Определение № 1026 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4440/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 19566/21.07.2022 г., подадена от Ц. С. Г., чрез адвокат Г. И., срещу решение № 868 от 21.06.2022 г. по гр. д. № 20225300500914/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 432 от 10.02.2022 г. по гр. д. № 20215330104390/2021 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от Ц. С. Г. срещу В. А. С. иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение, засягащо обекта, от 18.12.2020 г., с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес]/71, предназначение: жилище, апартамент, брой нива: 1, площ: 98.38 кв.м, ведно с прилежащи части: изба № 18 с площ от 9.87 кв.м и 1.270 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседи: СОС с идентификатори *, * и ***.

Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че процесният апартамент е бил държавна, а впоследствие общинска собственост; Ц. Г. е била настанена в него през м. юли 1988 г., като част от семейството на своя съпруг И. П.; след прекратяване на брака им, по силата на съдебното решение апартаментът е предоставен за ползване на нея и роденото от брака й с И. П. малолетно дете Н.; на основание съдебното решение между ищцата и „Жилфонд“ е бил сключен договор за наем от 01.09.1991 г. С решение № 8/30.06.2006 г. на комисия по чл. 12, ал. 3 НУРУЖННОЖП е констатирано, че ищцата не отговаря на изискванията за наемател на общинско жилище (същата е едночленно семейство и притежава идеални части от недвижими имоти в [населено място] и извън него), а на тези изисквания отговарят двучленното семейство на ответницата В. А. С. (състоящо се от нея и малолетната й дъщеря С.) и едночленното семейство на Н. И. П., поради което е дадено предложение до кмета на [община], район „Т.“ Г. да освободи имота и в същия да бъдат настанени В. С. с дъщеря й С., и Н. П., което е сторено със заповед № 556/09.10.2006 г. на кмета. С договор от 27.12.2007 г., сключен между [община] (продавач) и В. А. С. и Н. И. П. (купувачи), правото на собственост върху апартамента е прехвърлено на купувачите, при равни права, срещу цена от 35 517.60 лв., от която внесени от купувачите по сметка на общината 9517.60 лв., а остатъкът от 26 000 лв. - преведен от „Банка ДСК“ ЕАД по сметка на общината на основание сключен между купувачите и банката договор за жилищен кредит. С договор за дарение от 16.05.2008 г. по нот. акт № 77, том III, peг. № 2500, нот. д. № 443/2008 г. на нотариус рег. № 155, Н. П. е дарил своята 1/2 ид. ч. от имота на другия съсобственик В. А. С..

По делото няма спор и че Н. П. и В. С. са брат и сестра, както и деца на ищцата Ц. Г., както и че последната живее в апартамента, считано от 1988 г., като никога не го е напускала. Безспорно е, също така, че в PC - Пловдив е заведено от В. С. срещу Ц. Г. гр. д. № 20205330117467, с предмет осъждането на втората да предаде на първата процесния апартамент на основание чл. 243, във вр. с чл. 249 ЗЗД, което дело е спряно до приключването на настоящото.

Окръжен съд – Пловдив е съобразил, че при така установеното Г. поддържа, че е установила владение върху спорния апартамент на 27.12.2007 г. и то е продължило явно, непрекъснато и необезпокоявано до 07.01.2021 г., когато С. подала горепосочения иск по чл. 243, във вр. чл. 249 ЗЗД. За същия период и отпреди това - още от 1995 г., дъщеря й живеела в жилището на бъдещия си съпруг М. С., и в процесното се установявала само временно - за по няколко месеца и в случаите, когато с М. били в обтегнати отношения, като във всички тези случаи - с предварително поискано от В. и дадено от ищцата съгласие. Ето защо Г. претендира да е собственик на основание изтекла в нейна полза придобивна давност. Същевременно излага и твърдения за персонална симулация, като поддържа, че с договора от 27.12.2007 г. имотът е бил закупен от нея и с лични нейни средства, но по съображения, че не е отговаряла на изискванията за закупуване на общински имот, за купувачи в договора били записани нейните дъщеря и син. Във вътрешните отношения между нея и фиктивните купувачи нямало спор, че тя е действителният купувач, респ. собственик на имота. Сочи, че е извършвала със свои лични средства ремонти и подобрения в него, вкл. луксозни, и го е обзавеждала по свой вкус. С лични нейни средства е била платена и продажната му цена - платените при сключването на договора 9517.60 лв., а остатъкът от 26 000 лв. - набавен от купувачите посредством договор за кредит, е погасявала към банката също със собствени парични средства, като лично е внасяла част от вноските, а друга част е предавала на С., която ги внасяла. Лични на ищцата са били и средствата, с които се заплащали данъците на имота, застраховките, ремонтите на общите части на сградата-етажна собственост.

От своя страна В. С. е оспорила иска и твърденията в исковата молба. Посочила е, Г. е била само държател на имота на основание неформален договор за заем за послужване помежду им, като никога не е демонстрирала намерение да свои имота, нито е заявявала претенции да е действителният му собственик. Настоящия иск е предявила във връзка със заведеното от С. дело за предаване на имота поради прекратяване на облигацията по чл. 243 ЗЗД и с единствената цел да осуети във времето разрешаването на този спор. С. твърди, че за процесния период тя също е живяла в имота - макар и непостоянно, като го е напуснала през м. август 2020 г. поради агресивно поведение на брат й.

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства:

Свидетелят Н. П. (син на ищцата и брат на ответницата), заявява, че живее в процесния апартамент още от края на 80-те години на миналия век, заедно с майка си и сестра си, живее там и понастоящем с кратки прекъсвания през годините след 2006 г., когато ходел да работи в чужбина за периоди от 6 месеца до 1 година. От 1995 г. живее в апартамента само с майка си, същата година сестра му се изнесла и заживяла на семейни начала с лицето М. С., с когото впоследствие сключила брак. До 2006 г. живеели в имота, тъй като майка му била наемател с настанителна заповед като жилищно нуждаеща се, а свидетелят и сестра му - като членове на семейството й, тъй като при настаняването й били малолетни. През 2006 г. общината ги уведомила, че Ц. Г. не отговаря на изискванията да бъде наемател на общински апартамент и няма право да кандидатства и за неговото закупуване, поради което апартаментът следва да бъде освободен. Тогава майка им, с неимоверни усилия и благодарение на своите познанства с бивши кметове, „уредила“ да бъдат настанени като наематели в апартамента той и сестра му с малолетното й дете - вече пълнолетни и безимотни, след което жилището да бъде закупено от тях двамата. Свидетелят и сестра му В. обаче закупили апартамента и станали негови собственици само формално, а неформалният собственик била майка им. Продажната цена била заплатена с лични спестявания и кредитни средства (договор с ДСК), личните средства били на майка му, като и свидетелят дал 2000 лири. Кредитът бил изплащан от ищцата, като вноските плащала сестра му, но парите били на майка им, а в случаите, когато сестра му плащала с лични средства, майка им й ги връщала. Изцяло със свои лични средства ищцата подобрявала имота - сменила дограмата, паркета, тапетите, ВиК тръбите, поставила нови подови настилки, а също и го обзавеждала. Първите подобрения направила в периода март - септември 2006 г., после отново през 2011 г., през 2014 г. и последно през 2019 г. Общо за подобренията изхарчила 24 000 лв., свидетелят дал само 2000 лв., а сестра му не вложила никакви средства, но взимала касовите бележки за закупуваните материали. След закупуването на апартамента сестра му с детето си С. идвала в имота инцидентно - на гости или когато били скарани със съпруга й. Винаги предварително искала разрешение от майка им. През лятото при тях живеела и С. - също със съгласие на ищцата. Отношенията в семейството им били добри до лятото на 2020 г., когато сестра му започнала да ги обижда, да се кара с тях и да ги гони от апартамента. Пуснала сигнал в прокуратурата срещу свидетеля за закана в убийство и завела дело в съда срещу майката. Скандалът бил през м. август 2020 г. и оттогава В. не идва в апартамента. Свидетелят Х. Б., без родство със страните, твърди, че работил при съпруга на ответницата - М. С.. През 2019 г. М. му казал, че баба му ще прави ремонт и изпратил свидетелят за това. Ремонтът се извършил в процесния апартамент и се изразявал в поставяне на плочки в тоалетната, коридора, кухнята и двете тераси. За всичко - и труд, и материали, на свидетеля плащала Ц. Г., но по искане на В. фактурите за закупените материали били издавани на фирмата на съпруга й М..

Свидетелката Й. Б. сочи, че живее от 1998 г. в съседно на процесното жилище, в което оттогава и понастоящем живеят ищцата и синът й Н.. Познава В. и нейната дъщеря С., те не живеели в това жилище, а идвали на гости на Ц. по празниците - К., Нова година, В.. Ц. заплащала на касиера на входа таксите за почистване, ток, асансьор, пак тя платила и за ремонта на покрива. Свидетелката счита, че собственици на апартамента са Ц. и Н.; В. не е казвала пред свидетелката жилището да е нейно. Отношенията в семейството били такива на разбирателство до м. август 2020 г., когато свидетелката чула, че В. нагрубява майка си и я гони от апартамента. Свидетелката Е. В. депозира показания, че живее в съседния вход и са приятелки с дъщерята на В. – С., още от първи клас. От 2016 г. С. и майка й живеели в процесния апартамент при баба й Ц.. Преди 2016 г. С. живеела в апартамента през летните и зимните ваканции, а също и почти всяка събота и неделя. Затова и станало проблем, когато домоуправителят и съседите настоявали, че трябва да плащат разноски за 4 човека, а не за двама. В края на м. август С. и майка й напуснали апартамента, причина за което, според казаното от С., била проявена агресия към тях от вуйчо й.

Свидетелката И. С., живееща в съседен на процесния апартамент, твърди, че в последния живеели Ц., Н., В. и С.. В. и С. живеели постоянно в апартамента в периода 2016 г. - 2020 г., когато В. й се оплакала, че макар апартаментът да е неин, е принудена да напусне поради заплахи от брат си.

Окръжен съд – Пловдив е посочил, че по делото са приети и писмени доказателства - вноски бележки за погасявани средства към ДСК, извлечение от банковата сметка на ответницата, преписи от домовата книга на входа, фактури, фискални бонове, стокови разписки, гаранционни карти, договори за отдаване под наем на земеделска земя с наемодател ищцата, сключен от нея договор за изработка от 2008 г., застрахователна полица от 5.12.2008 г. на процесния имот по риск „Пожар и други щети на имущество“.

Въззивният съд е изложил, че при персоналната симулация страните постигат съгласие да сключат договор, по който желаят да прикрият действителния купувач, поради което се уговарят като купувач по договора да бъде записано лице, което привидно да изпълнява тази роля. В случая се сключват три сделки: 1. Между продавача и действителния купувач - прикритата сделка, която е действителната, ако не страда от пороци; 2. Между продавача и привидния купувач - която се обективира в договора, но е привидна и като такава – нищожна; 3. Между действителния и привидния купувач - упълномощаването от първия за втория да придобие собствеността, както и специалната цел - да се укрие действителният купувач.

Приел е за неправилно становището на първоинстанционния съд, че в настоящия казус, поради липса на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, свидетелски показания са недопустими. Посочил е, че същите са допустими, тъй като Ц. Г. - твърдяща привидността на договора, не е страна по него и поради това ограничението досежно свидетелските показания не се отнася за нея, предвид изричната разпоредба на чл. 165, ал. 2, изр. второ, предл. второ ГПК. Независимо от това е заключил, че показанията на свидетеля П. (единственото ангажирано доказателство относно привидността), не установяват нито една от сделките, осъществяващи кумулативно горепосочения фактическия състав на персоналната симулация. В този контекст е намерил, че е без значение чии са средствата, с които е заплатена продажната цена, като не се установява и поддържаното от Г. цената да е заплатена с лични нейни средства - предвид безспорния факт, че по-голямата част от нея (26 000 лв.) съставлява предоставени на купувачите заемни средства по сключен от тях договор за жилищен кредит с „Банка ДСК“ ЕАД, а в разликата от 9517 лв. разпитаният като свидетел П., като купувач на 1/2 ид. ч. от апартамента, е участвал със сумата 2000 британски лири. Съдът е визирал и че сам по себе си фактът, че родителят е решил да участва с лични средства - отчасти или дори изцяло, при закупуване на жилище от децата му, както и да поеме впоследствие погасяването на тегления от тях жилищен кредит, не обосновава извод това жилище той да придобива за себе си, като договорът се сключва в хипотеза на персонална симулация досежно действителния купувач, като и изплащането на кредита не променя лицето, в чийто патримониум е възникнало правото на собственост върху закупения с кредитните средства имот. Намерил е, че такъв извод не следва и от факта на извършвани от Г. подобрения в имота - с оглед предоставеното й от собственика ползване на имота за задоволяване на жилищните й нужди. Съдът е отбелязал и че ищцата не е оспорила последващия договор за дарение, с който съсобственикът П. е прехвърлил на сестра си своята 1/2 ид. ч. от апартамента, като недействителен, нито е твърдяла той да не поражда правните си последици поради това, че тя, а не дарителят, е собственик на тази идеална част.

Въз основа на горното въззивният съд е приел за недоказана по делото твърдяната персонална симулация.

Съдът е намерил и че осъществяваната от Ц. Г. фактическа власт върху процесния апартамент не съставлява владение. Визирал е, че владението е упражняване на фактическа власт по отношение на вещта с намерение, че се държи като своя; то следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече от шест месеца съгласно чл. 81 ЗС), явно (да не е установено по скрит начин), спокойно и несъмнително. Позовал се е на постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които презумпцията по чл. 69 ЗС (че вещта се държи като своя, докато не се докаже от насрещната страна противното), намира приложение само в случаите, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. В хипотеза, при която фактическата власт е изначално установена като държане, за да се превърне то във владение, следва да се установи промяна в намерението - за своене на имота, което явно и открито да се демонстрира на собственика чрез недвусмислено отричане на правата му - при доказателствена тежест, лежаща върху страната, основаваща правото си на собственост на този придобивен способ.

Окръжен съд – Пловдив е приел, че в случая по делото се установява, че за периода 1988 г. – м. декември 2007 г. Ц. Г. е упражнявала фактическата власт върху апартамента като негов държател - наемател на предишния негов собственик [община]. След придобиване на имота от В. С. и третото за спора лице Н. П. на 27.12.2007 г., както и след 16.05.2008 г. - когато С. е станала изключителен собственик на имота, е продължила да упражнява фактическата върху него съобразно предназначението му - като жилище, със съгласието и без противопоставянето на собственика. Живяла е явно, непрекъснато, необезпокоявано до м. август 2020 г., когато от собственика е заведено срещу нея визираното по-горе гр. д. № 20205330117467 на PC - Пловдив, но в нито един момент за периода след м. декември 2007 г. и м. май 2008 г. до предявяването на настоящия иск не е демонстрирала на В. С., че счита имота й за свой и го владее за себе си - явно и недвусмислено, отричайки правото й на собственост. Съдът е приел, че подобни действия не се установяват от показанията на разпитаните свидетели, поради което е счел и субективните възприятия на тези свидетели, че собственик на имота е Ц., а не дъщеря й - която според показанията им се установявала в имота за непродължителни периоди от време като „гостенка“ на майка си, за правно ирелевантни за възведения оригинерен придобивен способ, както и че не го установяват. Посочил е, че вътрешното убеждение на Г., че е собственикът на имота, не е достатъчно за осъществяване института на придобивната давност. Необходимо е това й убеждение да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правото на собственост на С., с оглед изискването владението да не е установено по скрит начин. Несъмнено тези действия следва да са насочени към титуляра на правото на собственост. Твърдения в тази насока, изразявани пред други лица, неадресирани и недостигнали до собственика, не изпълняват фактическия състав на владението. В този контекст е счел, че извършваните от Ц. Г. подобрения в имота, плащаните от нея консумативи, свързани с осъществяваното от нея обитаване на жилището, не съставляват действия, сочещи на намерение за своене на вещта, нито на явна, открита и недвусмислена външна проява на евентуално такова намерение, насочена към собственика. Изложил е становище, че тези й действия са нормално следствие на факта, че тя повече от 30 години живее в апартамента, съответно поема разходите си във връзка с това и подобрява битовите си условия - предвид и че първите подобрения са извършени от нея още през 2006 г., в качеството й на наемател на общината. Съдът е приел и че по делото не е проведено пълно и главно доказване на твърдението на Г., че е изплащала с лични средства жилищния кредит на С. и П. към „Банка ДСК“ ЕАД, но дори и да се приеме това да е така, то евентуалното погасяване на този кредит само по себе си не е действие на владелец, доколкото не установява погасяването да е на основание, че счита имота за свой и това основание е недвусмислено заявено на С..

Въззивният съд е намерил, че въпреки че по делото не се установява твърдението на В. С., че е предоставила на майка си фактическата власт върху имота на основание сключен между тях договор за заем за послужване, това не означава, че последната е владяла апартамента. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че в случая през процесния период са били осъществявани действия спрямо чужда вещ, които макар да не произтичат от сключен със собственика на тази вещ договор, се извършват с негово съгласие (изразено изрично или чрез конклудентни действия), и са търпими - защото почиват на съществуващата между страните най-близка родствена връзка и защото са съставлявали за С. незначително безпокойство, доколкото същата за възведения период не е имала нужда да ползва апартамента си, тъй като със семейството си е живяла в апартамент на съпруга си. В този смисъл, уведомяването и уговарянето с майка й в случаите, когато по лични причини се е установявала временно да живее в процесния свой апартамент, съответно съгласието на последната за това (според показанията на свидетеля П.), са действия на внимание и добронамереност, произтичащи от близката им родствена връзка, а не действия, съставляващи израз на своене на имота и неговата демонстрация от Г. към дъщеря й. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. Постоянното несмущавано ползване като свой на един имот със знанието и непротивопоставянето на лицето - формален собственик, търпимо действие ли е или действие по осъществяване на владение;

2. Може ли да се счита временното ползване на недвижимия имот от страна на формалния собственик, когато ползването е осъществено с разрешение и съгласие на владелеца, за демонстрация на своенето на имота;

3. Липсата на заведени искове за прекъсване на давностния срок - установителен или ревандикационен, води ли до спиране и прекъсване на давността.

По отношение на първия въпрос се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а по другите два – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Счита решението на въззивния съд и за очевидно неправилно.

Прилага съдебна практика.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първият въпрос от изложението към касационната жалба е формулиран изцяло според тезата на Ц. Г. по делото, че е владяла процесния апартамент като свой, и не кореспондира на решаващите мотиви на въззивното решение, че в случая тя е започнала да упражнява фактическа власт върху имота като негов държател, като в нито един момент не е демонстрирала на собственика му, че счита имота за свой и владее за себе си. Ето защо този въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос също не е въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не предполага даването на принципен отговор, а изисква преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК.

Третият въпрос е изцяло ирелевантен, тъй като няма връзка с изложените от въззивния съд съображения за отхвърляне на иска. Окръжен съд – Пловдив не е приел, че давността е била спирана или прекъсвана, а че такава въобще не е текла поради липса на демонстриран анимус от страна на Ц. Г..

Същевременно настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Наведените от Ц. Г. оплаквания са за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответницата по касационната жалба има право на 960 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,