Определение № 1903 от 14.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 327/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 116 от 23.06.2025 г. по в.гр. д. № 239/2025 г. на АС - Пловдив, с което частично е уважен иск по чл. 49 ЗЗД. Жалбоподателката Е. К. С., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение в обжалваната му част, поради противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът- „Парк – хотел Санкт Петербург Инвест“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил решение № 145/13.02.2025 г., по гр.д. № 567/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, е осъдил „Парк-хотел Санкт Петербург инвест“ ЕООД да заплати на Е. К. С. сумата 6 000, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от понесени травми, получени в резултат на падане на Е. С. от стълбището между етажите на офис залата и първия етаж на ресторанта в Парк-хотел „Санкт Петербург“ в [населено място] на 24.03.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и да ѝ заплати 604,60 лв. разноски в производството по делото. Въззивният съд, като е потвърдил решение № 145/13.02.2025 г., по гр.д. № 567/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлил предявения от Е. С. против Парк-хотел Санкт Петербург инвест“ ЕООД иск по чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да ѝ заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт за разликата над 6 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и в частта, в която Е. К. С. е осъдена да заплати на „Парк-хотел Санкт Петербург инвест“ ЕООД разноски до размер от 2 577 лв. Установено е, че мястото, на което е възникнал инцидентът, е в сградата на Парк-хотел „Санкт Петербург“ в Пловдив, собственост на ответното дружество, което осъществява в него търговска дейност. От удостоверение на Пловдивския адвокатски съвет се установява, че на 24.05.2018 г. Е. С. е участвала в квалификационна програма „Новата правна уредба в областта на обработването и защитата на личните данни съгласно Регламент на ИС № 679/2016“, проведена в Парк-хотел „Санкт Петербург“ – Пловдив. Въззивният съд е посочил, че спорния въпрос по делото е дали е налице причинно-следствената връзка между състоянието на стълбището съответно с отклоненията от нормативно предвидените стандарти, и падането на С. с оглед на самия механизъм на произшествието. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля К., който е посочил, че в деня на произшествието е вървял зад ищцата при слизане по стълбището, малко след междинната площадка към втория ред стълби, в тяхното начало тя се подвела, полетяла напред, като кракът ѝ се закачил за стъпалото и тя полетяла с главата напред, като се приземила към средата на стълбите. Съдът е посочи, че показанията на този свидетел не са достатъчно конкретни относно понятието „подвела“, но от тях се установява механизмът на настъпване на произшествието, като при равномерното слизане по стъпалата по първото стълбищно рамо и преминаването през междинната площадка е бил създаден автоматизъм при ходенето, пострадалата е продължила движението си по второто стълбищно рамо, но независимо дали на първото или на второто стъпало от него, предвид тяхната различна височина едно спрямо друго, била изненадана тъй като не е очаквала кракът ѝ да не достигне стъпалото по същия начин, както предходните, това довело до залитане, закачване на крака й за стъпалото и политане напред, от което са произтекли нараняванията ѝ. Въззивният съд е кредитирал заключението на приетата от първостепенния съд съдебно-техническа експертиза в която вещото лице е констатирало, че в посочената сграда е изпълнено стълбище, свързващо площадка на първо ниво пред тоалетните на първия етаж с фоайе и коридор и водещо към площадка с коридор към зала на ресторанта на втория етаж и конгресна зала в едноетажната пристройка на хотела. В заключението е посочено, че двете стълбищни рамена не са стръмни, а са с нормален наклон, височината на стъпалата на горното стълбищно рамо е средно 14,5 см. /от 14 см. до 16 см./, а височината на стъпалата на долното стълбищно рамо е 15 см., като първото стъпало /на ниво първи етаж/ и последното стъпало /при междинната площадка/ имат различна височина – съответно 10,5 см. и 17 см. /който размер отговаря сам по себе си на стандартите/. Вещото лице е изтъкнало, че съобразно действащия БДС и този, действал към датата на въвеждане на сградата в експлоатация, всички стъпала в една стълба трябва да имат еднаква дълбочина и височина, като нормалното отклонение в тези размери е 0,5 см., а по изключение е допустимо отклонение във височината на стъпалата, но само на първото стъпало. При изслушване на вещото лице в заседание и при приемане на заключението му същото е пояснило, че разликата във височината на отделните стъпала не може да бъде повече от 0,5 см. – 1 см. според приетото в практиката, но в нормативната база няма предвидено допустимо отклонение, а независимо, че е стълбище с две рамена, всички стъпала в него по принцип трябва да имат еднаква дълбочина и височина, с малки отклонения, тъй като човек се качва или слиза с еднаква крачка и с еднакво темпо, а при разлика във височината може да се препъне, площадката между двете рамена е достатъчно широка, а на архитекта е предоставена преценката дали двете рамене да имат еднакъв наклон. Съдът е приел, че долното стълбищно рамо не съответства на нормативните технически изисквания, предвидени в БДС стандартите за проектиране и строителство, действали както към датата на въвеждане на сградата в експлоатация през 1981 г., така и на сега действащите такива за сгради за обществено ползване, тъй като отделните стъпала не са еднакви /повечето са с височина от 15 см., но най-горното е 17 см., а найдолното – 10,5 см./ и няма монтиран парапет на западната страна на стълбището поради наличие на плътна стена. Съдът е счел, че доколкото установеното бездействие е в нарушение на нормативно установени технически изисквания относно стълбищата в обществени сгради, то е противоправно, вината на съответните длъжностни лица се предполага /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, която презумпция не е била оборена от ответника, а фактът, че при своевременно привеждане на стълбището в съответствие с тези изисквания е могъл да се предотврати инцидентът, мотивира извод за наличие на пряка причинна връзка между бездействието и настъпилата вреда Съдът е приел, че при падането ищцата получила комоцио с краткотрайна загуба на съзнанието, повърхностна травма на черепа, дълбока прорезна рана на челото, непосредствено до окосмената част на главата, натъртване на лявата скула и меките тъкани на бузата с поява на уплътнение на меките тъкани, тези травми довели до главоболие, паметови нарушения и световъртеж през първите три месеца след инцидента, но не са увредили трайно мозъка и мозъчните структури на пострадалата С., като при липса на структурни промени на краниалните кости и мозъчния паренхим и установения нормален неврологичен статус последвалите субективни усещания в тази насока са по скоро в резултат от съществуваща хронична мозъчно-съдова болест на ищцата. По делото не е установено счупване на десен горен крайник на С. и увреждане на нервите на ръката като резултат от падането, доколкото в медицинската документация от 2018 г. не са описани видими травматични лезии на костите, независимо че ръката е била обездвижена, но все пак съдът е приел, че травмата е довела до силни болки и страдания, особено към момента на инцидента и след имобилизационното раздвижване, както и затруднения в обслужването, а болките в дланно-пръстова става и в мускулатурата на палеца на С. понастоящем се дължат на артрозни изменения. Въз основа на реално претърпените неимуществени вреди от ищцата вследствие на инцидента, установени по вид, интензитет и продължителност, вида на травматичното увреждане, необходимостта от имобилизация на ръката за известен период от време, довела до допълнителни затруднения и неудобства, проведеното медикаментозно лечение, изживеният психически стрес, като се съобрази възрастта и професията на ищцата, продължителността на възстановителния процес, промяната в начина й на живот, момента на настъпване на деликта и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съдът е счел, че на С. се дължи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 лв., до който размер искът следва да бъде уважен, а над него до пълния предявен такъв от 26 000 лв. като неоснователен и недоказан искът следва да бъде отхвърлен В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпросите: следва ли прилагането на критерия за справедливост да е обвързан с преценката за обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са в специфични за всяко дело и следва ли всяко от тях да влияе при определяне на размера на присъденото нещо, когато е налице твърдение, че заболяване на пострадалата, е допринесло за увеличаване на търпените от нея болки и страдания на същите не са резултат единствено на претърпения инцидент, следва ли въззивният съд да установи и/или посочи степента и обема на търпените болки и страдания по отделно - какво в следствие на заболяването, така и в следствие на претърпения инцидент, при отчитане на настъпилите вреди, длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или необоснованост на фактическите изводи поставени в основата на първоинстанционното решение. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Позовава се и на ППВС № 4/1968 г. за приложението на чл. 52 ЗЗД. Позовава се на Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и ал.2 ГПК за допускане на кщасационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по по поставените за разглеждане въпроси. По въпросите, относими към преценката за "справедливото" обезщетяване на неимуществените вреди, въззивният съд се е прлоизнесъл в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателката решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС, обобщена и в т. II П № 4/23.12.1968 г. на ВС, както и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения - от 14.12.2012 г. по гр. д. № 1730/2011 г., IV г. о. на ВКС и решение от 5.02.2013 г. по гр. д. № 458/2012 г., III г. о. на ВКС, съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от деликт. Отчетена е необходимостта принципът на справедливост да включи в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с този принцип. По процесуално – правния въпрос за задължението на съда да назначи служебно съответна експертиза, вкл. допълнителна или повторна, както и предпоставките за възлагането им от съда, вкл. въззивния и за задължението му и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената задача е формирана както задължителна, така и трайно непротиворечива практика на ВКС, с която въззивният съд отново се е съобразил. Израз на същата са т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и в постановените по реда на чл. 290 ГПК служебно известни на настоящи съдебен състав решения: № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/13 г. на І г. о.; № 148 от 06.02.2017 г., по т. д. № 2637/2015 г. на ІІ т. о. и мн. други. В посоченото тълкувателно решение е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ при въведено оплакване във въззивната жалба за неизясненост на делото от фактическа страна или необоснованост на решението. В тази хипотеза и за въззиваемия не важи ограничението на чл. 266 ГПК и той също може да поиска назначаване на вещо лице или да посочи допълнителни доказателства като отговор на доводите във въззивната жалба, по които очаква съдът да допусне /по свой почин или по искане на въззивника/ нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК. В съответствие с тази практика съдът е счел, че не следва да назначава повторна експертиза,. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Същата би била налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение. С оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалба не следва да бъдат присъждани разноски за процесуално представителство пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът