Определение № 618 от 13.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2460/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура - Велико Търново и от Министерство на вътрешните работи, чрез юрк. В. Т., против въззивно решение № 20/23.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 373/2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което е обезсилено решение № 260018/08.07.2022 г. по гр. д. № 21/2019 г. на Окръжен съд - Русе, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.2,ал.1 ЗОДОВ предявени от Д. Д. И. и П. Б. И. срещу Министерство на вътрешните работи и Прокуратурата на Република България,за солидарно заплащане по 40 000 лв. за всеки от тях,представляващо обезщетение за неимуществени вреди от претърсване и изземване на 23/24.06.2014 г. в дома им в [населено място], [улица] и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В касационната жалба Прокуратурата на Република България е релевирала оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основание за допустимост на касационното обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК без да е формулиран конкретен правен въпрос. В касационната жалба Министерство на вътрешните работи релевирало оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основание за допустимост на касационното обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Повдига следните правни въпроси: 1. „Какво е значението на определянето на правната квалификация за допустимостта на иска?“; 2. „Неправилната правна квалификация на пьрвоинстанционния съд води ли до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване или съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение от въззивния съд и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне но основателността на предявения иск?“; 3. „Какви са правомощията на въззивния съд при неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд?“ и 4. „Какво е значението на неправилната правна квалификация на иска за валидността на първоинстанционното решение?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 157/30.10.2013 г. по гр. д. № 1091/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 193/02.02.2015 г. по т. д. № 2565/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 33/16.02.2016 г. по гр. д. № 4575/2015 г. на ВКС, III г. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответните страни по касационната жалба Д. Д. И. и П. Б. И., в който излагат съображения, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество решението е правилно и законосъобразно. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК подлежи на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Въззивният съд е обезсилил решението на Окръжен съд - Русе, с което е бил разгледан иск с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Приел е, че правната квалификация на исковете е определена от първоинстанционния съд, без да се съобразят изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, формиращи основанието на исковата претенция. В нито една от уточняващите молби ищците не са твърдели нарушения, попадащи под приложното поле на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. В конкретния случай погрешно поставената правна квалификация е довела до крайния резултат съдът да се произнесе извън обхвата на търсената защита, без да са обсъдени фактите и обстоятелствата, на които ищците се позовават, т. е. съдът е определил предмета на делото въз основа на факти и обстоятелства, на които страната не се позовава, последица от което е недопустимост на постановеното решение, като постановено по непредявен иск. Изложените от ищците твърдения касаят нарушения при проведените претърсване и изземване в дома на ищците, при които процесуално-следствени действия поведението на полицаите било агресивно, нечовешко и унизително. Тези твърдения се подвеждат под правната квалификация на чл. 49 ЗЗД вр. чл. 3 ЕКПЧОС. Законодателят с изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 94/29.11.2019 г. е приел изрично възможността за ангажиране отговорността на държавата при причиняване на вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз /чл. 2в ЗОДОВ/, но доколкото исковата молба е подадена преди влизането в сила на този закон, по правилото на пар. 6, ал. 1 ЗИД ЗОДОВ отговорността на ответниците в настоящия случай следва да се реализира по общия ред. Едновременно с това, съблюдавайки принципите на равностойност /процесуалните средства за защита срещу нарушаване правото на Европейския съюз да бъдат равностойни на тези, предвидени за нарушаване на националното право/ и на ефективност /националните процесуални правила да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на ЕС/, както и общата разпоредба на чл. 7 от Конституцията, при разглеждане на делото следва да се приложат процесуалните правила на ЗОДОВ относно определянето на ответника, дължимите държавни такси, изборната подсъдност. Налице е основание за допускане на касационно обжалване по поставените от Министерство на вътрешните работи въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с уточнения и конкретизиран от настоящия състав процесуално правен въпрос /т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК/ - по приложението на чл.270,ал.3,предл.3 ГПК относно правомощията /служебната компетентност/ на въззивния съд при констатация за дадена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация на спорното право. Касаторът не дължи внасяне на държавна такса съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК /по арг. от ТР № 7/2014 г., ОСГК на ВКС/. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.