Определение № 130 от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4636/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Д. Ц. Г., П. Г. П., И. Н. П., Ц. Н. П., В. Н. Я. и А. Н. Я. против определение № 580 от 29.06.2023 г. по в. ч. гр.д. № 378/2023 г. на Окръжен съд-Русе, с което е потвърдено определение № 26/16.01.2023 г., постановено по гр. д. № 920/2022 г. на РС-Бяла, с което е върната подадената от тях искова молба и производството по делото е прекратено. В частната касационната жалба се прави оплакване за необоснованост. Жалбоподателите навеждат оплакване за нарушение на процесуалния закон, защото съдът неправилно е приел, че всеки от тях е предявил по 10 иска, по които следвало да заплати по 50 лв., т.е. по 500 лв. всеки или общо всички, че следва да заплатят 3000 лв. държ. такса. Заемат позиция, че всеки от ищците предявява един установителен иск за собственост. Заявяват, че оттеглят исковете по чл. 76 ЗН и искането по чл. 537, ал.2 ГПК. Затова молят да се отмени обжалваното определение. Твърдят, че е нарушен и чл. 63 ГПК. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди противоречие със съдебната практика – основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по въпроса: „правилно ли въззивният съд е разгледал всички аспекти на прилагане на …“ и „ следва ли да се изиска внасяне на държавна такса не по малко от 500 лв. и явява ли се това правилно от гледна точна на достъп до правосъдие“. Твърди противоречие с Конституцията на Република България. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди противоречие с ТР № 4/04.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Пред РС-Бяла са предявени от частните жалбоподатели обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове за собственост на 1/5 ид. част общо за първите четирима ищци и 2/45 ид. части общо за последните двама ищци от пет земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], обл. Русе и акцесорно искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нот. акт за собственост по обстоятелствена проверка за частите над претендираните идеални части от ищците /вместо до размер на претендираните идеални части от петте земеделски имота, предмет на исковете/. С Разпореждане № 1154/30.11.2022 г. РС Бяла е оставил исковата молба без движение за отстраняване на нередовности, между които и за представяне на удостоверения на данъчни оценки на имотите и доказателства за внесена държавна такса от всеки ищец за разглеждане на предявените от него установителни искове в размер на размер на 4% от 1/4 от данъчната оценка на претендираните идеални части от всеки имот, но не помалко от 50 лв. за всеки един иск, както и държавна такса за предявените от всеки ищец искове по чл. 76 ЗН в размер на 4% от 1/4 от данъчната оценка на претендираните идеални части от всеки имот, но не по-малко от 50 лв. за всеки един иск, т. е. не по-малко от 500 лв. държавна такса за всеки ищец. На ищците е указано, че при неизпълнение на указанията в цялост и в срок исковата молба ще бъде върната. Ищците са уточнили исковата молба и са подали молба на 11.01.2023 г., с която са поискали продължаване на срока за внасяне на определените от съда държавни такси, като са се аргументирали с това, че според тях съдът е допуснал техническа грешка при изписване на сумата, дължима от всеки от ищците в размер на 500 лв. Изявили са готовност да платят щом им бъде конкретизирано какво следва да внесат. /л. 68 от делото на РС/ С определение № 26/16.01.2023 г., районния съд е констатирал, че част от дадените от него указания продължават да не са изпълнени, между които и това, че не било отстранено противоречието относно идеалните части за първите четирима ищци, не е прецизирано отправеното до съда искане с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК като търсената съобразно петитума защита по тази претенция надхвърляла по обем защитата по вещните искове. По отношение на искането на ищците за продължаване на срока първоинстанционният съд приел, че субективното виждане на пълномощника им, че съдът е допуснал техническа грешка не представлява уважителна по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК, Със същото определение, РС е оставил без уважение молбата с правно основание чл. 63, ал. 1 ГПК и върнал исковата молба поради неотстраняване в срок на нередовностите й. Въззивната инстанция е възприела тези мотиви, като е допълнила, че претендираното от ищците право на собственост произтича от наследяване по закон на пет земеделски земи, върху които е възстановена собствеността по ЗСПЗЗ на наследници на Н. Б. Х. с Решение № 14 от 14.07.1999 г. на поземлената комисия в гр. Две могили и е издаден констативният нот. акт за собственост, № 149, том X., № 4543/07.12.2017 г. на СВ Бяла, с който П. Я. Н. е признат за собственик на посочените пет имота. Въззивният съд е приел, че правилно е определена държавната такса, защото са предявени положителни установителни искове за собственост при условията на субективно и обективно кумулативно съединяване и те са обикновени другари, поради което съгл. чл. 72, ал. 2 ГПК за предявените с една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси. При съобразяване с данъчната оценка на претендираната идеална част от всеки ищец за всеки имот и това, че пресметната по правилото на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК е под 50 лв. и изискването на чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират по ГПК, възивният съд е приел, че правилно е приложен процесуалния закон. В мотивите е приел, че всеки от ищците следва да плати по 350 лв., а не по 500 както е изискал РС Въззивният съд е приел, че не е изпълнено и указанията за отстраняване на противоречията в обстоятелствената част и петитума между ид. части на първите четирима ищци и във връзка с искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, като не бил формулиран петитум, съобразно указанията на районния съд, с което не бил спазен чл. 127 ГПК. Като е приел, че не са изпълнени указанията на съда, е потвърдил определението за връщане на исковата молба. Формулираните въпроси са конкретни, свързани с обстотелствата по спора, а не правни и не обосновават допускане до касация. Не е налице и основание за допускане до касация поради противоречие с ТР № 4/04.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ГПК, в което се разглежда друг въпрос – за това как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по облигационни искове по чл. 69, ал.1 т.4 ГПК, а не по вещни искове, каквито са предявените от частните жалбоподатели. Относно приложението на правилото на чл. 71, ал.2 ГПК е налице съдебна практика, според която при обективно кумулативно съединяване на искове, включително и за собственост, когато ищците или ответниците са обикновени другари се дължи държавна такса от всеки по всеки иск. /определение № 196/02.10.2015 г. по гр.д.№ 4994/2015 г. ІІ, гр.о., определение № 359/07.10.2011 г. по гр.д.№ 764/2011 г. на ВКС, ІІ гр.о., определение № 50244/09.12.2022 г. по гр.д.№ 3376/2022 г. на ВКС, ІІ гр.о., определение № 382/28.11.2012 г. по гр.д.№ 378/2012 г. на ВКС, І гр.о. и мн. др./ Обжалваното определение обаче е очевидно неправилно, поради нарушение на процесуалните правила, включително обезпечаващи достъпа до съд. Въззивната инстанция не е констатирала неправилното прилагане на чл. 63 ГПК и на чл. 129 ГПК. След оставяне на молбата за продължаване на срока без уважение, съдът не е дал възможност на ищците да внесат определената държавна такса след уточнението от него, че няма техническа грешка. Въззивната инстанция е посочила в мотивите си друг размер на дължимата и невнесена държавна такса – 350 лв., като не е посочил как я е определил и е потвърди определението на РС без да се даде възможност на ищците да внесат определения нов, по-малък размер държавна такса. На последно место с частната касационна жалба, жалбоподателите – ищци заявяват, че оттеглят исковете си по чл. 76 ЗН, каквито петитуми не са предявили, както и искането си по чл. 537, ал.2 ГПК. Мотивите на съда за връщане на исковата молба са свързани с неизправяне нередовнността във връзка с формулиране на петитум по чл. 537, ал.2 ГПК. Отмяната на констативен нот. акт до размер на квотата, за която е уважен иск за собственост е последица от уважаването на иска дори да не е формулиран петитум за това. При съобразяване на изложеното, съдът намира, че следва да допусне касационно обжалване на възивното определение на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. По същество обжалваното въззивно определение и потвърденото с него определение на РС следва да се отменят поради посоченото неправилно приложение на процесуалните правила. Действително, съгласно чл. 71, ал.2 ГПК, всеки от ищците – обикновени другари дължи държавна такса за всеки от предявените от него искове за идеална част от всеки конкретен имот в размер на 4% върху 1/4 от данъчната оценка за него, но не по малко от 50 лв. за всеки, т.е. всеки ищец дължи по 250 лв. държавна такса / по 50 лв. за всеки от петте имота/. За даване на указания за внасяне на държавна такса от всеки ищец в такъв размер, делото следва да се върне на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по предявенете субективно и обективно комулативно съединени искове за собственост. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение