Определение № 3903 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1263/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Г., турски гражданин, срещу решение № 167 от 10.10.2022 г. по в. гр. д. № 270/2022 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 55 от 30.03.2022 г. по гр. д. № 207/2021 г. на Ямболски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Районен съд –Елхово и Народно събрание на Република България искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ вр. с чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/, за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят сумата 50 220 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз /ПЕС/, както и сумата 44 722 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие на лишаване на ищеца от възможността да се ползва от паричните средства в размер на 50 220 евро, за периода от 10.10.2012 г. до 19.07.2021 г., равняващо се на законната лихва върху отнетата сума за посочения период. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд или да бъде постановено ново решение от касационния съд, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по правнорелевантните факти, относими към въпросите по съществото на спора и по-конкретно за началния и крайния момент на правото на иск в конкретния случай, а също и за сравнение между двете процедури: общ исков процес и тази по чл.2в ЗОДОВ ?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 10 по гр.д. № 533/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС и решение № 12 по гр.д. № 2184/2015 г. на ІІІ ГО на ВКС, и 2. „Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви по правнорелевантните факти, относими към въпросите по съществото на спора и по-конкретно за началния и крайния момент на правото на иск, в случай че мотивите на първоинстанционния съд са декларативни и всъщност такива липсват?, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 116 по гр. д. №787/2020 г. на ІІ ГО на ВКС и решение № 7 по гр. д. №510/2011 г. на ІІ ГО на ВКС. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 3. „Възможно ли е да се приеме, че е била налице възможност и законодателно съдействие за увредено лице, което е пострадало от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, за да се приеме, че увреденият е имал действителна възможност за действие, т.е. да упражни ефикасно и равностойно с други пострадали от действията на държавата лица, чиито нарушения са се обхващали от специалния закон - ЗОДОВ, преди изменението на последния и въвеждането на специалната норма - чл. 2в ЗОДОВ?“; 4. „Допустимо ли е от ПЕС, като се вземе предвид обичайната съдебна практика на съда на ЕС при произнасяне по сходни по вид дела, отнасящи се до национални правни уредби, уреждащи производства за упражняване право на иск и/или репарация на претърпени вреди от нарушение на ПЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен, тъй като нарушението се е изразило в приложение на неравностойна по тежест санкция, при реализацията на която се е достигнало до принудително лишаване на наказаното лице от неговите притежания, по начин, несъвместим с ПЕС?“; 5. „Допустимо ли е, като се вземе предвид обичайната съдебна практика на съда на ЕС при произнасяне по сходни по вид дела, отнасящи се до национални правни уредби, уреждащи производства за упражняване право на иск и/или репарация на претърпени вреди от нарушение на ПЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен, тъй като нарушението се е изразило в приложение на неравностойна по тежест санкция, при реализацията на която се е достигнало до принудително лишаване на наказаното лице от неговите притежания, по начин, несъвместим с ПЕС, без в конкретния случай да се изследва въпроса: Еднакво благоприятни за пострадалото лице ли са били процедурните условия за реализация на отговорността на държавата за нарушение на ПЕС преди и след въвеждането на чл. 2в ЗОДОВ?“; 6. „Допустимо ли е от ПЕС, като се вземе предвид обичайната съдебна практика на съда на ЕС при произнасяне по сходни по вид дела, отнасящи се до национални правни уредби, уреждащи производства за упражняване право на иск и/или репарация на претърпени вреди от нарушение на ПЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен, тъй като нарушението се е изразило в приложение на неравностойна по тежест санкция, при реализацията на която се е достигнало до принудително лишаване на наказаното лице от неговите притежания, по начин, несъвместим с ПЕС, без в конкретния случай да се изследва въпроса: Еднакво ефективни за пострадалото лице ли са били процедурните условия за реализация на отговорността на държавата за нарушение на ПЕС преди и след въвеждането на чл. 2в ЗОДОВ?