Определение № 5821 от 12.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2812/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото С. Б. И., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. К. М. срещу решение № 258/11.03.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 2025/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 110/12.04.2024 г. по гр. дело № 242/2023 г. на Монтанския окръжен съд (МОС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Г. Ц. Г. иск с правно основание чл. 33 от ЗЗД за унищожаване на сключения между тях договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ... г., том ..., рег. № ..., дело № ... г., на нотариус с рег. № ..., вписан в Службата по вписванията с вх. рег. № ... г., акт № ..., том .., дело № ...., като сключен при крайна нужда и при явно неизгодни условия; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, също чрез адв. М., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задължението на съда да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност; 2) какви са доказателствените средства за установяване на паричните средства, необходими на едно лице за покриване на разходите за медикаментозно лечение, издръжка и обслужване, при преценка относно наличието на състояние на крайна нужда по делата с правно основание чл. 33 от ЗЗД; 3) какви доказателства са допустими за установяване размера на задълженията на едно лице, с оглед преценка на възможността му да посреща същите; 4) следва ли да бъдат допуснати поискани във въззивната жалба експертизи, за които в нея се твърди, че неправилно не са допуснати от първоинстанционния съд; 5) продължителният период на крайно утежнено материално състояние на прехвърлителя, включително към момента на сключването на такъв договор, достатъчно ли е да изключи фактическия състав на основанието за унищожаване по чл. 33 от ЗЗД; 6) при прието за установено от съда обстоятелство, че продавачката е посрещала ежедневните си нужди за храна и медикаменти с теглене на неголеми кредити, покривани със средства от други заемни правоотношения, налице ли е състояние на крайна нужда, като първата предпоставка за основателност на иска за унищожаване на сделката; 7) какво е значението на постигнатата между страните договорка за запазване на безвъзмездно право на ползване и дали при наличието на подобна клауза в договора, при преценка на стойността на правото на ползване следва да се прибави към продажната цена, при преценка дали същата е пазарна; и 8) при преценката за наличието на предпоставки за унищожаване на договора поради крайна нужда на прехвърлителя, имат ли значение причините, довели до състоянието на крайна нужда. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд сe произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с решение № 50193/23.11.2022 г. по гр. д. № 3616/2021 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 50181/26.10.2022 г. по гр. д. № 3731/2021 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 60208/04.01.2021 г. по гр. д. № 126/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. и цитираната в тях практика на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в т. 1 и т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК; по втория въпрос – с решение № 1041/19.01.2009 г. по гр. д. № 2088/2008 г. на І-во гр. отд.; по третия въпрос – с решение № 60224/12.01.2022 г. по гр. д. № 240/2021 г. на ІІІ-то гр. отд.; по четвъртия въпрос – с решение № 240/15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ІV-то гр. отд., решение № 106/02.07.2020 г. по гр. д. № 1897/2019 г. на ІV-то гр. отд., решение № 220/07.10.2013 г. по гр. д. № 1428/2013 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 252/29.12.2023 г. по гр. д. № 4396/2022 г. на ІІІ-то гр. отд., определение № 763/28.12.2018 г. по търг. д. № 689/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. и цитираната в тях практика на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в т. 2 и т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК; по петия въпрос – с определение № 438/31.01.2024 г. по гр. д. № 1660/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 87/10.07.2017 г. по гр. д. № 3941/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. и цитираната в тях практика на ВКС; по шестия въпрос – с решение № 283/09.05.2006 г. по гр. д. № 200/2005 г. на ІІ-ро гр. отд.; по седмия въпрос – с решение № 60143/24.11.2021 г. по гр. д. № 1217/2021 г. на І-во гр. отд. и по осмия въпрос – с определение № 818/14.07.2010 г. по гр. д. № 332/2010 г. на ІV-то гр. отд. При условията на евентуалност, по отношение на последните два въпроса се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Насрещната страна – ответникът Г. Г., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. К. Б. