Определение № 217 от 20.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 88/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Х. Д. И., действаща чрез адв. К. И. от САК, гр. София, бул.“В.Л.“ ***, партер, срещу определение № 2715/24.10.2024 г. на САС, 10 гр. състав, постановено по в. ч. гр.д. № 2819/2024 г., с което е потвърдено определение № 12651/14.08.2024 г. на СГС, ГО, 26 състав, постановено по гр. д. № 8685/2023 г. в частта, в която е оставена без уважение молбата на Х. Д. И. за връщане на половината от внесената държавна такса на основание чл. 78, ал. 9 от ГПК. Жалбоподателката чрез своя процесуален представител счита, че обжалваното определение е неправилно поради материалната му и процесуална незаконосъобразност и необосноваността му и е недопустимо, тъй като направеното от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК е ограничително и не съответства на вложения в нея смисъл. Според жалбоподателката редакцията на ал. 9 на чл. 78 особено след допълнението от 2023 г., включващо споразуменията чрез медиация, не изисква приключване на делото задължително с одобрена от съда спогодба. Поради изложени в частната касационна жалба съображения касаторът моли за отмяна на атакуваното определение и вместо него да бъде постанови друго, с което да се уважи искането за връщане на половината от държавната такса. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Доказаната по делото извънсъдебна спогодба, изпълнена надлежно и включваща съгласие на страните за десезиране на съда и прекратяване на производството, включена ли е в кръга на понятието „спогодба“ в ал. 9 на чл. 78 от ГПК и води ли до право на възстановяване на половината от внесената от съответната страна държавна такса?“ Счита, че въззивният съд се е позовал на незадължителна и остаряла практика на ВКС, стесняваща без опора в закона съдържанието на понятието „спогодба“ в чл. 78, ал. 9 от ГПК и без да се вземат предвид последващите допълнения на ал. 9. Касаторът счита, че се налага осъвременяване на съдебната практика по този въпрос и с оглед обстоятелството, че разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК е била допълнена по повод постигнато споразумение в резултат на т. нар. съдебна медиация. Според касатора това допълнение подчертава виждането на законодателя, че половината от внесената държавна такса следва да се връща на ищеца и при извънсъдебна спогодба.Отделно се излагат съображения, че определението е очевидно неправилно, тъй като в разпоредбата на чл. 78, ал. 9 е посочен терминът “спогодба“, а не „съдебна спогодба“. Не е постъпил отговор от насрещната страна. Настоящият съдебен състав приема, че подадената частна жалба е депозирана в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. По искането за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: Производството по делото е образувано по подадена от касатора Х. Д. И. искова молба, с която е предявен иск срещу търговско дружество за сумата от 91 324.86 лева. За образуване на делото ищцата е внесла държавна такса в размер на 3 653 лева. Съдът е приканил страните към спогодба и с оглед вероятността за постигане на такава, съдът е отложил делото за друга дата, на която ищцата е поддържала иска чрез своя процесуален представител. На 08.04.2024 година съдът е постановил решение по спора като е уважил изцяло иска. Ответникът е подал нередовна въззивна жалба и в срока на нейното администриране е постъпила обща молба от страните, в която те заявяват, че са постигнали спогодба, която прилагат към молбата, и молят делото да бъде прекратено. Ищцата претендира връщане на половината от внесената държавна такса, като първоинстанционният съд, обезсилвайки постановеното по делото решение и прекратявайки производство по делото, оставя без уважение нейното искане. По частна жалба на ищцата е образувано в. ч. гр. дело № № 2819/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, в хода на което съдът постановява обжалваното в настоящото производство определение № 2715/24.10.2024 г. на САС, 10 гр. състав, като потвърждава определение № 12651/14.08.2024 г. на СГС, ГО, 26 състав, постановено по гр. д. № 8685/2023 г. в частта, в която е оставена без уважение молбата на Х. Д. И. за връщане на половината от внесената държавна такса на основание чл. 78, ал. 9 от ГПК. Въззивният съд е приел, че тълкувани заедно и във взаимна връзка ал. 1 и ал. 9 на чл. 78 от ГПК дават основание да се приеме, че връщането на държавна такса на ищеца в размер на половината е само ако делото приключи със съдебна спогодба по смисъла на чл. 234 от ГПК. Съдът е акцентирал на това, че разпоредбата на чл. 78, ал. 9 от ГПК не може да се тълкува разширително и да се прилага във всички случаи, когато страните по делото са постигнали спогодба, както и че оттеглянето на иска, когато това е в резултат на поето задължение по извънсъдебна спогодба, не попада в приложното поле на чл. 78, ал. 9 от ГПК. Настоящият съдебен състав счита, че поставеният от касатора въпрос, с оглед конкретиката на спора и съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно ТР № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, следва да се уточни по следния начин: дали сключената между страните спогодба след приключване на съдебното дирене, визирана в разпоредбата на чл. 249 ГПК, и включваща съгласие на страните за десезиране на съда и прекратяване на производството, следва да се приема като спогодба по смисъла на чл. 78, ал. 9 ГПК и дали такава спогодба води до правото на възстановяване на половината от внесената от ищеца държавна такса. Така формулираният въпрос е обусловил правния извод на въззивния съд, поради което спрямо него е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на определението на касационно обжалване. Съдебна практика по така конкретизирания от съдебния състав въпрос не е налична, поради което настоящият съдебен състав приема, че е налице специфичната предпоставка за допускане на обжалваното въззивно определение на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с цел точното приложение на закона, както и за развитие на правото. По така формулирания правен въпрос настоящият съдебен състав приема следното: Разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК, предвиждаща връщане на половината от внесената държавна такса при приключване на делото със спогодба, е въведена с приемането на новия ГПК. Същата е създадена с цел да мотивира страните да уредят доброволно взаимоотношенията си в хода на едно висящо съдебно производство. Постигането на съдебна спогодба е предпочитаният от законодателя начин за приключването на един съдебен спор. Терминът "спогодба" се употребява в различни текстове на ГПК с едно и също съдържание. ГПК изрично предвижда, че съдът следва да насърчава страните да сключат спогодба като спогодбата, одобрена от съда, води до десезиране на съда да се произнесе с акт по съществото на спора. За разлика обаче от приключване на делото с оттегляне или отказ от иск, то при приключване на делото със съдебна спогодба, отношенията между страните по съществото но спорните въпроси е окончателно уредено, тъй като съдебната спогодба има значение на влязло в сила съдебно решение. За да е налице съдебна спогодба, нужно е договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото, и да бъде удостоверен в съдебния протокол, като той трябва да бъде подписан от страните, председателя и секретаря на съда - чл. 234, ал. 1 ГПК. Следователно, съдебна спогодба може за бъде сключена само в съдебно заседание. Формата, предписана в чл. 234, ал.1 ГПК, е условие за валидност на съдебната спогодба. Съдебната спогодба се ползва със сила на пресъдено нещо, каквато би имало и решението по делото, ако то не беше приключило със спогодба. Държавноправните последици на силата на пресъдено нещо целят да укрепят облигационното действие на спогодбата и да я стабилизират като акт, слагащ край на делото. Като последица от приключване на делото със съдебна спогодба е предвиденото в чл. 78, ал. 9 ГПК разрешение, съгласно което в такава хипотеза половината от внесената държавна такса се връща на ищеца. Макар в чл. 78, ал. 9 ГПК да се употребява по-общият термин „спогодба“, държавната такса не подлежи на връщане при оттегляне на иска, свързано с извънсъдебна спогодба. Това е така, защото последната нито има силата на влязло в сила решение, нито решава спора със сила на пресъдено нещо. Съгласно чл. 249 от ГПК съдът обезсилва постановеното от него решение, ако преди влизането му в сила страните заявят, че са се спогодили и молят да се прекрати делото. От текста на закона следва, че за да бъде прекратено производството по делото в този случай е необходимо да са налице изявления на страните, които твърдят, че са се спогодили и искат да бъде прекратено производството. Липсва изискване искането да бъде придружено от представяне на доказателства за постигнатата спогодба, нито има задължение за съда да извършва проверка за това дали действително е постигната такава и дали не противоречи на закона и добрите нрави. Затова по съществото си действието по чл. 249 от ГПК има характера на оттегляне на иска със съгласието на ответника и има същите правни последици. Особеното е, че се извършва при наличието на вече постановено решение по спора, което налага преди прекратяването на производството решението да бъде обезсилено, тъй като в противен случай е невъзможно да бъдат заличени последиците от извършените до този момент процесуални действия. Поради тази причина обезсилването на решението по чл. 249 от ГПК не зависи от волята на страните в производството, а е последица от направеното искане за прекратяване на производството. Самото прекратяване на производството не може да придаде на тази извънсъдебна спогодба действието на одобрена от съда спогодба по чл. 234, ал. 3 от ГПК и да се счита, че производството е приключило с постигането й. Затова такава спогодба не би могла да се счита за спогодба по смисъла на чл. 78, ал. 9 ГПК и да дава право на ищеца да му бъде върната половината от държавната такса. Посочените дотук съображения не се променят от въведеното допълнение на разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК, с което се разширява възможността за връщане на част от държавната такса в случаите на постигане на споразумение в хода на висящо производство и при ползване на инструментите на т. нар. съдебна медиация (обявена за противоконституционна). В мотивите към Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс, с който бе въведена задължителна медиационна процедура по определени видове граждански и търговски дела, е посочено следното: „В предложената разпоредба на чл. 78, ал. 9 от ГПК е предвидено разширяване кръга на основанията за връщане на половината от заплатената от ищеца държавна такса чрез включване на хипотезата на прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска, но само ако те са резултат на постигнато между страните споразумение, извън случаите по чл. 234 от ГПК, независимо дали то е постигнато в процедурата по съдебна медиация, или извън нея.“ Така изложените мотиви ясно показват, че връщането на половината от държавната такса на ищеца до приемане на посоченото допълнение на разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК (ДВ, бр. 11 от 2023 година) касае само разпоредбата на чл. 234 от ГПК, като разширяването на кръга на основанията за връщане на част от държавната такса е само по повод и в резултат на сключено споразумение в процедура по медиация по чл. 140а и 140б ГПК, обявени за противоконституционни с РКС № 11 от 2024 г. - ДВ, бр. 57 от 2024 г.). С оглед изложените съображения на така поставения в настоящото производство въпрос следва да се даде отговор, че извънсъдебната спогодба, посочена в разпоредбата на чл. 249 ГПК, не представлява спогодба по смисъла на чл. 78, ал. 9 ГПК и не дава право на ищеца да претендира и да му бъде върната половината от внесената държавна такса. Що се отнася до посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК същото предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Посоченият от касатора довод за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт поради обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК е посочен само термина „спогодба“, а не „съдебна спогодба“, поради което определението на въззивния съд е очевидно неправилно, няма как да бъде споделен. Обжалваното въззивно определение е съобразено с отговора на въпроса, даден от настоящия съдебен състав. Приемайки, че представената от страните извънсъдебна спогодба не е основание за връщане на ищцата на половината от внесената от нея държавна такса съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК, въззивният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение,