончателното плащане/ касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена 20 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за отхвърляне на този иск, въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки: виновно и противоправно деяние на неизвестен извършител при управление на неустановено МПС, в резултат на което да е настъпило произшествие на територията на Република България; в пряка причинно-следствена връзка с това ПТП да са настъпили вреди за ищеца; увреденият да е предявил претенция за плащане пред Гаранционния фонд и искането му да не е удовлетворено в предвидения за това срок или да е отказано плащане, или увреденото лице да не е съгласно с размера на обезщетението /чл.496 КЗ/.

Въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че ищецът В. У. е претърпял сочените в исковата молба травматични увреждания и свързаните с това негативни преживявания, както и че е поискал от ответника Гаранционен фонд заплащане на обезщетение, което му е отказано.

Не било доказано по несъмнен начин обаче, че травматичните увреждания са настъпили при ПТП, причинено от неизвестен водач на неустановено МПС. За да достигне до този извод, съдът на първо място е взел предвид, че ищецът е признал, че на процесното ПТП няма свидетели; че самият той не е видял нито марката, нито модела, нито регистрационния номер на автомобила и в същия ден не е подал сигнал за произшествието, а с помощта на близки веднага се прибрал у дома си. Едва на следващия ден потърсил медицинска помощ и сигнализирал на полицията. На следващо място е посочил, че представеният по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 1040 е изготвен повече от месец след инцидента- на 27.12.2016 г. и е съставен само въз основа на сведенията, които ищецът е дал на служител на Пътна полиция при ОД на МВР П.. Взел е предвид, че съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС протоколът за ПТП, съставен от компетентно длъжностно лице /служител на МВР/, в установените форма и ред, е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените в него непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. В хипотеза, когато служителите на МВР не извършват посещение на мястото на произшествието, длъжностното лице удостоверява само факта на извършване на волеизявление от участника в ПТП и съдържанието на това волеизявление, поради което доказателствената сила на документа не обхваща верността на отразеното изявление. В този случай /какъвто бил и случая по настоящото дело/ протоколът за ПТП се ползва с доказателствена сила само по отношение на съдържащите се в него неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на протокола, поради което в тежест на ищеца, претендиращ обезщетение, е да докаже механизма на ПТП.

Въззивният съд е обсъдил и приетото по делото заключение на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, от която се установявало, че е възможно причинените на ищеца травми да са настъпили в резултат на ПТП, което да се е осъществило по описания от ищеца начин. Поради това, че соченият от ищеца час на настъпване на произшествието е в тъмната част на денонощието /18,00 ч. на 20 ноември/ и поради липса на обективни данни за осветеността и за точното място на удара по дължина и широчина на пътното платно, експертизата не е дала отговор на поставените й въпроси относно видимостта, осветеността и възможността за предотвратяване на произшествието. Поради липса на обективни данни /пред органите на досъдебното производство ищецът сочи, че оставил велосипеда на местопроизшествието, тъй като не бил годен за движение/ не се дават сведения и относно състоянието на велосипеда и наличието на следи по него от съприкосновение с автомобил. Според заключението, причината за травмата е настъпило, в резултат на загубване на равновесие, падане на ищеца върху настилката на дясната му страна, като е възможно загубата на равновесие да се дължи на удар /контакт/ с автомобил. При липса на възможност да се извърши оглед на велосипеда експертизата не може да даде категорично заключение. Следователно заключението на вещите лица сочи възможен, хипотетичен механизъм за настъпване на ПТП, основан само на получените от ищеца данни, част от които са възпроизведени в протокола за ПТП, без да установява наличие на обективни находки или данни, сочещи настъпването на твърдения от ищеца сблъсък.

Относно механизма за настъпване на ПТП съдът не е кредитирал събраните по делото гласни доказателства- показания на свидетеля К. Марашлиев. Посочил е, че те не възпроизвеждат лични възприятия на свидетеля от произшествието, а само наученото от ищеца.

Предвид на това и при съвкупния анализ на събраните горепосочени косвени доказателства въззивният съдът е счел, че не може да се направи категоричен извод за настъпване на ПТП, както и за противоправно поведение на неизвестен водач на неустановено МПС. Тоест, не са установени по несъмнен начин обстоятелствата, съставляващи основание за ангажиране на безвиновната отговорност на Гаранционния фонд.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване, поради следното:

По първия поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички представени пред първоинстанционното производство доказателства относно спорните пред двете инстанции факти и обстоятелства, да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напълно в съответствие с тази практика съдът се е произнесъл по всички съдържащи се в двете въззивни жалби и отговорите на жалбите доводи за неправилност на първоинстанционното решение и възражения на страните, обсъдил е доказателствата, имащи отношение към тези доводи и възражения, направил е свои собствени фактически и правни изводи и е изложил собствени мотиви за отхвърляне на предявения иск.

По втория поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да следи дали представеното по делото заключение на вещо лице е пълно, ясно и обосновано и дали отговоря на поставените задачи и ако констатира че не- сам да постави допълнителна задача на експертизата или да назначи нова експертиза ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: решение с решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 1083 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 30 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. Въззивният съд не е констатирал приетото по делото заключение на комплексната експертиза да е непълно, неясно, необосновано или че има съмнение за неговата правилност. Напротив, констатирал е, че вещите лица са дали отговор на всички поставени им въпроси, като липсата на категоричен отговор в заключението на експертизата за точния механизъм за настъпване на ПТП се дължи не на недобросъвестност, некомпетентност или предубеденост на вещите лица, а на липсата на обективни данни за механизма настъпване на произшествието: ненаправен оглед на местопроизшествието от органите на МВР в деня на неговото настъпване, поради това че ищецът не ги е уведомил за произшествието; липса на видеозапис и на следи от местопроизшествието към датата на съставяне на констативния протокол за ПТП и към датата на огледа на вещите лица; липса на свидетели на произшествието, които да са вписани в констативния протокол или да са разпитани по делото; невъзможност да бъде извършен оглед на велосипеда, който е управлявал ищеца, за следи от удар от ПТП, поради това че самият ищец е изоставил велосипеда и в момента той липсва. Поради това напълно в съответствие с практиката на ВКС съдът не е бил длъжен да поставя допълнителна задача на вещите лица, нито да назначава допълнителна или нова експертиза.

По третия поставен въпрос /Представлява ли протоколът за ПТП официален документ по смисъла на чл.179 ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление, когато местопроизшествието е посетено от съставителя ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС- решение № 15 по т.д.№ 1506 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., № 85 от 28.05.2009 г. по т.д.№ 768 от 2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 24 от 10.03.2011 г. по т.д.№ 444 от 2010 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 73 от 22.06.2012 г. по т.д.№ 423 от 2011 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 98 от 25.06.2012 г. по т.д.№ 750 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о. В тази практика на ВКС се приема, че протоколът за ПТП, съставен от компетентно длъжностно лице /служител на МВР/, в установените форма и ред, е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените в него непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. В хипотеза, когато служителите на МВР не извършват посещение на мястото на произшествието, длъжностното лице удостоверява само факта на извършване на волеизявление от участника в ПТП и съдържанието на това волеизявление, поради което доказателствената сила на документа не обхваща верността на отразеното изявление. В този случай протоколът за ПТП се ползва с доказателствена сила само по отношение на съдържащите се в него неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на протокола, поради което в тежест на ищеца, претендиращ обезщетение, е да докаже механизма на ПТП.

Приетото от въззивния съд по този въпрос /че представеният по делото констативен протокол за ПТП от 27.12.2016 г. не се ползва с материална доказателствена сила за установяване на механизма на ПТП/ съответства на горепосочената практика, предвид установеното по делото от самия констативен протокол, от удостоверение № 44 от 13.07.2017 г. на РП- [населено място], от докладна записка рег.№ 25183 от от 22.11.2016 г. и от признанията на самия ищец, че на датата, на която е настъпило произшествието /20.11.2016 г./, оглед на място и разпит на свидетели не са извършвани от служител на МВР /тъй като на 20.11.2016 г. ищецът въобще не е уведомил органите на МВР за произшествието/, а констативният протокол за ПТП е съставен повече от месец след произшествието и само въз основа на личните обяснения на ищеца.

Поставеният четвърти въпрос /По предявени искове с правно основание чл.557, ал.1, т.1 КЗ във връзка с чл.558, ал.5 КЗ следва ли ищецът да носи отговорност за пълно и главно доказване на обстоятелствата, при които е настъпило пътно-транспортното произшествие, когато ответникът не е оспорил заключението на експертизата и констативния протокол за ПТП, издаден по реда на Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г. и съставляващ документ с обвързваща формална доказателствена сила и със задължителна материална доказателствена сила относно механизма и последиците от ПТП, след като от тези доказателства се доказва тезата на ищеца ?/ е неотносим към конкретното дело, по което още в отговора на исковата молба пълномощникът на ответника Гаранционен фонд е оспорил представения от ищеца констативен протокол относно механизма на настъпване на ПТП, като е посочил, че той е съставен само по данни на ищеца, без оглед на местопроизшествието и на велосипеда на ищеца, както и без разпит на свидетели на произшествието.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд по иска за обезщетение за неимуществени вреди: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението по иска за обезщетение за неимуществени вреди не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на КЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника направените от него разноски по делото пред ВКС. Тъй като обаче към отговора на касационната жалба не са представи доказателства за направени такива разноски, разноски не следва да се присъждат.

По изложените съображение настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.