Определение № 2177 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2888/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от П. И. П., чрез пълномощника адв. Р. В., против разпореждане № 355 от 17.05.2023г. по в. гр. дело №341/2022г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което е върната подадената от П. касационна жалба с вх. № 4721/11.05.2023г. против въззивно решение № 169 от 10.04.2023г. по в.гр.дело № 341/2022г. на ОС-Велико Търново. В частната жалба се прави оплакване за неправилност на разпореждането, поради нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че разгледаният иск с правно основание чл. 439 ГПК е за недължимост на вземане в размер 11 748,97 лева, от които 3 438 лева-главница по запис на заповед и 8 310,97 лева-законна лихва върху главницата, като според жалбоподателя в случая определящо за цената на иска е цялото парично вземане, посочено в ИМ и претендирано в изпълнителното производство. Ответникът по частната жалба-Кооперация „ВЗКАЧС-Съгласие 96“, чрез пълномощника адв. М. Н., оспорва същата като неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на IV ГО като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба е постъпила в срок, подадена е от процесуално легитимирана страна, против разпореждане, което подлежи на обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за основателна. Обстоятелствата по делото са следните: Ищецът П. П. е сезирал съда с иск по чл. 439 ГПК за недължимост на претендирани по изпълнителен лист от 24.01.2001г. суми в размер 3 438 лева, ведно със законната лихва, считано от 02.01.2001г. до окончателното плащане, която към датата на подаване на исковата молба е в размер 8 310,97 лева. Първоинстанционният съд е признал за установено, че ищецът не дължи на ответника Кооперация „ВЗКАЧС Съгласие-96“ паричните вземания по изпълнителен лист от 24.01.2001г. издаден по ч.гр.д.№ 21/2001г. на ВТРС в полза на кооперацията, за принудителното събиране на които е образувано изп.дело №993/2015г. по описа на ЧСИ Д.К. с рег.№ 728 с район на действие ВТОС, а именно - сумата 3 438 лева, обещана безусловно да бъде заплатена въз основа на запис на заповед № 107/7.06.1999г., ведно със законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД, която към датата на депозиране на иска е 8310,97 лева, поради погасяване по давност на изпълняемото право. Сезиран с въззивна жалба от ответника, съставът на ОС-Велико Търново е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска по чл.439 ГПК на П. П., предявен против ответната кооперация-да се признае за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 3 438 лева, ведно със законната лихва, считано от 02.01.2001г. до окончателното плащане, за която сума има издаден изп.лист от 24.01.2001г. по ч.гр.д. № 21/2001г. на РС-В.Търново и за чието принудително събиране е образувано изп.дело № 993/2015г. по описа на ЧСИ Д. К.. Против въззивното решение е постъпила в срок касационна жалба от ищеца П.. В нея се съдържа изявление, че ищецът обжалва по касационен ред въззивното решение, с което е отменено решението на първоинстанционния съд и е отхвърлен иска да се признае за установено, че ищецът не дължи на ответната кооперация паричните вземания по изп. лист от 24.01.2001г. издаден по ч.гр.д.№ 21/2001г. на ВТРС в полза на кооперацията, за принудителното събиране на които е образувано изп.дело №993/2015г. по описа на ЧСИ Д.К., а именно - сумата 3 438 лева-главница, ведно със законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД, която към датата на депозиране на иска е 8310,97 лева. С обжалваното пред ВКС разпореждане, съставът на Великотърновския окръжен съд е приел, че касационната жалба на П. П. против въззивното решение е подадена против неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, доколкото цената на разгледания иск е под сумата 5 000 лева, поради което и на основание чл. 286, ал.1, т.3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал.3, т.1 ГПК е върнал същата. Разпореждането е неправилно. Първоинстанционният съд се е произнесъл така, както е заявен петитумът на исковата молба и е признал за установено, че ищецът не дължи на ответника паричните вземания по изп.лист от 24.01.2001г. издаден по ч.гр.д.№ 21/2001г. на ВТРС в полза на кооперацията, за принудителното събиране на които е образувано изп.дело №993/2015г. по описа на ЧСИ Д.К., а именно - сумата 3 438 лева-главница по запис на заповед от 7.06.1999г., ведно със законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД, която към датата на депозиране на иска е 8310,97 лева. Въззивният съд, отменяйки това решение, е постановил диспозитив, според който отхвърля иска да се признае за установено несъществуването на вземане в размер 3 438 лева. Подадената касационна жалба е срещу отхвърляне на иска така, както е заявен с исковата молба – да се признае за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 3 438 лева ведно със законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД, която към датата на депозиране на иска е 8310,97 лева. Произнасяне за сумата 8310,97 лева обаче въззивното решение не съдържа. Затова въззивният съд е следвало да приеме, че в тази част подадената касационна жалба всъщност има характер на искане по чл.250 ГПК и да се произнесе с допълнително решение по реда на посочената разпоредба. Едва след това той може да направи надлежна преценка по допустимостта на подадената касационна жалба. Като не е процедирал по посочения начин, а направо е върнал касационната жалба, съдът е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Делото следва да бъде върнато на въззивния съд който да се произнесе по обективираното в касационната жалба искане на ищеца по чл.250 ГПК, съобразно указаното по – горе. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение: