Определение № 400 от 10.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2353/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

С въззивното решение Софийски апелативен съд, произнасяйки се по жалби и на двете страни, е отменил решението на Софийски градски съд относно уважената до размер на 120000 лв. част от разглеждания иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и за този размер е отхвърлил иска като неоснователен, потвърждавайки първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 200000 лв.

Решението, в частта за отхвърляне на иска до размер на 120000 лв., е обжалвано от ищеца Я. А., с оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответникът ЗД „Евроинс“ АД оспорва жалбата като неоснователна.

За да намери иска за изцяло неоснователен, въззивният съд е приел, че не е налице причинна връзка между поведението на застрахования водач и претендираната за обезщетяване вреда (неимуществени вреди за ищеца, произтекли от настъпилата в резултат на пътно-транспортно произшествие смърт на неговата майка). Приел е, че не е налице извършено от водача нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗДП, доколкото с оглед мястото на произшествието същият съгласно чл. 15, ал. 2, т. 2 ЗДП е разполагал с възможността за избор на най-удобната за него пътна лента. Приел е също, че не е налице и нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДП, доколкото скоростта на управлявания от застрахования водач автомобил е била съобразена с конкретните условия, вкл. с предвидимите за водача препятствия. Във връзка с последното съдът е изложил съображения, че появата на пострадалата на пътното платно не е била предвидима за застрахования, доколкото произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието в момент, когато пострадалата е пресичала на неопределено за целта и неосветено място скоростен път, състоящ се от две трилентови платна, разделени от предпазна ограда и разделителен остров при ограничение на скоростта от 90 км/ч и установена скорост на превозното средство от 63-64 км/ч.

Допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Поддържа се, че без по делото да има данни за това, въззивният съд е приел, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието, като се твърди, че към 17.00 ч. на 29 ноември е все още светло (сумрак).

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение като явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, а се поддържа необоснованост на фактически извод на въззивния съд при липса на съответните доказателства за това. Независимо от това следва да се посочи, че самите твърдения на жалбоподателя не съответстват на приетото от въззивния съд, който е установил, че произшествието е настъпило не към 17.00 ч., а около 17.30 ч. на 29 ноември 2015 г.

На второ място, поддържа се и произнасяне на въззивния съд по въпросите

• представлява ли нарушение по чл. 20 ЗДП управлението на МПС със скорост в рамките на допустимата за конкретния пътен участък, но при която водачът не е могъл да спре при възникнала внезапна опасност на пътя и е реализирал ПТП, и

• следва ли съдът да извърши преценка дали скоростта на МПС е съобразена по смисъла на чл. 20 ЗДП, когато тази скорост е в рамките на допустимата по чл. 21 ЗДП,

в противоречие с цитирана практика на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Във връзка със същите въпроси в изложението се съдържа и позоваване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3, без изложени аргументи.

Поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на първия въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд не е обосновал извода си за отсъствие на нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДП единствено с това, че скоростта е била в рамките на допустимата, а е извършил преценка в съвкупност на всички установени по делото обстоятелства и именно с тази преценка е мотивирал решаващия извод, че застрахованият водач е управлявал със съобразена с конкретните условия и предвидимите препятствия скорост, поради което не е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДП. Освен това, така, както е поставен, въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд, доколкото не държи сметка за проведеното от съда разграничение съобразно правилото на чл. 20, ал. 2 ЗДП между предвидими и непредвидими препятствия.

Вторият въпрос също не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд и не съответства на съдържанието на изложените от съда мотиви. Въззивният съд не е приел, че след като установената скорост е в рамките на допустимата, не е необходимо да извършва преценка и за нейната съобразеност, а е извършил такава преценка и въз основа на нея е приел, че скоростта е била съобразена.

По изложените съображения не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид отсъствието на конкретни аргументи по чл. 280, ал. 1, т. 2-3 ГПК във връзка с поставените въпроси и доколкото касационната инстанция не намира във връзка с тях да е налице противоречие с актове на КС на РБ или на СЕС, нито да е налице съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване или при остарели правна уредба или обществени условия или при непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, не са налице и основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

С тези мотиви съдът