“, и 7. „Допустимо ли е, като се вземе предвид обичайната съдебна практика на съда на ЕС при произнасяне по сходни по вид дела, отнасящи се до национални правни уредби, уреждащи производства за упражняване право на иск и/или репарация на претърпени вреди от нарушение на ПЕС, приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен, тъй като нарушението се е изразило в приложение на неравностойна по тежест санкция, при реализацията на която се е достигнало до принудително лишаване на наказаното лице от неговите притежания, по начин, несъвместим с ПЕС, без в конкретния случай да се изследва въпроса: Практически възможно ли е било за пострадалото от нарушение на ПЕС лице без значителни затруднения от финансово или процедурно естество да се възползва от правото си на иск по чл. 4, пар. 3 ДЕС, в случай като конкретния, преди законодателното уреждане на специалната процедура по чл. 2в ЗОДОВ?“, по които поддържа, че няма произнасяне от националния съд и няма установена съдебна практика, а отговорите им могат да допринесат за развитието на правото. Постъпил е отговор в срок от ответника по касационната жалба – Народното събрание на Република България, в който последният поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Ответникът - Районен съд – Елхово не подава отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационно обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т.е. тя е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с определение № 341 от 10.10.2012 г. по НОХД № 501/2012 г. на Районен съд-Елхово е одобрено споразумение, по силата на което С. Г., гражданин на Република Турция, е признат за виновен в осъществяване на престъпление по чл. 251, ал. 1, вр. с чл. 18, ал. 1 НК, за това, че на 09.09.2012 г., около 12.00 ч. на ГКПП „Лесово“ на трасе - изход от Република България към Република Турция, е направил опит да пренесе през границата на страната 50 220 евро с левова равностойност 98 221.78 лева и с това е нарушил разпоредба на чл. 11а, ал. 1 от Валутния закон за деклариране на суми над 10 000 евро, пренасяни през границата на страната. На основание чл. 251, ал. 2 НК е постановено отнемане в полза на държавата на недекларираната сума 50 220 евро с левова равностойност 98 221.78 лева, намираща се на съхранение в митница – Бургас. Апелативният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 251, ал. 2 НК е в противоречие с разпоредбата на чл. 9 Регламент ЕО 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета, в която е посочено, че всяка държава - членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране на пари в брой на стойност 10 000 евро или повече при влизане или излизане от Общността /чл.3/, като тези санкции трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, вр. с чл. 4, § 2 от Регламента, според който, ако задължението за деклариране, предвидено по член 3, не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат само задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени по националното законодателство. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС по дела С-35/18 и С-336/18, съгласно която е недопустима националната правна уредба като разглежданата, в която, като санкция освен лишаване от свобода или глоба в размер на 1/5 от недекларираната сума, да се предвижда и отнемане в полза на държавата на недекларираната сума. Посочил е, че тълкуването на СЕС е задължително за всички национални съдилища, от което следва извода, че чл. 251, ал. 2 НК противоречи на общностното право и това нарушение е особено съществено. В този контекст е достигнал до извода, че е налице съществено нарушение на ПЕС, допуснато от националната юрисдикция Районен съд – Елхово, която не е приложила с предимство общностните норми пред нормата на чл. 251, ал. 2 НК, както и от законодателния орган на Република България, изразяващо се в бездействие, тъй като след приемането на страната в ЕС не е адаптирал националното законодателство към европейското като не е отменил чл. 251, ал. 2 НК като противоречащ на чл. 9, пар. 1, вр. с чл. 4, пар. 2 Регламент ЕО 1889/2005. Въззивният съд е намерил за установено също, че в пряка връзка с допуснатото нарушение на ПЕС е претърпяна от ищеца имуществена вреда в размер на 50 220 евро, която сума е била отнета неправомерно, считано от момента, в който е влязъл в сила съдебният акт по НОХД № 501/2012 г. на Районен съд – Елхово – 10.10.2012 г.. По отношение на претендираното обезщетение за пропуснати ползи от използването на паричната сума за периода от момента на отнемането – 10.10.2012 г. до момента на предявяване на иска на 19.07.2021 г., решаващият съд е приел за недоказано твърдението на ищеца, че за него е налице пропусната полза, тъй като възможността за увеличаване на имуществото му със сумата от 44 722 евро не може да се презумира, а следва да е доказана и сигурна, а доказателства в този смисъл не са ангажирани. Предявените по делото искове са отхвърлени като погасени по давност. Апелативният съд е счел за основателни направените от двамата ответници възражения за погасителна давност на процесните облигационни вземания към момента на предявяване на исковете – 19.07.2021 г.. За да достигне до този извод, е приел, че изискуемостта им по смисъла на приложимия чл. 114 ЗЗД настъпва от момента на причиняването на вредата и извършването на деликта – отнемането на паричната сума в полза на държавата с влезлия в сила съдебен акт по наказателното производство на 10.10.2012 г.. Поради това към предявяването на исковете на 19.07.2021 г. общата петгодишна давност е изтекла. За неоснователно е намерил оплакването, че погасителната давност за процесното вземане на ищеца за вреди е започнала да тече от приемането на чл.2в ЗОДОВ /ДВ бр. 94 от 29.11.2019 год./, тъй като и преди приемането на тази разпоредба е била налице възможност за ефективна правна защита, доколкото разпоредбите на регламентите са пряко приложимо ПЕС, в резултат на което ищецът е имал възможност да защити правата си непосредствено след отнемането на сумата, с предявяване на пряк иск по чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. с чл.7 КРБ, вр. с чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 1 и сл. ЗОДОВ. Посочил е, че тази възможност за защита е многократно ефективно използвана от други частни правни субекти, след приемането на РБ в ЕС и преди приемането на чл. 2в ЗОДОВ, като са постановени множество решения на ВКС в този смисъл, цитирани в атакуваното въззивното решение. При горепосочените решаващи правни съображения исковете са отхвърлени като погасени по давност. По основанията за допускане на касационно обжалване: Първите два въпроса, касаещи задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по правнорелевантните факти, относими към въпросите по съществото на спора е обуславящ за крайния изход на делото, но не е налице соченото от касатора противоречие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като допълнително основание за допускане на касационния контрол. Видно от мотивите на обжалвания акт, при постановяването на своето решение, въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, както и всички относими доказателства и правнорелевантни факти, като въз основа на тях е извел свои подробни собствени фактически и правни изводи, независимо от възприемането на основание чл. 272 ГПК на фактически и правни мотиви от потвърденото първоинстанционно решение. Апелативен съд – Бургас е съобразил датата на която е нанесена имуществената вреда и е извършено непозволеното увреждане – 10.10.2012 г., като е изложил изчерпателни мотиви защо именно към този момент е настъпила изискуемостта на процесното главно вземане по смисъла на чл. 114 ЗЗД и от него е започнала да тече погасителната давност, с оглед и на обстоятелството, че разпоредбите на регламентите са били пряко приложимо ПЕС и преди приемането на чл. 2в ЗОДОВ, при което ищецът е имал възможност да защити правата си непосредствено след отнемането на сумата, с предявяване на пряк иск по чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. с чл. 7 КРБ, вр. с чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 1 и сл. ЗОДОВ. Именно този е решаващият извод на въззивния съд за това, че претендираното вземане е погасено по давност. Съобразно гореизложеното, мотивирането на обжалваното въззивно решение е в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което първите два въпроса на касатора не осъществяват релевираното допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Третият поставен от касатора въпрос, на който въззивният съд е отговорил положително, дори да се приеме, че притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не удовлетворява наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по него има безпротиворечива съвременна практика на ВКС, цитирана в атакуваното решение, с която даденият от въззивния съд отговор е съобразен. Въпросите на касатора от четвърти до седми имат сходно съдържание и се отнасят до това допустимо ли е от ПЕС приложението на общ давностен или преклузивен срок за предявяване на претенция срещу държавата за обезщетяване на причинени имуществени вреди от нарушение на ПЕС, в случай като конкретния, при който размерът на имуществената вреда е точно определен. Тези въпроси като прекалено абстрактно – теоретични не са правни въпроси, а и не са обуславящи за крайния изход на делото. Като такива, по тях, при постановяване на обжалвания акт, въззивният съд не е взел отношение. Освен това следва да бъде посочено, че приложимо е националното право, предвиждащо общ петгодишен погасителен давностен срок спрямо облигационните вземания, ако не е приложим специален /по-кратък/ такъв. Поради това, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да им бъде даден, той не би променил изхода на конкретния спор. Съобразно гореизложеното, не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При този изход на настоящото производство ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника – Народно събрание на Република България юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 150 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение