Определение № 457 от 27.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2863/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Б. Л. срещу определение № 89 от 01.07.2020г. по в. ч. гр. дело № 109/2020г. на Великотърновски апелативен съд, гражданско отделение, в частта му, с което е потвърдено определение № 138 от 13. 05. 2020г. по гр. дело № 762/2019г. на Великотърновски окръжен съд, с което е прекратено исковото производство по исковете на касатора с правни основания чл. 124, ал. 4 ГПК и чл. 124, ал. 5 ГПК срещу „Централна кооперативна банка“ АД, поради недопустимост на същите, и е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба в тази й част. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно определение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново определение, с което исковете с правни основания чл. 124, ал. 4 и ал. 5 ГПК да бъдат приети за допустими, като делото бъде върнато на окръжния първоинстанционен съд за произнасяне по тяхната основателност. Претендира заплащане на сторените деловодни разноски в настоящото касационно производство. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, касаторът - ищец навежда доводи относно основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Последната се изразява в реализирания отказ от защита на защитени по закон правни интереси: правото на ищеца да получи защита със съдебно решение, че документ, от който търпи правни последици, е неистински чрез иск по чл. 124, ал. 4 ГПК и за установяване на престъпно обстоятелство, от значение за едно гражданско правоотношение чрез иск по чл. 124, ал. 5 ГПК. Посочил е основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като без да е формулирал правен въпрос, е навел противоречие на атакувания съдебен акт с решение № 244/23.03.2017г. по гр.д. № 1318/2016г. на ВКС, ІІІ г.о.; с решение № 172/13.05.2015г. по гр.д. № 4998/2014г. на ВКС, ІV г.о.; с решенеие № 346/13.12.2016г. по ч.гр.д. № 4177/2016г. на ВКС; с определение № 687/26.06.2017г. по гр.д. № 243/2017г. на Добрички окръжен съд; с решение по в.гр.д. № 529/2016г. на Варненски окръжен съд и с определение № 612 по ч.гр.д. № 490/2016г. на Бургаски апелативен съд. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставил въпроса: „Налице ли е правен интерес при предявени искове по чл. 124, ал. 4 ГПК и чл. 124, ал. 5 ГПК, когато ищецът обосновава правния си интерес от търсената защита с невъзможността за осъществяване на бъдещи граждански правоотношения с други кредитни институции, предвид факта, че името му фигурира в списъците на банковите длъжници и в регистъра на длъжниците към КЧСИ и щогато търсената защита има значение и в бъдещите правоотношения на ищеца с други банкови и кредитни институции, бизнес партньори, членове на семейството му, колеги, работодатели, предвид необходимостта от изчистването на името му в морален план и като такова, заведено в списъците на лицата, представляващи некоректни банкови длъжници? Каква следва да е защитата на длъжника, в случай, че длъжник по влязла в сила заповед за изпълнение е уведомил по надлежния ред компетентните да разследват извършено по отношение на него престъпление във връзка с основанието за издаване на заповедта за изпълнение, но досъдебното производство е спряно на основание неразкриване на извършителя и е погасено по давност, а длъжникът продължава да търпи правните последици от престъплението в правната си сфера?“. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу преграждащ съдебен акт на първоинстанционния съд, което подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е счел, че производството по гр. дело № 153/2017г. на Бургаски апелативен съд, е образувано по предявен от К. И. Н. против Г. И. Б. иск за осъждането на последната да заплати сумата 45 000 лв. – неплатено възнаграждение за процесуално представителство по гр. дело № 17086/2014г. на СГС, по който по друго дело /гр. дело № 4089/2015г. на Сливенски районен съд/ е формирана сила на пресъдено нещо, съставляваща пречка за пререшаване на спора по същото материално правоотношение между същите страни и обуславяща недопустимост на повторно заведения иск. Вземайки впредвид, че по гр. дело № 4089/2015г. на Сливенски районен съд е налице влязло в сила решение, с което иск между същите страни за сумата 4 030лв., съставляваща неплатено адвокатско възнаграждение по същото материално правоотношение /договор за процесуално представителство по гр. дело № 17086/2014г. на СГС/ е отхвърлен като неоснователен, Бургаски апелативен съд е счел, че поради тъждествеността на двете дела, повторно заявеният спор не може да се пререшава и е недопустим. Намерил е за неоснователно възражението на въззивника – ищец за липса на тъждественост между двете дела, тъй като по тях се претендира неплатено адвокатско възнаграждение от едно и също материално правоотношение – сключен между страните договор за правна защита и съдействие, като в настоящото производство не е въведено различно правно основание, а се касае за същото договорно неизпълнение на задължението за плащане на договорения адвокатски хонорар. Посочил е, че представянето на различен договор за правна помощ и защита по настоящото дело не обуславя извод за различно правно основание на предявения иск от това по гр. дело № 4089/2015г. на Сливенски районен съд, по което е представен друг договор, доколкото материалното правоотношение е едно и също – неизпълнение на договор за процесуално представителство по едно и също исково производство и с влизане в сила на решението по гр. дело № 4089/2015г. на Сливенски районен съд е преклудирано правото на ищеца да въвежда като нов факт този различен договор по идентичното материално правоотношение. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, вр.чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационния съд. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице горепосочените основания за допускане на касационно обжалване. Поставените от касатора въпроси не притежават характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и поради това не удовлетворяват общото основание за предварителна селекция на касационните жалби. Последното ще е налице при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Формулираните от касатора въпроси са прекалено абстрактни и техният отговор не би могъл да бъде съотнесен към решаващата воля на въззивния съд в обжалваното определение. Те са свързани с правилността на атакувания съдебен акт и биха могли да бъдат разрешени само ако бъде допуснато касационно обжалване. Дори да беше налично горепосоченото общо основание за допускане на касационно обжалване, не е осъществено соченото от касатора допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите за обективните предели на силата на пресъдено нещо и приложението на нормата на чл. 299 ГПК са разрешени от въззивния съд в обжалваното определение в съответствие както със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и с трайната и непротиворечива съдебна практика. При идентитет на основанието и искането, както е в настоящия случай, силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение е процесуална пречка за повторен исков процес и пререшаване на същия, вече разрешен правен спор. Ищецът претендира реално изпълнение на неизпълнено договорно задължение за заплащане на договорен адвокатски хонорар за процесуално представителство по един и същ исков процес, т.е. претенцията му е една и съща, като без значение е различния размер на предявеното вземане, тъй като и двете искови претенции не са частични, при което изводът на въззивния съд за недопустимост на втория по време исков процес поради вече формирана сила на пресъдено нещо, е съобразен изцяло с константната съдебна практика. Представянето на различни договори за правна помощ и защита, с различно съдържание досежно договорения адвокатски хонорар, но за представителство по един и същи исков процес, не води нито до промяна на основанието, нито до промяна на петитума на втория заведен иск, а навежда на извод за злоупотреба с права на адвоката в ущърб на правата и интересите на клиента по договора за правна помощ. Поради отсъствието на общото и допълнителното основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на обжалваното въззивно определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,