Определение № 2342 от 07.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3924/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 302/25.06.2025 г. по гр.д. № 425/2025 г., с което Окръжен съд – Русе, потвърждавайки решение № 304/22.02.2025 г. на Районен съд – Русе, е отхвърлил исковете по чл. 270, ал. 2 ГПК на Д. Б. А. и Б. А. Х. срещу Х. А. Х. за прогласяване на решение № 175/18.05.2022 г. по гр.д. № 221/2022 г. на Окръжен съд – Русе за нищожно. Решението се обжалва от Д. А. и Б. Х.. Касаторите обосновават искането за допускане на касационния контрол с довод, че решението е вероятно недопустимо. Твърдят, че въззивният съд не е изяснил дали твърденията в исковата молба за това, че решението по чл. 348 ГПК се отнася за парцел с неприложена регулация и е нищожно като постановено в съществено нарушение по § 6, ал. 5 ДР ЗУТ и по чл. 201 и чл. 203 ЗУТ, са съотносими към довод за липсваща компетентност на постановилия го съд или за противоречие с българския правов ред. Доколкото това са различни основания за нищожност, касаторите считат решението вероятно недопустимо в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Повдигат и процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да мотивира своето решение, като обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните доказателства за релевантните факти по тях. Считат въпроса обуславящ решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и по него обосновават допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК с довод, че въззивният съд го е решил в противоречие с решение № 7/30.06.2020 г. по конст.д. № 11/2019 г. на Конституционния съд на Република България и с практиката на Върховния касационен съд по чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Считат за обуславящ и процесуалноправния въпрос: Какъв е порокът на съдебното решение, постановено във втората фаза на делбеното производство, което не съдържа мотиви и/или диспозитив по въведена претенция по чл. 349, ал. 1 ГПК? Намират, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Считат решението и очевидно неправилно, като обосновават основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с довод, че по иска по чл. 270, ал. 2 ГПК съдът е длъжен и служебно да изясни дали решението е валидно, а не само като разгледа въведените от ищеца твърдения и доводи за нищожност. По същество се оплакват, че решението е недопустимо, евентуално – неправилно поради необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения (касационните основания по чл. 281, т. 1 и т. 3, пр. 2 и 3 ГПК). Претендират разноски. От ответника Х. Х., ответник и по касация, не е постъпил отговор на касационната жалба. Въззивният съд е приел, че дължи да разгледа доводите, с които ищците/сега касатори са обосновали предявения иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване на решение № 175/18.05.2022 г. по гр.д. № 221/2022 г. на Окръжен съд – Русе за нищожно. Те ги поддържат с оплакванията в жалбата срещу първоинстанционното решение. Намерил е, че решението, чиято нищожност искат да бъде прогласена, е въззивно, постановено във втората фаза на делбено производство, след като е отменено решение по чл. 349 ГПК за поставяне в дял на Д. А. и Б. Х. на един застроен поземлен имот в [населено място], Общ. Русе, с осъждане на двамата съделители да заплатят сума в уравнение на дела на Х. Х.; с въззивното решение имотът е изнесен на публична продан с указан начин на разпределяне на сумите от проданта на имота между съделителите (чл. 348 ГПК), и въззивното решение е влязло в сила на 05.05.2023 г. (чл. 296, т. 3, пр. 1 ГПК). Въззивният съд е приел, че доводите за нищожност решението по чл. 348 ГПК са следните: първо, делбеният съд не бил изследвал годни ли са за делба отделните обекти на съсобственост, като доводът бил обоснован с твърдения, че застроеният урегулиран поземлен имот е с неприложена регулация – нарушение по § 6, ал. 5 ЗУТ, и не били изследвани възможностите по чл. 201 и чл. 203 ЗУТ; второ, в решението няма мотиви и диспозитив относно поискано възлагане на делбения имот в дял на Д. А. и на Б. Х.. Въззивният съд е намерил, че основанията за нищожност на съдебното решение не са определени от законодателя, но са изяснени в съдебната теория и в съдебната практика. Приема се, че нищожно е това съдебно решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно властническо изявление, т.е. когато е постановено от незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма или е неразбираемо до степен, в която смисълът му не може да се извлече по пътя на тълкуването. Намерил е, че доводите, с които ищците обосновават нищожността на решението по приложения с него способ на извършване на делбата по чл. 348 ГПК гравитират в последната група – неразбираемо до степен, в която неговия смисъл не може да се извлече по пътя на тълкуването, но исковете по чл. 290, ал. 2 ГПК са неоснователни. Мотивирал се е с това, че доводите в исковата молба са относими към правилността на влязлото в сила решение, която е компетентен да извърши единствено Върховният касационен съд и е изчерпана с приключилото касационно производство с определението по чл. 288 ГПК за недопускане на решението до касационен контрол. Добавил е, че не са верни твърденията на ищците, за липсващи мотиви в решението защо при възлагателната претенция на Д. А. и Б. Х. делбеният имот е изнесен на публична продан. Намерил е, че в решението по чл. 348 ГПК е било изяснено да се касае за комбинирана съсобственост, която произтича от два юридическа факта: покупко-продажба и наследяване - за двамата съделители, направили претенцията по чл. 349 ГПК, и само от наследяване - за съделителя Х. Х., и е съобразено ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк.д. № 1/2004 г. ОСГК на ВКС. Настоящият състав не намира въззивното решение за вероятно недопустимо. Вярно е, че въззивният съд не е обсъждал дали първата група твърдения, с които искът по чл. 270, ал. 2 ГПК е обоснован – че решението по чл. 348 ГПК е нищожно като постановено в грубо нарушение по § 6, ал. 5 ЗУТ и по чл. 201 и чл. 203 ГПК, изключват правораздавателната власт на съда да извърши делба на имот с неприложена регулация или на имоти, за които не са изследвани възможностите по чл. 201 и чл. 203 ЗУТ, респ. че не е обсъждал дали решението по чл. 348 ГПК съответства на правовия ред. Обяснението е в това, че тези твърдения, респ. доводи са непригодни да изключат правораздавателната власт на съда, който го е постановил, а цитираните разпоредби в ЗУТ не са сред императивните правни норми, които са произтичат от Конституцията и провеждат основните принципи и ценности на действащия правов ред. По първия повдигнат въпрос са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Това е така, тъй като начинът, по който въззивният съд му е отговорил, съответства на практиката на Върховния касационен съд, но не по чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК, а по чл. 6, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е бил длъжен, а от изложените мотиви личи, че е разгледал и отхвърлил двете групи твърдения в исковата молба, с които ищците/сега касатори са обосновали нищожността на влязлото в сила решение. Така той се е произнесъл по заявените основания на предявените искове по чл. 270, ал. 2 ГПК, изключвайки възможността решението по чл. 348 ГПК да е нищожно при съображенията, с които са били обосновани. Съответно неприложимо е и решението на Конституционния съд, с което касаторите обосновават допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. С него не е обсъждано диспозитивното начало. Тезата на касаторите, която обяснява вторият повдигнат въпрос, е да е нищожно решението, с което въззивният съд е извършил делбата при предвиден в закона способ, без да изложи мотиви, респ. да постанови диспозитив, защо приема за неоснователна своевременно въведена претенция за възлагане. Такава практика на Върховния касационен съд няма, а принципът на законност не допуска да бъде създадена. Такава практика е несъвместима както с основанията, при които би могло да е нищожно/невалидно решението по извършване на делбата, така и с основанията за неговата допустимост и правилност. Практиката на Върховния касационен съд изисква с приложен способ за извършване на делбата да се обосноват неговите законови предпоставки, а те изключват всеки друг възможен/предвиден в закона способ, включително по направена възлагателна претенция, като тази практика не изисква нарочен диспозитив за отхвърляне на претенцията по чл. 349 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не е налице. Тезата на касаторите в обосноваване на очевидната неправилност е, че съдът по иска по чл. 270, ал. 2 ГПК е длъжен да се произнесе и по незаявени от ищеца твърдения/доводи за нищожност на решението. Тезата е в грубо противоречие с диспозитивното начало, а е несъвместима със съображенията, при които т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС разясни задължението на Върховния касационен съд и служебно да допусне касационния контрол при съществуваща вероятност за нищожност на въззивното решение. Те са свързани с това, че нищожността е най-тежкият порок на въззивното решение, и се извеждат от правомощията на Върховния касационен съд да провери валидността, а и допустимостта на въззивното решение преди да е влязло в сила. При тези мотиви, съдът