Определение № 655 от 06.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1591/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

И. О. Г. чрез адв. И. С. обжалва решение № 2139/10.04.2025 г. по т.д. 6595/24 г., СГС, IV б състав, с което е потвърдено изцяло решение № 6841 от 15.04.2024 г. по гр.д. 4073/23 г. по описа на СРС, 27 състав, с което са отхвърлени предявените от нея отрицателни установителни искове, с правно основание чл. 439 от ГПК, срещу „Кредит инкасо инвестмънт бг“ ЕАД, за сумата от 8 818,69 лв, представляваща общ размер на задълженията към 31.07.2023 г. по изпълнителен лист от 01.06.2015 г., издаден от СГС, ТО, VI-6 състав, по т.д. 3463/15 г., на основание чл. 404, т. 1 от ГПК и чл. 51, ал. 1 ЗМТА вр. решение № 810/10.01.2013 г. по арб.д. 810/13 г. по описа на АС „А. Юстициарум“ СНЦ.

Излага съображения за неправилно приложение на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, както и относно заплащане на дължимите такси, както и чл. 110 от ЗЗД. Моли да се отмени решението. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 от ГПК и поставя следните правни въпроси:

1. При положение, че взискателят изрично е посочил срещу кой длъжник се конституира по делото като нов взискател, този същият взискател има ли качеството на взискател и може ли да предприема действия и да прави искания за принудително изпълнение и срещу други длъжници по изпълнителното дело, за които не е направил искане да бъде конституиран като взискател?

2. Валиден изпълнителен способ ли е депозирана молба с направено искане за изпълнително действие, по която съдебният изпълнител е дал указания за заплащане на такси, но взискателят сам е осуетил изпълнението, като не е заплатил определените му от съдебния изпълнител такси?

3. При издадено от съдебния изпълнител Постановление за прекратяване на изпълнителното дело, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, направените след датата на перемпция изпълнителни действия, прекъсват ли давността? Твърди противоречие на даденото разрешение от въззивния съд със задължителното тълкуване, изразено в ТР 2/13 г. и ТР 2/23 г. на ОСГТК на ВКС.

Общо се позовава на противоречие с Тълкувателно решение 2/2013 г. от 26.06.2015 г., т. 10 на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение 2/23 г. от 04.07.2024 г., т. 3 на ОСГТК на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. 1747/20 г, IV ГО и определение № 3691 от 22.11.2023 г по гр.д. 1182/23 г., III ГО на ВКС.

Претендира разноски. Адвокат И. С. формулира искане за заплащане на възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв.

Ответникът по касационната жалба „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ ЕАД оспорва касационната жалба. Излага съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Счита, че въззивният съд е разрешил поставените правни въпроси в съответствие със задължителната и трайна практика на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска на И. О. Г. срещу „Кредит инкасо инвестмънтс бг“ЕАД за заплащане на сумата от 8 818,69 лв., представляваща общ размер на задълженията към 31.07.2023 г. по изпълнителен лист от 01.06.2015 г., издаден от СГС, ТО, VI-6 състав, по т.д. 3463/15 г., на основание чл. 404, т. 1 от ГПК и чл. 51, ал. 1 от ЗМТА вр. решение № 810 от 10.01.2013 г. по в.арб.д. 810/13 г. по описа на Арбитражен съд „А. Юстициарум“ СНЦ, въззивният съд е приел, че ищцата е била осъдена солидарно с В. А. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД сумата от 3 208,54 лв., ведно със законната лихва от 10.01.2013 г., 322,51 лв. - юрисконсултско възнаграждение, 85 лв. - разноски за арбитражното производство и 50 лв. -държавна такса за издаване на изпълнителен лист по т.д. 3453/15 г., СГС, ТО, 6 състав.

Прието е, че изпълнителното дело е образувано по искане на „Профи кредит България“ ЕООД. С искането за образуване на делото е поискано и налагане на запор на банкови сметки и на трудово възнаграждение на длъжниците В. А. и И. Г.. На 13.08.2015 г. бил наложен запор на банкови сметки на длъжника И. Г. и запор върху трудово възнаграждение. Прието е, че на 02.05.2017 г. е поискано налагане на запор върху банкови сметки и опис на движими вещи. С молба от 26.09.2018 г. било отправено искане от „Кредит Инкасо Инвестмънтс бг“ ЕАД за конституирането му като взискател, на основание настъпило правоприемство, цесия от 08.08.2018 между него и „Профи Кредит България“ ЕООД. С това искане, на основание чл. 18 от ЗЧСИ било възложено на ЧСИ да извършват всички необходими действия за нормалния ход на изпълнителното дело.

На 04.10.2019 г. взискателят бил поискал справка за сключени трудови договори. На 24.03.2021 г. бил поискал налагане на запор върху сметка на В. Л.. На 17.10.2022 г. бил направил искане за запор върху сметките на И. О. Г.. С молба от 20.07.2023 г. искане за насрочване на опис, оценка и публична продан на движими вещи, находящи се в домовете на длъжниците.

С оглед на така извършените искания от взискателя-цесионер, въззивният съд е приел, че се прекъсва давността, на основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗД с всяко искане за извършване на изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Приел е, че след като е налице съдебно установено вземане, на основание чл. 110 от ЗЗД, давността е 5 годишна. Така е прието, че след постановяване на арбитражното решение на 10.01.2013 г., на 05.08.2015 г. с отправеното искане за налагане на запор върху банковите сметки на И. Г. е прекъсната давността. От този момент започва да тече нова давност, като с всяко следващо искане за извършване на изпълнително действие, съответно на 02.05.2017 с искане за запор на банкови сметки и опис на движими вещи, на 26.09.2018 г. с искане за изпълнение върху движими вещи, както и с натоварване на ЧСИ да установи имущество и е възложило на ЧСИ извършването на изпълнителни действия, както и на 17.10.2022 г. е отправено искане за налагане на запор върху банкови сметки на И. Г., на 20.07.2023 г. искане за опис и оценка на движими вещи. С оглед всяко изпълнително действие е прието, че е прекъсната давността, като от нито едно прекъсване няма изтекли 5 години, като изтичането на този срок може да се свърже с чл. 110 от ЗЗД. Прието е, че няма значение внасянето на дължимите държавни такси в изпълнителния процес.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

Въпреки посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване с общото позоваване на чл. 280, ал. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че липсват такива. Не е налице вероятност да се установи нещо различно от валидността на постановеното съдебно решение. Не са налице основания, от които да се направи извод, че е налице необходимост от проверка дали постановеното решение на въззивния съд е допустимо. Липсва мотивиране на основанието за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

С посочения първи правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, като формулира правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. В случая поставеният правен въпрос не кореспондира с данните по делото и не е включен в предмета му. В качеството си на взискател, цесионерът е подал искане по изпълнителното дело, образувано от цедента срещу двама длъжници. Изпълнителното производство е индивидуализирано с номер на дело, като само отбелязване името на единия длъжник в молбата за конституиране на правоприемника-взискател, не може да обуслови извод за това, че е поискано конституиране само срещу един от длъжниците. Това обуславя посочения по-горе извод, за липса на включване в предмета на делото на поставения правен въпрос и липса на обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на втория формулиран правен въпрос, настоящият съдебен състав приема, че поставеният правен въпрос следва да се уточни съобразно правомощията на касационната инстанция, така както са разяснени в посоченото тълкувателно решение. По същество поставеният правен въпрос засяга начина на прекъсването на давността в изпълнителния процес. Даденото разрешение от въззивния съд, че с отправяне на всяко искане за налагане на изпълнителен способ е прекъсната давността срещу длъжника, от което е налице започване на нов давностен срок. Този извод съответства на разясненията в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. 2/2013 г., че съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, като давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Това изпълнително действие може да е поискано от взискателя, възможно е взискателят да е възложил, на основание чл. 18, ал.1 от ЗЧСИ извършване на изпълнителни способи от частния съдебен изпълнител. Прието е, че всеки посочен изпълнителен способ като: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица, прекъсва давността. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Изложени са съображения, че взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи.

В т. 3 от Тълкувателно решение 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че дължимото авансово заплащане на дължимите такси в изпълнителното производство, съгласно чл. 73, ал. 3, чл. 433, ал. 1, т. 6, чл. 426, ал. 3, чл. 80 от ЗЧСИ, е от значение, само ако е върната молбата за образуване на изпълнително производство. Аргумент от този извод и от извода, че единствено молба, която не отговаря на изискванията на чл. 426, ал. 2 от ГПК и след като са съобщени нередовностите й, не са отстранени, следва и изводът, че само молба, която е върната, на някое от посочените основания, не би могла да прекъсне давността. При липса на такъв акт, както в случая не е обсъден от въззивния съд акт на връщане на молба на взискателя с посочен изпълнителен способ, поради незаплащане на дължимите такси, всяка молба на взискателя с формулирано искане за прилагане на определен изпълнителен способ прекъсва давността. В процесното решение съдът е приел, че е поискано извършването на изпълнителни действия, вкл. и са извършени, като са наложени запори върху вземания по банкови сметки, както и е извършено възлагане на частния съдия изпълнител да извършва изпълнителни действия. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. В този смисъл няма основание да се приеме в случая, че въззивният съд се е отклонил от това задължително тълкуване и поради това не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наличието на така посочената задължителна практика, изключва соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Поставеният трети правен въпрос е свързан с прекратяване на изпълнителния процес, на основание чл. 433, т. 8 от ГПК и издаденото постановление на това основание от съдия-изпълнител. С оглед данните по делото, Постановление за прекратяване на изпълнителното дело е издадено на 15.09.2023 г. Преди това няма издадено такова. Последното изпълнително действие, което е съобразено от въззивния съд е подадено искане за налагане на запор на 20.07.2023 г.

Следва да се отбележи, че съгласно задължителната практика на ВКС, т. 10 от Тълкувателно решение 2/26.06.2015 г. по тълк.д. 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекратяването на изпълнителното производство е без значение по отношение на погасителната давност. Прекратяването на изпълнителното производство, поради това, че взискателят повече от 2 години не е поискал извършването на изпълнителни действия, настъпва по право. Изрично е посочено, че изпълнителното дело е образувано след постановяване на това тълкувателно решение на 05.08.2015 г. Съгласно разясненията в същото, погасителната давност се прекъсва, на основание чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, с всяко прието изпълнително действие. Даденото разрешение от въззивния съд съответства на разрешенията съгласно т. 3 от Тълкувателно решение 2 /04.07.2024 г. по тълк.д. 2/23 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което кредиторът, допуснал бездействие и поради това настъпила перемпция в изпълнителното производство, не се лишава от настъпилия материалноправен ефект на прекъсване на изпълнителната давност. При настъпила перемпция по право, отправените искания от взискателя до съдия-изпълнител, представляват нови изявления, с които се прекъсва давността, защото се счита, че с тях се образува ново изпълнително производство, което съответства на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Налице е задължение за съдия-изпълнител да разгледа всички искания, отправени до него като изпълни приложения изпълнителен лист. Следователно от значение е отправеното изявления на кредитора, че иска извършването на изпълнителни действия, които са способни да породят материалноправен ефект на прекъсване на давността. В посоченото тълкувателно решение по тълк.д. 2/23 г. на ОСГТК на ВКС, подробно е разяснено действието на всяко искане на взискателя и неговият ефект върху прекъсването на давността. Даденото разрешение от въззивния съд не е в противоречие със задължителната практика на ВКС и не е налице соченото от касатора допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наличието на задължителна практика на ВКС изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По изложените съображения ВКС намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 360 лв., равни на 184,07 евро, на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП.

Така мотивиран съдът