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното въззивно решение, в мотивите към него апелативният съд е приел, че за квалифицирането на една сделка като такава, сключена при крайна нужда, следва да се докажат три елемента: сериозно материално затруднение, сключване на сделка под натиска на това затруднение и значително несъответствие между договорената цена и реалната такава на имота (спрямо установената среднопазарна цена на подобни имоти към момента на сключване на сделката). Въззивният съд е посочил, че подлага тези елементи на самостоятелен анализ. Относно първия от тях – състоянието на сериозно финансово затруднение на ищцата, е приел за доказано, че след като е преодоляла психологческата бариера да тегли неголеми суми пари (от порядъка на 150-200 лв.), изпълнението по които да осъществява чрез средства, добити от ново заемно правоотношение, ищцата е сключила на 18.03.21 г. договор за кредит с „К. ..“ ООД за сумата 13 000 лв., дължима на равни месечни вноски в размер на 513.82 лв., като заемът е бил обезпечен с договорна ипотека над процесния имот. Съдът е посочил още, че според декларацията, подписана от ищцата под страх от наказателна отговорност, с цел освобождаването й на основание чл. 83 от ГПК от задължение за заплащане на държавна такса, тя е заявила, че няма имоти, освен възстановени земеделски земи, не работи и единственият й доход е инвалидна пенсия, която е в размер на 564.35 лв. На следващо място, при анализ само на последното заемно правоотношение (като е изтъкнал, че ищцата е имала към този момент и неизпълнение по предходно взет кредит и последващ такъв за сумата 300 лв. от 07.04.22 г.), въззивният съд е достигнал до извода, че със сключването на договора за заем, чиято месечна вноска е почти равна на месечния доход на ищцата (инвалидната пенсия), като заемателка тя е в пълна невъзможност да погаси дълга с наличните й средства и е под риск от публична продан на ипотекираното жилище. Изтъквайки, че в договора няма данни кредитът да е целеви, съдът е приел, че ищцата не е доказала поради какви свои належащи и неизбежни материални нужди е теглила толкова голям по размер заем. Изложил е и съображения, че регламентираната в чл. 33 от ЗЗД унищожаемост има за цел да възстанови накърнена справедливост и да освободи продавача от обвързаност, осъществена поради финансов натиск, породен от насложили се обективни събития. Приел е също, че материалното затруднение следва да е породено от неблагоприятно стекли се обстоятелства, които не са съзнателно предизвикани от намиращото се във финансова невъзможност лице с поемане на очевидно непосилни задължения. В тази връзка е намерил и че с непротиворечащите помежду си показания на двете свидетелки (на ищцата) е доказано, че на фона на трайно тежко финансово състояние на ищцата, с давност от времето, в което семейството е било пълно – родителите на ищцата са били живи, тя в продължение на десетилетия се е справяла чрез помощи и дребни заеми от институции и познати, като е успявала да възстановява заемните суми. Съдът е приел още, че влизайки в заемно правоотношение с „К. йес“ ООД, ищцата сама се е поставила в състояние на несъответствие между приход и дълг, предвид което е заключил, че макар безспорно да съществува тежко материално положение на ищцата към момента на сключване на процесната сделка, с действията си тя е предизвикала невъзможността да изпълни договорно задължение с източник договор за заем, обезпечен с ипотека. Относно втория посочен от него елемент от фактическия състав по чл. 33, ал. 1 от ЗЗД – причинна връзка между финансовото затруднение на ищцата и продажбата, чието унищожаване се иска, въззивният съд е посочил, че с показанията на свидетелката Т. е установено, че на ищцата са били ясни неблагоприятните последици от неизпълнение на задължението по обезпечения с ипотека кредитен договор, и въпреки това тя е утвърждавала убеденост, че сделката не я застрашава. Такъв извод съдът е направил и от показанията на свидетелката М., която пожелала да подпомогне финансово и с юридически познания ищцата, като опитът на свидетелката да окаже помощ бил отклонен от ищцата с твърдението, че успява да се справи със ситуацията. От показанията на свидетелката Т., че ищцата издирвала да закупи друг имот, още преди да е продала наследственото жилище, САС е направил извод за осмислено взето от ищцата решение за продажба на притежавания апартамент и закупуване на друго жилище, в което ще се вложат получени от продажната цена средства. Съдът е посочил, че при разпита на вещото лице при приемане на оценителната експертиза е описано заварено при огледа състояние на имота, в който две от стаите били запълнени с вещи и не могли да се използват. С оглед това, съдът е намерил за логичен извода, че ищцата, след смъртта на родителите й, не е била в нужда и възможност да обгрижва в битово отношение и като консумативи жилище с описаните в нотариалния акт размери, а с продажната цена от сделка с него, би могла да закупи по-малък имот, в който да живее спокойно. Като косвено доказателство за намерението на ищцата да се устрои в друго жилище, съдът е посочил и условието тя да си запази правото на ползване над продадения имот за определен срок след продажбата. На база на гореизложеното въззивният съд е приел, че макар формално да има причинна връзка между затрудненото материално състояние на ищцата и договора за покупко-продажба, чието унищожаване се иска, то има осъзнато поведение на ищцата, което изключвало договарянето под натиск на обективно стекли се обстоятелства, правещи престациите несъразмерни. Относно третия посочен елемент от фактическия състав – сериозната несъразмерност на престациите в ущърб на продавача (ищцата), въззивният съд е намерил за неоснователно възраженето (оплакването) на жалбоподателката, че към договорената продажна цена не следва да се прибавя равностойността на запазеното от нея право на ползване върху имота. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че правото на ползване е оценимо вещно право, елемент от правомощията на собственика, както и че записването му в договора като „безвъзмездно“ се отнася до облигационните отношения между страните – това, че приобретателят не може нито да претендира наемна цена, нито обезщетение за неоснователно обогатяване на ползувателката, но не се отнася до цената на имота, който на база запазеното право на ползване се превръща в гола собственост. Съдът е посочил и че е невъзможно оценяването на имота при еквивалентност на условията, както и че очевидно купувачът на конкретния имот (ответникът) може да си позволи влагане на пари в жилище, което няма да ползва към конкретния момент, а както сам заявява, ще отдава под наем с цел добиване на доходи от него. Посочил е още, че масовият купувач, особено по местонахождението на конкретния имот – [населено място], сключва придобивна сделка с недвижим имот за задоволяване на лични жилищни нужди. „На тази база“ въззивният състав се е солидаризирал с изводите на първата инстанция, че е налице несъответствие между среднопазарната продажна и договорената цена, но същото не е драстично, правещо сделката явно неизгодна. В заключение, с оглед на така изложеното, САС е посочил, че е достигнал до идентични изводи с направените от МОС, поради което е потвърдил отхвърлителното първоинстанционно решение. Настоящият състав на ВКС намира, че последните четири материалноправни въпроса №№ 5-8 в изложението на жалбоподателката са обуславящи горните правни съображения и изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), тези четири въпроса се свеждат до един по-общо формулиран въпрос – относно съдържанието на материалноправните предпоставки (елементите от фактическия състав) на унищожаемостта по чл. 33, ал. 1 от ЗЗД, и конкретно – в случаите, когато продавачът-ищец си е запазил безвъзмездно правото на ползване върху продадения имот. Въззивният съд е дал разрешение на така обобщения и уточнен въпрос, което е в противоречие с посоченото от страна на жалбоподателката решение № 87/10.07.2017 г. по гр. д. № 3941/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, както и със служебно известното на настоящия състав решение № 381/27.06.2025 г. по гр. д. № 2000/2024 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в които е разяснено следното: Според чл. 33 от ЗЗД, унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Правната норма посочва две съществени и основни предпоставки, които следва да са осъществени кумулативно, за да може да бъде унищожена сделката. Първата предпоставка е състояние на крайна нужда, т.е. липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, като например: недостиг на парични средства за издръжка – лична и на семейството, за лечение на лицето или на негов близък, за плащане на изискуеми задължения и др., което състояние е въздействало върху волята на страната по сделката, упражнявайки натиск, и я е мотивирало да я сключи, като е необходимо да може да се заключи, че при нормални обстоятелства (достатъчно средства за издръжка и за погасяване на задълженията), т.е. при липса на състояние на крайна нужда, тя не би сключила сделката. От гореизложеното е видно, че първата предпоставка – състоянието на крайна нужда, също е необходимо да отговаря на две изисквания – от една страна да представлява недостиг или липса на средства за посрещане на лични и семейни потребности или за изпълнение на задължения към трети лица, и от друга страна – този недостиг или липса на средства да упражнява сериозен натиск върху волята на лицето да реши да сключи определена сделка, без който натиск то не би я сключило или не би я извършило при конкретните условия и клаузи. Втората предпоставка е наличието на явно неизгодни условия от опорочената сделка за лицето, намиращо се в крайна нужда, които се преценяват конкретно за всеки случай към момента на сключване на сделката и съставляват съотношение между престациите на страните, неблагоприятно за намиращата се в крайна нужда страна, като при договор за продажба, в най-често срещания случай, те са осъществени когато има явна, очевидна нееквивалентност между насрещните престации на продавача и купувача, при много съществена разлика между действителната стойност на продаваната вещ и продажната й цена по договора. Следователно от легалното определение на основанието за унищожаемост на договор поради крайна нужда в чл. 33, ал. 1 ЗЗД могат да бъдат изведени две кумулативно изискуеми материалноправни предпоставки като елементи от фактическия му състав: извършване на волеизявлението под влияние на крайна нужда за един от съконтрахентите и явно неизгодни условия за същия, които са необходими и достатъчни, за да е налице основанието за унищожаване по чл. 33 от ЗЗД. Във второто посочено решение на ВКС е разяснено още и следното: Преценката за наличието на втората предпоставка следва да е не само конкретна, но и комплексна. При извършването й следва се вземат предвид действителното фактическо и правно състояние на продаваната вещ – с оглед установяване на действителната й стойност към момента на сключването на договора, която да се съпостави с уговорената в него продажна цена. Необходимо е да се имат предвид и всички останали клаузи на договора, ако има такива, и уговорените в тях модалитети или други, освен основните, насрещни договорни задължения на продавача и купувача, които се отразяват и са от значение за еквивалентността на престациите по договора. Правният статус на продаваната вещ към момента на сключването на договора, несъмнено включва и обременеността й към този момент с тежести, включително с ограничени вещни права, които са били учредени или се учредяват в полза на трети лица, или които сам продавачът запазва за себе си със самия договор за продажба. В тази хипотеза действителната стойност на продавания имот очевидно е по-малка, в сравнение с тази, ако предмет на договора би било правото на собственост в пълен обем. Поради това, наличието на ограничено вещно право върху продавания имот във всички случаи следва да се вземе предвид при установяването на действителната стойност на имота в контекста на извършваната проверка за наличието или не на явно неизгодни условия по смисъла на чл. 33, ал. 1 от ЗЗД при сключването на договора за продажба. Същевременно, всички обстоятелства, стоящи извън уговореното в договора и настъпили след неговото сключване, са ирелевантни за преценката за наличие на явно неизгодни условия по смисъла на чл. 33, ал. 1 от ЗЗД. Ирелевантни за същата са последващите сключването на атакувания договор обстоятелства, като например в какъв период от време прехвърлителят или приобретателят е упражнявал лично правото си на ползване и върху каква част от процесния имот, респ. какъв е размерът на месечния наем; какви са вложените средства за ремонт и подобрения в имота, и кога е настъпила смъртта на продавача, запазил за себе си вещното право на ползване върху прехвърлената вещ. Разяснено е също, че преценката за явно неизгодни условия, като съотношение между насрещните престации на страните, неблагоприятно за намиращата се в крайна нужда страна, винаги конкретна за всеки случай и осъществявана към момента на сключване на договора, изисква установяване на такава престация на намиращата се в състояние на крайна нужда страна, която да е очевидно несъответна и несъразмерна на насрещната престация. При договора за продажба очевидната несъразмерност или нееквивалентност между насрещните престации би била осъществена при много съществена разлика между действителната стойност на продаваната вещ и продажната й цена, но и при съобразяване с действителното фактическо и правно състояние на продаваната вещ, със запазеното безвъзмездно вещно право на ползване върху прехвърления имот за продавача, с насрещните договорни задължения на продавача и купувача, и с конкретното специфично съдържание на процесния договор досежно субектите му. Учреденото ограничено вещно право в полза на продавача върху целия имот значително намалява стойността му за купувача, като прави почти невъзможно извършването на разпоредителни сделки с него. Простото приспадане на вещното право на ползване от пазарната стойност на имота не е достатъчно. Необходимо е при използване на сравнителния пазарен метод да бъдат съобразени реалните продажни цени, на които са изповядани продажби на подобни имоти с учредено вещно право на ползване в населеното място. Именно, защото преценката за наличието или не на явно неизгодни условия при сключването на договора следва да е конкретна и комплексна, съобразяваща цялата последователност от фактори, които са от значение за съпоставянето на насрещните престации, простото сравняване като математически величини на платена продажна цена и действителна такава не е достатъчно. Следва да се съобразява запазеното вещно право на ползване, не като се изважда пазарната му стойност от стойността на имота, а като се взема предвид стойността на последния с него, такава каквато би могла да бъде реализирана на пазара и то към момента на атакуваната сделка. При така установеното противоречие с цитираната практика на ВКС, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по обобщения и уточнен от съда въпрос – относно съдържанието на материалноправните предпоставки (елементите от фактическия състав) на унищожаемостта по чл. 33, ал. 1 от ЗЗД, и конкретно – в случаите, когато продавачът-ищец си е запазил безвъзмездно правото на ползване върху продадения имот. Не е налице необходимост и основание касационното обжалване да се допуска по четирите процесуалноправни въпроса №№ 1-4, поставени в изложението на жалбоподателката, като по наведените във връзка с тях касационни оплаквания и съображения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при събирането и обсъждането на доказателствата по делото, настоящият съдебен състав ще се произнесе с решението си. Жалбоподателката-ищца е освободена, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, от внасянето на държавни такси по делото с определение № 427/13.09.2023 г. и определение № 284/15.05.2024 г. на първоинстанционния съд. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение