Определение № 799 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 139/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД ЕИК[ЕИК] срещу определение №2889/ 07.12.2023 г. по в.ч.гр.д. №3018/23 на ОС-Пловдив, с което е потвърдено определение №11583/11.10.2023 г. по гр.д. №12607/2023 г. по описа на РС-Пловдив, в частта за прекратяване, поради недопустимост на производството по обективно съединените, при условията на евентуалност към главните установителни искове по чл.422 ал.1 ГПК, осъдителни искове срещу З. В. Т. за вземания в размер на 5 582,30 лева-главница и 246,56 лева-лихва за забава по договор за кредит от 18.08.2021 г. Навеждат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Частният касатор счита,че е налице основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд, е изложил следните съображения: Обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство, образувано по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Упражняването на това потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факт от значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. При положение, че правното основание на заявената претенция е договорът за кредит, и поради това, че решението следва да отразява материалноправното положение между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене, липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото производство предсрочна изискуемост на кредита. Въззивният съд е посочил, че правният интерес от предявяването на осъдителни искове в условията на евентуалност е обусловено от възможността съдът да не уважи изцяло ищцовата претенция, заявена с установителните искове предвид липсата на уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Ето защо, според съда, тези евентуални искове се явяват недопустими, доколкото имат същото основание и страни като главните искове по чл. 422 ГПК. Позовал се е на чл. 126, ал. 1 ГПК, според която разпоредба, когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. Настоящият състав на ВКС,Първо т.о. счита, че не е налице основание за допускане на частно касационно обжалване, доколкото въззивният състав се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС по формулирания в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК правен въпрос: Допустимо ли е съединяването при условията на евентуалност на установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК основан на настъпила преди заповедното производство предсрочна изискуемост, с осъдителен иск, основан на обективирано в ИМ изявление за предсрочна изискуемост. В мотивите към т.1 на ТР №8/2017 на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата разяснения по тълкуването и прилагането на закона относно предмета на иска по чл.422 ал.1 ГПК и по точно за това, че самата изискуемост на вземането по договор за кредит няма за последица изменение на основанието, от което произтича задължението-самия договор за кредит, сключен между страните. От това следва, че обективното съединяване на установителен иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК с предмет идентичен с този на осъдителен иск, предявен при условията на евентуалност води до недопустимост на втория, съгласно общият принцип в уредбата на чл.126 ал.1 ГПК. В решение №60110/04.03.2022 г. по т.д. №772/2020 г. на ВКС Първо т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК е разгледана различна от фактическа страна ситуация, поради което и последното е неотносимо към процесния спор, за който са приложими задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение. С оглед изложеното Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение