Определение № 496 от 27.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2755/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ УИНД ФОРС БГ”ЕООД, гр. Сливен против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1916 /26.07.2019 г., по т.д.№ 2192/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1195 от 12. 06. 2018 г., поправено с решение № 575 от 27.03.2019 г., по т.д.№ 2743/17 г. на с.с., за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу „НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ” ЕАД („НЕК” ЕАД ) обективно съединени искове: по чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД във вр. с чл.327, ал.1 ТЗ и чл.31, ал.1 от Закона за енергията от възобновяеми източници за сумата 876 303.70 лв.- цена на доставена електрическа енергия за периода м.09.2012 г. –м.02.2013 г., вкл., по договор за изкупуване на електрическа енергия,произведена от фотоволтаична централа №12 ИЕ 3322002 от 08.02.2012 г. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 267 548.91 лева –обезщетение за забава за периода 01.09.2014 г. - 01. 09.2017 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че претендираното вземане, предмет на предявения главен иск е погасено по давност, тъй като по отношение на същото приложение намира краткия погасителен давностен срок по чл. 111, б.”в” ЗЗД. Счита, че доколкото с отмяната на решение Ц - 33 на ДКЕВР (сега КЕВР) се е образувала цена, която не е на основание договорно правоотношение, а на основание на административния акт, то се налага извод, че към момента на удържане на сумата(неплащането й) е налице нормативно установено задължение за сключване на договор за достъп до мрежата от производители, но не и точно определен размер на цена за достъп за исковия период, който да е определен с влязъл в сила акт на ДКЕВР. При тази законова уредба и при съобразяване на посочената задължителна съдебна практика, според касатора, следва да се приеме, че липсата на административно-правния елемент от сложния фактически състав по предоставяне на услугата „достъп” означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като съдържането на договорната клауза за цената, дължима на ответника, подлежи на определяне само по административно - правен ред. Затова за „ НЕК” ЕАД възниква задължение не да заплати цена на предоставената му ел.енергия, а да върне заплатената, въз основа на решението на ДКЕВР, временна цена, но като сума, дължима на отпаднало основание – обстоятелство, което въззивният съд не е съобразил, давайки неправилна правна квалификация на предявения иск. Жалбоподателят изразява несъгласие и с приетия от въззивния съд момент на изискуемост на претендираното вземане. Застъпва тезата, че доколкото липсата на административно - правния елемент от сложния фактически състав по предоставяне на услугата „достъп” означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на ответника, подлежи на определяне само по административен ред, то началото на изискуемостта на задължението следва да се определи от датата на отмяна на административния акт с решенията на ВАС по ад № 7228 / 2013 г. и № 6250/2013 г..Следователно от влизане в сила на тези решения тече и давностният срок за търсене на сумата, която е определена по административен ред. Съобразено възприетото разрешение, прогласената по съдебен ред нищожност на процесните тристранни споразумения и датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отречено същите да са породили транслативно действие, според жалбоподателя означава, че в сочената хипотеза ответникът „ НЕК” ЕАД изпада в забава едва от датата на получаване на исковата молба, явяваща се покана от кредитора по см. на чл.84 ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание. Несъмнено е, че счетено към тази дата общият петгодишен давностен срок, който е приложимият, не е изтекъл, поради което и вземането на ищеца не е погасено по давност, както неправилно е счела въззивната инстанция. Като несъобразен от въззивния съд, според доводите на касатора, е определен и петитума на исковата молба. Поддържано е и становище, че при евентуално възприемане на същия за несъответстващ на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, като основание на предявения иск, въззивният съд е следвало да разпореди оставянето й без движение, но не и да се произнасяне по иск, основан на чл.79, ал.1 ЗЗД, какъвто не е бил предявен и да постанови недопустимо съдебно решение. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с едновременното наличие на предпоставките по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, които последни счета за относими към определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1 .” Произнасянето на съда и извършването на косвен съдебен контрол по чл.17, ал.1 и ал.2 ГПК за наличие на договорна обвързаност за периода, за който е действало отмененото Решение Ц- 33 на ДКЕВР, т.е. налице ли е валиден договор, в който отсъства определена цена и в случай, че не е налице такава сделка без цена, на какво основание е платена търсената с исковата молба?”; 2.” Как трябва да процедира въззивният съд в случай, че установи, че не е налице ясен петитум в исковата молба и е налице утвърдена съдебна практика на ВКС по отношение на правната квалификация по дела за връщане на дължими суми по отношение на отменен административен акт.(Решение Ц-33 на ДКЕВР); 3 .” Налице ли е договорен произход на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал.2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ в хипотезата на ППВС №1/79 г., което не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл.55, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД случаи, но допуска „основание” по см. на чл.55, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД, различно от сделка, а именно отмяна на порочен административен акт, послужил като основание за имуществено разместване и уреждащ правоотношение между субекти? ”; 4 .” От кой момент настъпва изискуемостта на вземането на ищеца срещу ответника „ НЕК”ЕАД, по отношение на отмененото Решение Ц -33 на ДКЕВР – от момента, посочен в договора за продажба на ел.енергия; от датата на отмяна на Решение Ц- 33 на ДКЕВР; от датата на подаване на исковите молби срещу „ ЕСО”ЕАД(„ЕЛЕКТРИЧЕСКИ СИСТЕМЕН ОПЕРАТОР”ЕАД), в които дела ” НЕК” ЕАД е привлечена в процеса страна; от датата на влизане в сила на Решение № 975/22.05.2017 г., по т.д.№ 1198 /17 г. на СГС, по което съдът е постановил, че процесните тристранни споразумения са нищожни ?”; 5. ” Търсимо или носимо е задължението на парични суми по отношение на отмененото Решение Ц-33 на ДКЕВР?” Значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото е мотивирано с решаващото им значение за изхода на делото, както и с възможността отговорът на същите да обуслови вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на решението.Посочени са и конкретни съдебни решения на ВКС, със следния аргумент: „които са решени различно от решение № 1916/26.07.2019 г. по гр.д.№ 2192/19г., постановено от Софийски апелативен съд”. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. При условията на евентуалност възразява и срещу основателността на въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с лицензия № Л-367 -01 от 07. 11. 2011 г., издадена от ДКЕВР на ищцовото търговско дружество е разрешено за срок от 25 години да осъществява лицензионната дейност – производство на електрическа енергия, а с разрешения за ползване в периода 30.12.2011 г.-30.05.2012 г. е въведена в експлоатация описаната в исковата молба фотоволтаична централа, негова собственост, находяща се в м.”Чобанка”; че с договор за присъединяване № ЕП-137/14.07.2011 г.фотоволтаичната електрическа централа на производителя „ УИНД ФОРС БГ”ЕООД е присъединена към електропреносната мрежа на ” НЕК” ЕАД; че с договор за изкупуване на електрическа енергия № 12ИЕ-332202/08.02.2012 г. общественият доставчик ” НЕК” ЕАД е поел да изкупува от ищеца, като производител, произведената от фотоволтаичната му централа електрическа енергия в рамките на уговорения по договора двугодишен срок, въз основа на преференциални цени, определени с Решение Ц- 10/30.03.2011 г. и Решение Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР.За 2012 г. с Решение № Ц -33/14. 09.12 г. на ДКЕВР са били определени временни цени за достъп, подлежащи на предварително изпълнение, които да бъдат заплащани от производителите на ел. енергия от възобновяеми източници; че в периода 18.09.2012 г. – 28.02.2013 г. „ ЕСО”ЕАД е издало на „ УИНД ФОРС БГ”ЕООД 6 фактури, удостоверяващи цена за достъп до преносната мрежа на обща стойност 876 303.70 лв., с вкл.ДДС, които са надлежно отразени в счетоводните регистри на последния по с/ка 401”Доставчици” и в аналитичната партида на техния издател; че за времето м.09.2012 г. - м.02.2013 г. ищецът „ УИНД ФОРС БГ” ЕООД е издал на „ НЕК” ЕАД 6 фактури за изкупената ел.енергия, произведена от фотоволтаичната му централа, възлизащи на обща стойност 3 247 281.54 лв. с ДДС, които са надлежно отразени в счетоводните регистри на издателя им по с/ка 411”Клиенти” и по аналитичната му партида, като задължение на посочения клиент; че с 5 тристранни споразумения за прихващане на взаимни задължения, сключени между „ НЕК” ЕАД, „ ЕСО”ЕАД и ищцовото търговско дружество, обхващащи периода 12. 11. 2012 г. -08.03.2013 г. последните са установили дължимата цена за доставената електрическа енергия, цената за достъп, съобразно издадените фактури и дължимите плащания на различни основания по съответните фактури, като в резултат на извършено помежду им прихващане ответникът „ НЕК” ЕАД не е заплащало на ищеца цялата цена, дължима по издадените от него фактури; че по този начин са се погасявали задълженията на „ ЕСО”ЕАД към „ НЕК” ЕАД и задълженията на ищеца „ УИНД ФОРС БГ”ЕООД към „ ЕСО” ЕАД; че раздел ІІ, т.12 от Решение № Ц-33 /14.09.2012 г. на ДКЕВР е отменено с влязло в сила решение на ВАС по адм.д.№ 12 494/2012 г., чието конститутивното действие настъпва с обратна сила. Въз основа на така приетите за установени факти решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел за установено, че правоотношението между главните срани в процеса е породено от сключения помежду им договор, основан на чл.31, ал.1 от Закона за енергията от възобновяеми източници. По силата на същия ответникът, в качеството си на обществен доставчик по см. на чл.92, ал.1 ЗЕ, се е задължил да изкупува електрическата енергия, произведена от фотоволтаичната централа собственост на ищеца, по определената от ДКЕВР(сега КЕВР) преференциална цена, подлежаща на предварително изпълнение и действаща към датата на въвеждане в експлоатация на енергийния обект. За безспорен е приет и факта, че претендираната от ищеца сума, представляваща част от цената на предоставената на ответника електрическа енергия, включена в издадените от него 6 фактури, не е заплатена, като и че с отмяната на административния акт – Решение № Ц-33/14.09.2012 г. е отпаднало с обратна сила основанието, на което ищцовото търговско дружество, като производител на електрическа енергия е дължало заплащане на определената по реда на чл.30,ал.1, т.10 ЗЕ цена за достъп до електоразпределителната мрежа. Поради това и въззивният съд е извел правен извод, че към всяка една от датите на подписаните 5 тристранни споразумения, в които са материализирани волеизявленията на подписалите ги за прихващане на дължимите суми, вземането на „ ЕСО”ЕАД към ищеца не е било ликвидно и изискуемо, тъй като не е съществувало. Недължимостта на същото към „ ЕСО”ЕАД - трето лице -помагач в процеса, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, няма за последица освобождаването и на ответника „ НЕК” ЕАД от изпълнение на поетото от него задължение към ищцовото търговско дружество по процесния договор за изкупуване на електрическа енергия от 08.02.12 г., доколкото отделните правоотношения - „ ЕСО”ЕАД и „ НЕК” ЕАД; „ НЕК” ЕАД и „ УИНД ФОРС БГ” ЕООД; „ ЕСО”ЕАД и „ УИНД ФОРС БГ” ЕООД са без връзка помежду си. Цената за достъп, според заключението на изслушаната експертиза, е била включена във всяка една от тези 6 издадени от ищеца фактури, които са били осчетоводени от дружеството- ответник, с което последното е признало и задълженията си към ищеца в пълния посочен ,във фактурите, размер. Доколкото нито обстоятелствата част на исковата молба, с оглед изложените факти, според които претенцията е дължима на основание неизпълнение на задължението на купувача по чл.29 във вр. с чл.11 от сключения с ответника договор от 08.02.2012 г., нито заявеният петитум сочат на извод, че претенцията на ищеца е за неоснователно обогатяване в хипотезата на специалния иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, то според Софийски апелативен съд, правна квалификация на предявеният главен иск е по чл.79, ал.1, ЗЗД, във вр. с чл.327 ТЗ, каквато е и определената от СГС. Позовавайки се на произхода на претендираните вземания – договор за изкупуване на електрическа енергия, възникването им през определен период – за всеки календарен месец, определените в чл.29 от договора падежи на задълженията по всяка от издадените фактури, определяемият размер на плащанията по всяка една от тях въззивната инстанция е споделила за основан на закона и доказателствата извода на СГС, че по отношение същите, имащи периодичен характер, е приложима кратката погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, на която ответникът се позовава, чрез своевременно въведеното правоизключващо възражение за давност и която предвид падежите за плащане на отделните суми по процесните фактури и датата на исковата молба – 25.09.2017 г., считано към последната е изтекла. Анализът на решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволява да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият от поставените въпроси няма претендираното значение – да е обуславящ за изхода на делото, доколкото в обжалваното въззивно решение не е обсъждано задължението на решаващия съд да се произнесе инцидентно по валидността на конкретен административен акт, нито такова произнасяне се е налагало, предвид разпоредбата на чл.177, ал.1, изр.2 АПК и конститутивното действие на общо известното влязло в сила решение на петчленен състав на ВАС от 19. 06. 2013 г., с което Решение № Ц- 33/14.09.2012 на ДКЕВР(индивидуален административен акт) за определяне на временни цени за достъп до електропреносните и електроразпределителните мрежи, е било отменено. Що се отнася до втората част на поставения въпрос, той е без всякаква връзка не само с решаващите мотиви на въззивния съд, в които са подробно разяснени правните последици на отменения индивидуален административен акт на КЕВР и тяхната относимост към отделните разгледани в процеса правоотношения, но и с предмета на търсената защита. Изрично в съобразителната част на съдебния акт на Софийски апелативен съд е посочено, че с обратна сила е отпаднало само задължението за заплащане на цената за достъп до ел. разпределителната и ел.преносната мрежи, което не е включено в предмета на разглеждания правен спор и не се е отразило на задължението на ответника „ НЕК”ЕАД по договора с ищцовото търговско дружество за изкупуване на електрическа енергия, произведена от фотоволтаичната централа на последното, по начин, че да е довел и до неговото отпадане. Смисълът е, че тази цена продължава да е дължима от ответника, именно защото се касае за различни правоотношения между страните по делото – ищец – ответник и между всеки един от тях и трето лице-помагач, а прихващанията, обективирани в приложените по делото споразумения, с които е целено уреждането на отношенията им, не са породили правно действие, поради отпадане с обратна сила на едно от вземанията, с които са и били осъществени, но което не е предмет на заявената искова претенция на „ УИНД ФОРС БГ”ЕООД. Въпрос № 2 е изцяло хипотетичен, доколкото въззивният съд нито е счел, нито от данните по делото се налага извод, че с искова молба, въз основа на която е образувано производството по делото, е заявен неясен петитум, който да налага оставянето й без движение, като нередовна. Напротив, именно съобразявайки наведените в исковата молба фактически твърдения, като основание на предявения иск и съдържанието на претендираното право (заявеният петитум), въззивният съд е извел правен извод относно предмета на делото, приемайки го за ясно очертан от ищеца и произнасяйки се по същия, т.е. въз основа на обстоятелствата, на които ищцовата страна се е позовала, е постановил обжалваното въззивно решение при отсъствие на визираната в касационната жалба вероятна недопустимост. Изцяло в съгласие с въведеното с исковата молба твърдение за договорния произход на претендираното главно вземане, въз основа на който е и определената от съда правна квалификация на разгледаната искова претенция е и изградената от ищеца, чрез повереника му, защитна позиция, обективирана в писмените бележки, представени пред първоинстанционния съд(л.288). Що се касае до цитираната от касатора казуална практика на ВКС, обективирана в приложените с касационната жалба решения по реда на чл.290 ГПК, то доколкото различният, спрямо последните, краен правен резултат в обжалвания въззивен съдебен акт, е обусловен не от различно тълкуване на закона от Софийски апелативен съд и даден принципно различен отговор на релевантните правни въпроси, а от съществуващите, според изложените мотиви, различни факти и обстоятелства по отделните дела, селективното основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо. Именно съществуващата трайно непротиворечива практика на ВКС по въпросите, предложени за разглеждане от ОСГТК на ВКС по т.д.№7/2017 г., част от които попадат в обхвата на формулираните от касатора, е обусловила и отклоняване на предложението на председателя на ВАС за приемане на Тълкувателно решение по същите. По въпроси № 3 - № 5 от изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не можа да бъде допуснато, тъй като същите не притежават характеристиката на правни по см. на чл. 280, ал.1 ГПК, съобразно разясненията в цитираната задължителна практика на ВКС. Първите два от тях са фактологически обусловени, т.е. отговорът им е предпоставен изцяло от преценката на конкретни факти и доказателства по делото, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Отделно е, че от съдържанието на изложените подробни мотиви в обжалвания въззивен съдебен акт, не следва извод, че въззивният съд е обсъждал приложното поле на специалния кондикционен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД във вр. с претендираното от ищеца вземане, предвид ясно заявения в исковата молба договорен произход на същото. Или, явяващ се израз на становището на касатора за неправилно приложен от въззивния съд материален закон, поради дадената различна от твърдяната след постановяване на първоинстанционния съдебен акт, правна квалификация на предявения иск, същият този въпрос е извън решаващите мотиви на въззивното решение, поради което с него обективно не би могло да се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ирелевантен за крайния изход на делото е и въпросът дали паричното задължение на ответника е следвало да е носимо или търсимо, вкл. в контекста на отмененото Решение № -Ц-33 /2012 г. на ДКЕВР.Поради това и същият не е разглеждан от Софийски апелативен съд и не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Спорна, според настоящия съдебен състав, е и връзката му с отменения от ВАС индивидуален административен акт, която е останала неразяснена от касатора. Липсата на общата предпоставка за достъп до касация е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се подлагат на преценка поддържаните допълнителни селективни основания. Следва в тази вр. да се отбележи още, че самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване в случая се явява и отсъствието на въведените допълнителни процесуални предпоставки по т. 2 и т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Първата от тях е бланкетно аргументирана с възпроизвеждане на законовия й текст, без посочване на конкретни съдебни актове на КС, на СЕС, които да илюстрират противоречие при разрешаване на поставените въпроси, а втората – мотивирана по начин, без връзка с действителното съдържание на понятията „точно прилагане на закона” и ”развитие на правото”, които последни в тяхното кумулативно единство я формират и които са подробно разяснени в т.4 на ТР № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Недоказано е и селективното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт,квалифицирана форма на неправилност и самостоятелна процесуална предпоставка за допускане до касационно обжалване, е необходимо твърдяният порок, попадащ сред касационните основания по т.3 на чл.281 ГПК, да е съществен до степен, че да може да бъде констатиран от съда пряко, без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Затова и според формираната последователна практика на ВКС очевидно неправилен ще е само съдебен акт, в който законът е нарушен до степен, че е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато необосноваността на обжалваното въззивно решение и обусловена от видимо грубо несъобразяване правилата на формалната логика. В случая тези предпоставки нито се твърдят, нита са налице, видно от мотивите на касатора за съществуваща „очевидна неправилност” на решението на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за касационното производство, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 и ал.1 ГПК, съставът на ВКС,ТК не се произнася по отговорността за същите. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС