Определение № 21 от 22.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 1823/2013 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Х. срещу решение № 497 от 14.12.2012г. по в. гр. дело № 714/2012г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 4964 от 15.06.2012г. по гр. дело № 2026/2011г. на Районен съд Благоевград в осъдителната му част. Касаторът прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът Л. З. Д. като [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба и инвокира възражения за нейната недопустимост поради необжалваемост на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, евентуално за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010г., в сила от 21.12.2010г./. Съобразно посочената императивна разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. Обжалваното решение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанионно решение в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Л. З. Д. като [фирма], [населено място] суми в размер 2 948,40 лв., 2 085,60 лв., 2 433,60 лв., 5 305,20 лв., 1 676,40 лв., 1 573,20 лв. и 1 448,40 лв., представляващи неизплатени възнаграждения за извършени авторемонтни услуги съгласно седем фактури, заедно със законната лихва върху всяка главница, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.07.2011г. до окончателното им плащане, и разноски в размер 2 025,12 лв. Делото е търговско, тъй като предявените в обективно кумулативно съединение искове са по търговски сделки по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ. Поради това и с оглед факта, че всеки от предявените искове е под определения минимален размер за касационно обжалване 10 000 лв. и касационната жалба е подадена на 11.02.2013г., старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/2010г./ за касационни жалби, постъпили до 21.12.2010г., не намира приложение. Въз основа на изложените съображения се налага извод за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са налице доказателства, че такива са направени за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение