Определение № 668 от 03.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1475/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Агробизнесинформ” АД, чрез адв. А. Я. срещу решение № 2699/05.12.2019 г. по гр.д.№ 1313/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 02.07.2018 г. по гр.д. № 16177/2014 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявени искове с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД. Жалбоподателят мотивира доводи за недопустимост на решението, поради произнасяне на въззивния съд по непредявени искове и по нередовна искова молба, както и, че с въззивното решение е потвърдено нищожно първоинстанционно решение. Мотивирани са и доводи за неправилност на решението, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението са формулирани въпросите: 1. Съдът уточни и конкретизира въпросът съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва – за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обоснове собствени правни изводи, включително и когато възприема мотивите на първоинстанционния съд, както и да обсъди доводите и оплакванията във въззивната жалба, решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с практиката на ВКС. 2. Какъв е източникът на силата на пресъдено нещо – диспозитивът или мотивите на съдебното решение, решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС. В изложението се поддържа очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по касационната жалба П. В. П., Т. Д. Р., М. А. Р., И. Н. А., Л. А. К.-К., всички чрез адв.М. П. и адв.К. Я. в писмен отговор са изразили мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по предявени искове с правна квалификация чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД. Като частични са предявени исковете само от П. В. П., Т. Д. Р. и М. А. Р.. Исковите претенции на останалите ищци са предявени в пълен размер. С постановеното въззивно решение по гр.дело № 1313/2019 г. Софийски апелативен съд е потвърдил решение от 02.07.2018 г. по гр.д. № 16177/2014 г. на Софийски градски съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл.59,ал.1 ЗЗД суми както следва: на П. В. П. сумата 50 000 лв., част от претенция на стойност 391 208 лв., на И. Н. А. сумата от 21 690. 39 лв., на Л. А. К.-К. сумата 21 690.39 лв., на Т. Д. Р. и на М. А. Р. общо сумата 50 000 лв., като част от претенция на стойност 233 865.02 лв., които присъдени суми представляват съответни на дела в собствеността на имота обезщетения за неоснователно обогатяване на всеки ищец, поради ползване от ответника без основание в периода от 20.10.2009 г. до 13.05.2014 г. на недвижим имот – масивна производствено-административна сграда на три етажа, находяща се в [населено място], м.”....”, [улица], със застроена площ от 768.42 кв.м., заедно с терена върху който е изградена постройката с площ от 974 кв.м. и пристройка на един етаж със застроена площ от 121 кв.м. с местонахождение, на [улица] във вътрешен двор до централната сграда на телефонна централа, ведно със законната лихва върху всяка от присъдените суми от 20.10.2014 г. до изплащане на сумата. Въззивният съд е приел, че предявените искове срещу ответника – сега жалбоподател „Агробизнесинформ” АД са субективно съединени и са с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД – претендирно е присъждане на обезщетения за ползване от ответника без основание на съответна идеална част от съсобствен недвижим имот на всеки от ищците. Посочено е, че първоинстанционният съд е приел за безспорно установено, че ответникът „Агробизнесинформ” АД е ползвал процесния недвижим имот за периода от 20.10.2009 г. до 13.05.2014 г. Посочено е също, че с първоинстанционното решение е приета за установена и другата основна предпоставка на предявения иск – ищците са собствници на процесния имот, което е установено със сила на пресъдено нещо между спорещите на основание влязлото в сила на 18.03.2014 г. решение № 186/04.02.2013 г. по гр.дело № 3094/2009 г. на Софийски апелативен съд и определение от 18.03.2014 г. по гр.дело № 507/2014 г. на ВКС II г.о., с което е установено правото на собственост и размера на идеалните части на всеки от ищците – П. В. П. – 36.30 % идеални части, И. Н. А. 2.40% идеални части, Л. А. К. – К. 2.40% идеални части, Т. Д. Р. и М. А. Р. общо 21.70% идеални части от недвижимия имот – масивна производствено-административна сграда на три етажа с местонахождение в [населено място], м.”.....”, [улица] със застроена площ от 768.42 кв.м., състояща се от четири зали и 36 стаи, заедно с терена върху който е изградена постройката с площ от 974 кв.м. и пристройка на един етаж със застроена площ от 121 кв.м. с местонахождение на [улица] във вътрешен двор до централната сграда на телефонна централа. Прието е, че според заключението на вещото лице инж.Я. Т. по назначената съдебно оценителна експертиза средната наемна пазарна стойност на ползването на целия имот възлиза на 16 432.11 лв. месечно, съответно в размер на 903 766.05 лв. за целия процесен период от 20.10.2009 г. до 13.05.2014 г., изчислено за 55 календарни месеца. Посочено е, че след съответни изчисления първоинстанционния съд е уважил исковете съобразно притежаваната от всеки ищец идеална част в съсобствеността и съобразно заявените частични размери на исковите претенции. Фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд са възприети и на основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Прието е, че при условията на пълно и главно доказване ищците са установили фактите, въз основа на които основават вземанията си: че за претендирания период от 20.10.2009 г. до 13.05.2014 г. са собственици на процесния имот, че за същия период имотът е владян без правно основание от ответното дружество, че последното неоснователно се е обогатило от ползването за сметка на ищците в размер на средномесечния пазарен наем. Приел е, че д ружеството жалбоподател е било ответник по предявен от ищците и уважен ревандикационен иск за същия имот, поради което са преценени за неоснователни възраженията за недоказаност правото на собственост, размера на притежаваните квоти, каквито са посочени в решението на САС, уважавайки и претенцията по чл.59 ЗЗД за предходен период, и в констативния нотариален акт № 39/2004г. и за тъждеството на имота. Според съда налице е сила на пресъдено нещо между страните относно притежанието на правото на собственост върху процесния имот за претендирания период от време. С оглед на това е формиран извод, че е недопустимо обсъждане на възражения по този въпрос, по аргумент от разпоредбата на чл.297 ГПК. Възприет е извода на първоинстанционния съд, че спорът се концентрира върху размера на конкретно дължимите обезщетения на ищците, присъдени в размер, съобразно приетата в производството пред първоинстанционния съд съдебно-оценъчна експертиза, след съобразяване с размера на заявените при условията на частичност искове. Посочено е, че оспорването на заключението е било само по същество, че по искането за допускане на тройна експертиза въззивният съд се е произнесъл с определението си от 18.03.2019г. при насрочване на делото. С последното определение доказателствените искания на ищците са оставени без уважение, като неоснователни. Възприето е и становището на първостепенният съд за обективност и изчерпателност на експертното заключение и е изведен извод, че претенциите са доказани в рамките на заявените частични размери. Преценени са за неоснователни възраженията на жалбоподателя-ответник за нищожност на първоинстанционното решение. Посочено е, че с допълнително решение от 09.10.2019г. Софийски градски съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, като е индивидуализирал ответното дружество с посочване на ЕИК и адрес. По доводите относно изписаните в решението две дати е прието, че е въпрос на несъобразяване или незнание, че в адресната част на акта се посочва както датата на обявяването на решението, така и датата от съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване. Приел е, че възражението, че през посочения период имотът се е ползвал и от друго лице е направено за първи път във въззивната жалба, поради което не се дължи произнасяне, с оглед настъпила преклузия. Съдът е приел за неоснователно възражението за неправилност на извода на първоинстанционния съд за недоказаност на възражението за прихващане с направени в имота подобрения. Посочил е, че за стойността и извършването им не са ангажирани надлежни доказателства. При тези съображения и поради съвпадане на изводите на двете инстанции, решението на Софийски градски съд е потвърдено. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение, тъй като исковата молба не включва пороци, които да я правят недопустима. Освен това съдът не се е произнесъл по непредявени искове, в какъвто случай въззивното решение би било недопустимо. Решението е постановено като въззивният съд е взел предвид твърдените факти и обстоятелства в исковата молба, съответно установените такива по делото, формулираното искане и е определил правната квалификация на предявените искове, като само от ищците П. П., Т. Р. и М. Р. са частични по чл. 59,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД – т.е. налице е произнасяне в рамките на търсената с исковете защита. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя за нищожност на въззивното решение и, че със същото е потвърдено нищожно първоинстанционно решение. Въззивното решение е постановено от надлежен съдебен състав в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдиите, участващи в съдебния състав. Волята на съда в решението е изразена ясно и разбираемо, включително и в частта, с която е осъществен контрол за валидността на първоинстанционното решение. С оглед на посоченото съдът преценява, че въззивното решение на Софийски апелативен съд е валидно. Не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, поради очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Посочената практика е възприета в цитираното от жалбоподателя решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. Със същото е прието, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено и в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Според съдебния състав с приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподатля решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в решения на състави, постановени по чл.290 ГПК. С обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора, за което са изложени мотиви, макар и същите да са кратки. Обсъдени са доводите на страните, относими към правния спор, както и доводите на жалбоподателя „Агробизнесинформ” АД изложени във въззивната жалба. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав преценява, че правният въпрос не е разрешен в отклонение от посочената задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С т.18 от 04.01.2001 г. по т.гр.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Посочено е, че поради това диспозитивът на решението, който чл. 189, б. "г" ГПК /отм./ визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Прието е, че мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК /отм./ не са част от него. Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част. В цитираната практика е прието, че в мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползуваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. З, чл. 118 и чл. 221, ал. 1 ГПК /отм./). Тази практика на ВКС е приложима и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. Решаващите правни изводи на въззивния съд относно тъждеството на спорния недвижим имот, правото на собственост на ищците върху същия и размера на квотите от съсобствеността са изведени, като се е позовал на силата на пресъдено нещо, формирана на основание влязлото в сила на 18.03.2014 г. решение № 1129/16.03.2009 г. по гр.дело № 1376/2004 г. на Софийски градски съд, с предмет предявен иск с правно основание чл.108 ЗС от същите ищци срещу ответника „Агробизнесинформ” АД за същия недвижим имот. Обсъдено е влязлото в сила решение № 186/04.02.2013 г. по гр.дело № 3094/2009 г. на Софийски апелативен съд, включително и в частта относно уважен предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД между същите страни за същия имот, за предходен период от време, както и приложения по делото констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 39/19.03.2004 г. на нотариус Л.Б. под № 375 на НК, касаещ процесния имот. С оглед на изложеното съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, а именно вторият правен въпрос да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. При този изход на делото разноски в полза на ответниците по касационната жалба не следва да се присъждат за настоящото производство, поради непредставяне на доказателства за направени такива. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение