Определение № 689 от 13.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4433/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. К., действащ чрез адвокат М. Д., срещу въззивно решение № 741 от 02.06.2025 г., постановено по в. гр. дело № 1969/2024 година по описа на Софийския апелативен съд, с което е обезсилено решение № 260320/27.05.2024 г., постановено по гр.д. 8259/2014 г. по описа на СГС, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е неправилно, постановено при допуснати нарушения при приложението на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излагат се съображения, че въззивният съд неправилно е обезсилил решението на първата съдебна инстанция при отсъствие на основания за неговата недопустимост. Моли се за отмяна на въззивното решение и решаване на спора по същество като исковите претенции бъдат уважени.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Допустимо ли е и при какви условия в производство по чл. 2, ал. 1, т. 3 и 4 от ЗОДОВ ищецът да измени обстоятелствената част на първоначалната искова молба като въведе нововъзникнали факти и обстоятелства, от значение за разрешаване предмета на делото?

Сочи противоречие с решение № 927 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 3328/2016 г. на ВКС, Трето г. о. и решение № 60226 от 07.12.2021 г. по гр.д. № 1536/2021 г. на ВКС, Трето г. о.

2. Представлява ли изменение на предмета на делото въвеждането на новонастъпили обстоятелства по продължило и след възобновяване наказателно преследване над ищеца? Следва ли съдът да приеме новонастъпилите фактически обстоятелства, следва ли да допусне доказателства и доказателствени средства за тях? Надлежно ли е събирането им и следва ли да бъдат оценявани всички поотделно и в съвкупност с представените с първоначалната искова молба? Въз основа на тях следва ли да се постанови решение, разрешаващо спора или се касае до ненадлежни такива?

Сочи противоречие с решение № 59 от 27.04. 2015 г. по гр.д.№ 4647/2014 год. на ВКС, Трето г. о.

3. Длъжен ли е съдът, който е допуснал и събрал доказателства за нововъзникналите обстоятелства, в обем по-голям от заявените и за период, различен от първоначалния иск, да не ги обсъжда и да не ги съобрази при разрешаване на правния спор? Допустимо и правилно ли е въззивният съд да не зачита нововъзникналите обстоятелства и да ги елиминира като се произнесе само въз основа на тези, твърдени по първоначалната искова молба?

Сочи противоречие с решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на ВКС, III г.о.

4. По отношение на неизрично заявени претенции за нарушаване правото по КЗПЧОС, но наведени доводи и фактически твърдения като очевидно нарушаване правото на разумен срок за разглеждане и решаване на делото, право на честен и справедлив процес, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и по тях при съвкупната си оценка на всички и в пълен размер претърпени неимуществени вреди?

Сочи се противоречие с решение № 27 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 3328/2016 г. на ВКС, Трето г.о. и решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 4647 /2014 г. на ВКС.

5. В кои случаи и за кои нарушения по КПЧОС следва да се предяви отделен и нарочен иск или отделна претенция? Ако е отделна претенция в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за нов правопораждащ факт ли се касае и следва ли да се предяви нов иск за нея - нарушаване на правото на справедлив и честен процес в разумен срок?

Сочи се противоречие с решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 4647 /2014 г. на ВКС.

6. При новозаявени и нововъзникнали обстоятелства, вкл. нови правопораждащи факти, и при несъстояло се първо съдебно заседание, решаващият съд има ли задължение да постанови нов доклад или допълни вече постановения? Ако не е сторил това, но ясно и категорично с действията си е демонстрирал, че се е съобразил с тях, има ли допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и пречка ли е това нарушение за решаване на спора по същество от въззивния съд?

Сочи се противоречие с решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 4647/2014 г. на ВКС.

7. Основание ли е настъпването на абсолютната погасителна за наказателното преследване давност за ангажиране обезпечителната отговорност на прокуратурата и от кой момент? Извършените действия по преследването след изтичане на давността имат ли значение и относимост към преценката за незаконна наказателна репресия? Могат ли да бъдат включени към глобалното определеното обезщетение?

Сочи се противоречие с решение № 180/23.07.2012 г. по гр. д. № 1392/2011 г. на ВКС, Трето г. о.

8. Задължително ли е искът за обезщетение от незаконно преследване при новонастъпили обстоятелства, след спиране и възобновяването му, както е в случая, да се разделя на искове като иск за нарушаване правото на разумен срок, иск за справедлив и честен процес, иск за непредявено обвинение, без узнаване и упражняване право на защита в процеса, иск за незаконно преследване след настъпила погасителна давност и при преквалификация на деянието от най-тежко наказуемо в леко такова?

9. Длъжен ли е съдът да установи новонастъпилите обстоятелства, макар и невъведени в претенция, и съобразно задължението си за пълно установяване на всички вреди, понесени от пострадалия от незаконно преследване, да ги приеме при изграждане на вътрешното си убеждение?

10. Пречка ли е разясняването на ищеца в даден момент от производството за упражняването на правата му и развитието на процеса предвид служебното начало, особеностите в развитието на наказателното производство, зависимостта от неговия ход, за изхода на гражданскоправния спор? Спазени ли са сьдопроизводствените правила за провеждане на първо съдебно заседание при подадена молба за съществено изменение на обстоятелства, свързани със заведения иск и неуважаване на искането за спиране на същото? Длъжен ли е решаващият съд, предвид етапите в развитието на наказателния процес, да изготви нов доклад, съобразно който да продължи разглеждането на иска, да изясни на страните какви доказателства да ангажират и какви мерки да предприемат, за да защитят правата си?

Сочи се, че обжалваното решение противоречи и на решение № 295 от 18.12.2017 г. по гр.д. № 384/2017 г. на ВКС; решение № 104 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 2782/2017 г. на ВКС, Трето г. о., решение № 180 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 1392/2011 г. на ВКС, Трето г. о.; решение № 6 от 06.11.2022 г. по гр.д. № 1555/2021 г.; решение № 60226 от 07.12.2021 г. по гр. д. № 1536/2021 г. на ВКС, Трето г. о.

Посочва се още, че така поставените правни въпроси са от съществено значение за изхода на делото и разглеждането им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Прокуратурата на Република България като ответник по касация не е депозирала отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че преди да се произнесе по същество, той дължи проверка за валидността и допустимостта на обжалваното пред него решение. В тази връзка е приел, че искът е предявен от Г. С. К. на основание чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ за това, че с решение № 141 по нохд № 54/2011 г. по описа на ВКС ищецът е бил признат за невиновен за извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3, т. 5 и 6, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК за това, че на 10.11.2005 г. е причинил в съучастие с други лица смъртта на А. Д. с прякор Ч.; че за неимуществени вреди от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение ищецът е претендирал присъждане на обезщетение в размер на 120 000 лв., а за имуществени (заплатен адвокатски хонорар и лихви върху парична гаранция, наложена като мярка за неотклонение) - 500 лв.

Съдът е констатирал, че в обстоятелствената част на исковата молба се излагат твърдения, че на ищеца е било повдигнато обвинение на 25.04.2006 г. за деяние по чл. 124, ал. 1, пр., 2, вр. чл. 129, ал. 1 и 2, вр., чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК; че на 15.05.2006 г. производството е минало във втора фаза с внасяне на обвинителен акт, но делото било прекратено с указание за повдигане на обвинения по чл. 116 НК; че на 29.06.2006 г. е внесен нов обвинителен акт като в разпоредително заседание делото е прекратено и върнато за изпълнение на вече дадените и неизпълнени указания.

Въззивният съд е изложил подробни следните факти: през м. ноември 2006 г. спрямо ищеца било повдигнато обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3, т. 5 и 6, пр. 2 и 3, вр., чл. 20, ал.2 НК; наложена била ограничителна мярка забрана за напускане на България; образуваното нохд № 0329/2006 г. по описа на СВОС приключил с присъда, постановена на 09.11.2007 г. като ищецът бил осъден на 18 г. лишаване от свобода; с решение № 12/2008 г. Военно-апелативният съд върнал делото за разглеждане в нов състав поради констатация за незаконен съдебен състав, постановил присъдата като СВОС дал нов номер 033/2008 г. и с присъда от 02.10.2008 г. признал ищеца за виновен по поддържаното обвинение за квалифицирано убийство и го осъдил на 16 г. лишаване от свобода; петимата обвиняеми като съизвършители били осъдени да заплатят солидарно на близките на загиналия сумата от 170 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.

В обжалваното въззивно решение е констатирано още, че по жалба на подсъдимите било образувано пред Военния апелативния съд внохд № 0140/2008 г. като с решение № 91/05.08.2009 г. съдът е потвърдил присъдата на СВОС; по жалба на подсъдимите пред ВКС е образувано нохд № 598/2009 г. като решението на апелативния ВС е отменено, а делото - върнато за пререшаване от друг състав; в САВС било образувано производство под № 05/2010 г., по което с решение №64/2010 г. на ищеца било наложено наказание 8 г. лишаване от свобода; решението било протестирано като с решение на ВКС № 141/09.06.2011 г. въззивното решение е отменено и ищецът е оправдан.

Посочено е, че след оправдаването му ищецът депозирал искова молба пред СГС, с която предявил на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ настоящия иск като в открито съдебно заседание от 23.03.2015 г. съдът е спрял производството поради образувано дело № 168/2015 г. във ВКС на база искане за възобновяване на процеса.

Съдът е отбелязал, че като доказателства по делото са представени следните актове на наказателния съд по повод обвинението, постановени по време на спрялото гражданско производство: решение 0 112/17.04.2015 г. по к. д. 168/2015 г. на ВКС, с което съдът е отменил решение 141/09.06.2011 г. по н. д. № 54/2011 г. на ВКС и е върнал делото за разглеждане от друг състав на ВКС; решение № 436/11.03.2016 г. на ВКС, с което съдът се произнесъл по н. д. № 1094/2015 г. като е отменил решение № 64/12.11.2010 г. на Военно-апелативния съд и е върнал делото за разглеждане от друг състав във фаза съдебно заседание; решение № 4/06.07.2018 г. по н. д. № 26/2016 г. на Военно-апелативния съд, с което била изменена присъда № 33/2008 г. и ищецът е признат за виновен за престъпление по чл. 122, ал. 1, а поради изтекла погасителна давност е прекратено наказателното преследване по първоначалното обвинение по чл. 116 ал. 1, т. 2, пр. 3 и т. 6, пр. 3, вр. чл. 201, ал. 2 НК; решение от 05.03.2021 г. по внд № 1202/19 г на ВКС, с което съдът е отменил решение № 4/06.07.2018 г. в частта за престъпление по чл. 122 НК, приложил закона за давността и постановил, че подсъдимият К., макар осъден, не се наказва.

Въззивният съд е посочил, че с определение от 21.06.2021 г. производството по гражданското дело, образувано на основание ЗОДОВ, е възобновено като в молба на ищеца от 06.12.2021 г. се описва развитието на наказателния процес през време на спрялото гражданско производство; посочен е нов период на търпяна наказателна репресия; наведен е довод, че в изпълнение на присъда, приведена в изпълнение на 23.04.2019 г., ищецът е търпял незаконно наказание лишаване от свобода в продължение на 8 м. и 9 дни (ново фактическо твърдение); описани са нови неимуществени вреди, понесени от ищеца за нов период от време;същите са съизмерени с претендирано обезщетение в различен размер спрямо първоначално заявения (претендират се 150 000 лв., ведно със законната лихва от 09.06.2011 г.).

Констатирано е още, че в открито съдебно заседание, проведено на 06.12.2021 г., е поискано изменение на иска предвид новия период на осъществена наказателна репресия и настъпили допълнителни вреди за ищеца като с определение № 8259/10.01.2022 г. (л. 934) съдът е допуснал изменение на иска, на основание чл. 214 ГПК според молбата на ищеца, депозирана в осз от 06.12.2021 г., а с решение по делото № 260320/27.05.2024 г. съдът е отхвърлил предявените от ищеца искове.

С оглед така изложените факти въззивният съд е приел, че постановеното решение е недопустимо, тъй като в нарушение на разпоредбата на чл. 214 ГПК СГС е допуснал изменение, засягащо едновременно фактическите твърдения на ищеца и петитума на исковата молба, което по същество представлява предявяване на нов иск - наведени са доводи за нова продължителност на делото с извършени нови процесуални действия, обосновали нови вреди за ищеца, вкл. изтърпяване на наказание лишаване от свобода, претендира се и различно обезщетение в сравнение с първоначално заявеното (искът е изменен по размер от 120 000 лв. на 150 000 лв.).

Въззивният съд е посочил, че ищецът е следвало след възобновяване на делото да поддържа претенцията си, а за действията след възобновяване на наказателното дело - да предяви нов иск, а съдът, от своя страна, е следвало да укаже на ищеца процесуалната недопустимост на искането за изменение на иска и да не допуска същото.

Поради така приетото от въззивния съд, че е налице съществено процесуално нарушение, същият е достигнал до извода, че постановеното решение е недопустимо и следва да се обезсили, а делото - да се върне за повторно разглеждане от друг състав.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Поставените от касатора въпроси са зададени в контекста на решаващия извод на съда относно това дали при изменение на основанието на иска и петитума, следва да се приеме, че е налице предявяване на нов иск или е налице изменение на вече предявен иск. Въпросът, обобщен и формулиран от настоящата инстанция в посочената насока, обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. Що се отнася до наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Излагането на фактическите обстоятелства, въз основа на които ищецът претендира обезщетение по ЗОДОВ, са от съществено значение за съда, който само в рамките на посоченото може да изследва подлежащите на доказване факти по законосъобразността на повдигнатото обвинение. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, или не са сторили това своевременно (решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г., II г.о., ВКС решение № 113/2017 по гр. д № 3842/2016 г. III г.о )., нито да се произнася по невъведени възражения (решение № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г., I г.о., ВКС). След предявяването на иска ищецът може да допълва исковата си молба, като посочи нови факти само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното от ответника право, но е пропуснал да посочи някои от фактите на които то се основава (решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 66 от 26.05.2010 г. по гр. дело № 1471/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 19/2014 гр. дело № 4322/2013 г. на ВКС, IV г.о.).

Ищецът може да се позовава на нови обстоятелства, но само когато същите нямат характер на правопораждащи факти и ако са налице предпоставките на чл. 147 ГПК. Искът може да бъде изменян, но при условията на чл. 214 ГПК. В кои случаи въвеждането на съответните обстоятелства е своевременно, очертава установената практика на ВКС по прилагането на чл.147 ГПК, чл. 146, ал. 3, във връзка с 127, ал. 2, и чл. 266 ГПК. В съдебната практика е разяснена и отликата при прилагане на чл. 214 ГПК (решение № 59/2015 г. по гр. д № 4647/2014 г. на III г.о/. Съдът е обвързан от твърденията на ищеца в исковата молба и изложеното от него, съгласно предоставените му от съда възможности и съгласно изискванията на чл. 147 ГПК (решение № 397/2013 г. по гр.д № 2870/2013 г. IV г.о).

Изменението на иска представлява предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която процесуалните действия, извършени при първоначално предявения иск, запазват силата си. Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на първоначално заявения иск с друг иск - при замяната на посоченото в исковата молба основание на иска с ново основание, или до обективно съединяване на искове - при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2-В от ТР № 4/14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС).

Когато ищецът, който е предявил деликтен иск за обезщетение на дадена вреда, след подаването на исковата молба изложи ново обстоятелство - посочи друга вреда, която твърди да е претърпял, и за която претендира същото по размер обезщетение от ответника, е налице въвеждане на нов юридически факт, респ. - налице е изменение на основанието на иска. Последното е допустимо в хипотезата на заменянето на първоначално заявеното основание, т.е. - ищецът продължава да претендира обезщетението, но вече за новопосочената вреда, вместо за първоначално посочената в исковата молба вреда. Такава замяна на основанието на деликтния иск е допустима най-късно в първото открито съдебно заседание за разглеждане на делото пред първата инстанция, ако съдът намери за уместно въвеждането на новото основание на иска с оглед защитата на ответника, и ако ищецът не изменя размера на претендираното обезщетение - чл. 214, ал. 1 от ГПК.

Ако още с исковата си молба ищецът е предявил срещу ответника обективно съединени искове за обезщетения на няколко различни вреди, посочената замяна на основанието на един от тези искове е допустима, ако не се нарушават и изискванията на чл. 210, ал. 1 от ГПК, а именно - обективно съединените искове (включително измененият такъв) да са подсъдни на същия съд и да подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство. При спазване на същите изисквания на чл. 210, ал. 1 и чл. 214, ал. 1 от ГПК е допустимо новопосочената вреда да бъде и добавена като ново основание на деликтния иск, но само при условията на евентуалност, т.е. - ищецът може да заяви, че претендира същото по размер обезщетение на основание новопосочената вреда, ако (при процесуалното условие, че) съдът не уважи иска на вече заявеното основание - първоначално посочената в исковата молба вреда; допустимо е и ищецът да посочи новото основание като главно, а първоначално заявеното - като евентуално. В горните случаи на допустимо изменение на основанието му, деликтният иск за претендираното обезщетение се счита предявен на новото основание не от датата на исковата молба, а от датата на заявяването на новото основание по делото като такова.

Недопустимо е по реда за изменение на иска ищецът да претендира при условията на обективно кумулативно съединяване едновременно както обезщетение за новопосочената вреда, така и обезщетение за първоначално посочена в исковата молба вреда, дори и в рамките на размера на последното. Това е така, защото по този начин се стига до едновременно изменение и на основанието, и на петитума - претендират се две различни обезщетения за различни вреди (а не едно и също обезщетение на различно основание), което е недопустимо съгласно разпоредбите на чл. 214, ал. 1 от ГПК. В този смисъл решение № 105 от 9.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2256/2020 г., IV г. о., решение № 582 от 15.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3431/2024 г., IV г. о., ГК и др.

В настоящия случай съдът е съобразил цитираната съдебна практика на ВКС по обуславящия изводите му правен въпрос, поради което не следва да се допуска касационното обжалване. Останалите въпроси касаят спора по същество и основателността на исковете, по които съдът не е формирал правни изводи, поради което същите не могат до доведат до извод за допустимост на касационното обжалване.

Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с посоченото от касатора решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 4647/2014 г. на ВКС, III г. о., а в съответствие с правното разрешение в него.

Посочените от касатора решение № 927 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 3328/2016 г. на ВКС, Трето г. о. и решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на ВКС, III г.о обсъждат въпроса за правната квалификация на иска и последиците от неправилна правна квалификация на спорното право. В цитираното от касатора решение № 60226 от 07.12.2021 г. по гр.д. № 1536/2021 г. на ВКС, Трето г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпросите за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите, относно необходимостта неимуществените вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането и критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди, които са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Видно е, че тези решения на ВКС нямат отношение по обсъждания в настоящото производство относим правен въпрос. Останалата цитирана от касатора съдебна практика касае въпроси по съществото на разгледани искове по ЗОДОВ.

С оглед изложеното, достъп до касация следва да бъде отказан.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение