Определение № 95 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3923/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 260478 от 14.09.2020 г., подадена по пощата на 10.09.2020 г. от Д. Г. К. и Д. Г. К. чрез адвокат М. Д. от САК против въззивно Решение № 176 от 29.07.2020 г. на Окръжен съд – гр. Ямбол, първи въззивен гр. състав, постановено по в.гр.д. № 321/2019 г. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Ответницата по касация З. Я. К., представлявана от адвокат П. М. от АК – Я., не е депозирала отговор. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е обезсилено Решение № 17 от 02.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 322/2018 г. по описа на РС - Тополовград, в частта му, с която по предявен от З. Я. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на поименно изброени в диспозитива наследници на общия за страните наследодател К. И. К. (които са заличени като страни в производството с влязлото в сила като необжалвано, постановено по въззивното дело Определение № 96 от 18.05.2020 г. ), че са собственици за разликата над 2/72 ид.части до общо 66/72 ид.ч. по наследство на процесните по делото три недвижими имота, както и в частта му, с която Д. Г. К. и Д. Г. К. са осъдени да предадат владението за горницата над 2/72 ид.ч. до 72/72 ид.ч. от процесните недвижими имоти, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Нотариален акт № 134, том VI, peг.№ 1426, по нот.дело № 518 от 26.11.2014 г. на Съдията по вписванията при ТРС в частта му за разликата над собствените на ищцата З. Я. К. 2/72 ид.части, както и в частта му, с която на основание чл. 76 ЗН е обявен за относително недействителен Договора за покупко-продажба сключен с нотариален акт № 19, том V, рег.№ 1174, по нот.дело № 518 от 02.09.2015 г. на Съдията по вписванията при ТРС, в частта му за разликата над собствените на ищцата З. Я. К. 2/72 ид.части и производството по делото е прекратено в посочените части. С оглед съдържанието на касационната жалба тази част от произнасянето на въззивния съд не се атакува, респ. същото е влязло в сила на 11.09.2020 г. Касационната жалба е насочена срещу частта от въззивното решение, с която постановеното по гр.д.№ 322/2018 г. по описа на РС – Тополовград Решение № 17 от 02.05.2019 г. е потвърдено в останалите му части, както следва: частта, с която по иска с правно основание чл. 108 ЗС на З. Я. К. е признато за установено по отношение на ответниците Д. Г. К. и Д. Г. К., че ищцата З. Я. К. е собственик на 2/72 ид.ч. по наследство от общият с ответниците наследодател К. И. К., починал на 16.01.1966 г., от следните недвижими имоти: 1. Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед РД-18-670 от 09.03.2018 г. на ИД на АГКК, находящ се в землището на [населено място], местността П., с площ 21 860 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, пета категория, при описани съседи; 2. Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед РД-18-670 от 09.03.2018 г. на ИД на АГКК, находящ се в землището на [населено място], общ. Т., местността Б., с площ 5 804 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, седма категория, при описани съседи и 3. Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед РД-18-670 от 09.03.2018 г. на ИД на АГКК, находящ се в землището на [населено място], общ. Т., местността К. к., с площ 26 038 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, десета категория, при описани съседи; в частта, с която са осъдени ответниците Д. Г. К. и Д. Г. К. да предадат на ищцата владението на 2/72 ид.ч. от описаните недвижими имоти; в частта му, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Нотариален акт № 134, том VI, per. № 1426, по нот.дело № 518 от 26.11.2014 г. на Съдията по вписванията при ТРС, в частта му за собствените на ищцата З. Я. К. 2/72 ид.части, в частта му, с която на основание чл. 76 ЗН е обявен за относително недействителен Договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 19, том V, рег.№ 1174, по нот.дело № 518 от 02.09.2015 г. на Съдията по вписванията при ТРС - в частта му за собствените на ищцата З. Я. К. 2/72 ид.части. Въззивният съд е извършил процесуални действия по чл. 129 ГПК, в резултат от които е установено, че страни в производството са само ищцата З. Я. К., ответниците Д. Г. К. и Д. Г. К. (понастоящем касатори) и ответницата Д. С. К. (баба на касаторките). Предвид това, с влязло в сила (като необжалвано) Определение № 96 от 18.05.2020 г. производството е прекратено по отношение на останалите сънаследници на общия за страните наследодател К. И. К. (починал на 16.01.1966 г.), което е обосновало и частичното обезсилване на първоинстанционното решение. Произнасяйки се по съществото на допустимо предявените от З. Я. К. претенции, въззивният съд е приел за установено, че К. И. К. е общ за страните наследодател: ищцата е негова правнучка от коляното на сина му З. К. К. (починал на 05.12.1969 г.), Д. С. К. е съпруга на сина А. К. К. (починал на 01.03.1990 г.), а Д. Г. К. и Д. Г. К. са правнучки на К. И. К. от коляното на сина А. (внучки на А. и Д. К. - дъщери на сина им Г. А. К., починал на 27.03.2018 г.). С оглед броя на колената и степента на родство, на З. Я. К. се следват 2/72 ид.ч. от имуществото, останало в наследство от К. И. К.. Такова се явяват възстановените с две решения на ПК – Тополовград от 06.01.1997 г. и още едно решение от 12.06.1999 г. общо 15 бр. земеделски земи, включително процесните три ниви. По силата на констативен Нотариален акт за право на собственост върху недвижими имоти, придобити по давностно владение с № 134 от 26.11.2014 г., нот.д.№ 518/2014 г. на Съдията по вписванията при ТРС, З. А. К. (внук на общия наследодател - син на А. и Д. К.) е признат за изключителен собственик на трите ниви. След смъртта на З. А. К., на 02.05.2015 г. неговата майка – ответницата Д. С. К., в качеството на негова наследница, продала с Нотариален акт за покупко-продажба № 19, нот.д.№ 518/2015 г. на Съдията по вписванията при ТРС процесните три земеделски имоти на другия си син - Г. А. К., починал на 27.03.2018 г. и оставил за свои законни наследници втората и третата ответници по делото – касаторките Д. Г. К. и Д. Г. К.. Въззивният съд е изложил, че трите ниви имат наследствен характер, с оглед което (във връзка с приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС) презумпцията по чл. 69 ЗС се явява оборена. В отношенията между сънаследниците упражняването на фактическата власт от част от сънаследниците в продължение на повече от 10 години не е достатъчна предпоставка за настъпване на последиците на чл. 79 ЗС, защото във вътрешните им отношения се счита, че всеки владее само своите части, а на чуждите идеални части е държател. Изследван е въпросът дали сънаследникът З. А. К. е извършил действия, обективиращи променено отношение за своене на вещта, които да станат известни на останалите и да не оставят съмнение, че тяхната фактическа власт е отблъсната (отричащи правото на останалите сънаследници и манифестиращи пред тях намерение за своене, което да е достигнало до тяхното съзнание). Въззивният съд е подчертал, че с доклада по делото (Определение № 12 на 09.01.2019 г. на ТРС) първоинстанционният съд е дал указания и предоставил възможност на ответната страна да ангажира доказателства в подкрепа на фактите, формиращи придобивното основание по чл. 79 ЗС. Въпреки това както обективният елемент на владението (corpus), така и субективният елемент (animus) не са доказани по делото по какъвто и да е начин. Доказателства в тази връзка (писмени и гласни) са ангажирани единствено от ищцовата страна, а техният анализ е обосновал извод, че З. А. К. не е отблъснал владението на ищцата върху идеалната й част от процесните имоти, респ. - същият е бил държател на притежаваните от нея 2/72 ид.ч. от трите ниви и като такъв не е могъл да ги придобие по давност. С оглед основателността на иска по чл. 108 ЗС за процесните 2/72 ид.ч., в тези предели е постановено и отменяването на КНА от 26.11.2014 г. За да се произнесе по иска с правно основание чл. 76 ЗН, съдът се е позовал на ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д.№ 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което легитимирани да се позоват на относителната недействителност в делбеното производство или по иск за собственост са сънаследници, неразпоредили дела си, каквато се явява ищцата. Правото да се иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни като инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск или чрез възражение. В конкретния случай искът по чл. 76 ЗН е съединен с ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС и с оглед ТР № 1/2004 г. е процесуално допустим. Сключената от ответницата Д. С. К. със сина й Г. А. К. (наследодател на другите две ответници) с НА № 19 от 02.09.2015 г. сделка е непротивопоставима спрямо ищцата, доколкото към датата на разпореждането имотите – предмет на акта на покупко-продажба, не са били изключителна собственост на прехвърлителя, а са били съсобствени по наследяване. Касае се до действителна сделка, която обаче по силата на закона (чл. 76 ЗН) не поражда действие спрямо определени лица – другите съсобственици на имотите, в т.ч. и в лицето на ищцата, като съсобствеността е възникнала по наследяване. Така е обоснован извод, че искът по чл. 76 ЗН за обявяване за относително недействителен на Договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 19 от 02.09.2015 г., в частта му относно правото на собственост, касаещо собствените на ищцата 2/72 ид.части, е основателен. Искането за допускане на обжалването се поддържа по съображения, че въззивното решение е незаконосъобразно, неправилно, постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана с Решение № 110 от 17.07.2018 г. по гр.д.№ 3763/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 159 от 29.12.2017 г. по гр.д.№ 203/2017 г. на ВКС, І г.о., в която връзка са изложени доводи за допуснати нарушения на процесуални правила (липса на произнасяне по молба на касаторките, представена непосредствено преди насрочено заседание; кредитиране показанията на свидетели, разпитани без участието на касаторките; разгледани писмени доказателства, срещу които касаторките са възразили за липса на достоверна дата и заинтересованост на авторите). Касационното обжалване не може да бъде допуснато. При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая такива отсъстват. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа питания, посредством които да се търси принципен отговор на общ правен проблем, а обективира оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуални правила. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, обаче, представляващият общо касационно основание правен въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина ВКС приема, че в случая отсъстват правни въпроси по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2009 г., в контекста на които да се извърши преценка за съответствие или противоречие между въззивния акт и посочените актове на ВКС. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Във фазата по селектиране на жалбите ВКС не може да упражнява контрол върху законосъобразността на извършените от въззивния съд процесуални действия, респ. – относно правилността на формираните изводи относно релевантните за спора факти. При отсъствие на формулирани правни въпроси е безпредметно да се обсъжда дали е налице някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му (в частност – ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК; ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГК; ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д.№ 1/2004 г. на ВКС, ОСГК). Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.