Определение № 50018 от 27.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 500/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Лион Рент-а-кар“ ЕООД, [населено място] срещу решение №671 от 08.11.2021г. по в.т.д. №706/2021г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №260707 от 05.05.2021г., постановено по т.д. №1384/2020г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на касатора срещу „Виа Салариа“ ЕООД с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 308.59 евро /разлика между предявения размер от 3 137.41 евро и присъдения от 2 828.82 евро/, представляваща неплатени наемни вноски за периода 05.06.2018г.-22.08.2018г. за ползване на автомобил с марка BMW, модел „М4 Купе“ с ДК [рег.номер на МПС] по договор за отдаване под наем на движимо имущество №2009/30.08.2017г.; с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 4 184.98 евро - неустойка за забавено плащане на вноските от 06.02.2018г. до 22.08.2018г., дължима на основание раздел ІV, т.3.1. от договор №2009/30.08.2017г. и за сумата 26 196.50 евро - неустойка за разваляне на договора, дължима на основание раздел V, т.2, раздел ІХ, т.2, б.“б“ и раздел ХІ, т.2 от същия договор и за законната лихва върху тези главници от 13.05.2020г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да бъде отменено и да бъде постановено ново решение, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове, като на касатора бъдат присъдени и направените разноски. Оспорват се като незаконосъобразни и противоречащи на съдебната практика изводите на съда, че процесната неустойка излиза извън типичните за неустойка функции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос- „Следва ли клаузата за неустойка, уговорена без краен предел по договор сключен между търговци, да бъде обявена за нищожна поради противоречие на добрите нрави и да се приложи нормата на чл.26, ал.1, изр. трето ЗЗД?“- като твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/15.06.2010г., т.д. №1/2009г. ОСТК на ВКС и цитираните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Ответникът „Виа Салариа“ ЕООД не представя отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение по исковете с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 308.59 евро /разлика между предявения размер от 3 137.41 евро и присъдения от 2 828.82 евро/, представляваща неплатени наемни вноски за периода 05.06.2018г.-22.08.2018г. за ползване на автомобил с марка BMW, модел „М4 Купе“ с ДК [рег.номер на МПС] по договор за отдаване под наем на движимо имущество №2009/30.08.2017г. и с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 4 184.98 евро - неустойка за забавено плащане на вноските от 06.02.2018г. до 22.08.2018г., дължима на основание раздел ІV, т.3.1. от договор №2009/30.08.2017г., е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Предмет на делото е търговски спор по чл.365, т.4 ГПК, като всеки от горепосочени искове с правно основание чл.232, ал.2 и чл.92 ЗЗД е с цена под 20 000 лева, поради което настоящият съдебен състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК- въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване и касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата част- по отношение на иска с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 26 196.50 евро - неустойка за разваляне на договора, дължима на основание раздел V, т.2, раздел ІХ, т.2, б.“б“ и раздел ХІ, т.2 от договор №2009/30.08.2017г., ведно със законната лихва от 13.05.2020г. до окончателното плащане, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за неустойка на основание чл.92 ЗЗД в размер на 26 196.50 евро евро, въззивният съд излага мотиви, че договорената между страните неустоечна клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл.26, ал.1, изр.трето ЗЗД. Решаващият съдебен състав приема за установено, че съгласно клаузите в раздел V, т.2, раздел ІХ, т.2, б.“б“ и раздел ХІ, т.2 от договора за отдаване под наем на движимо имущество №2009/30.08.2017г., сключен между страните, ако договорът за наем /оперативен лизинг/ бъде развален по вина на наемателя между 13-ти и 24-ти месец от срока на договора, какъвто е процесният случай, то наемателят дължи на наемодателя обезщетителна компенсаторна неустойка в размер на 22 месечни лизингови /наемни/ вноски. Излага аргументи, че плащането на периодични лизингови вноски е обвързано с действието на договора и при неговото разваляне или прекратяване това задължение на лизингополучателя отпада и възниква задължение да върне лизинговата вещ. Без да съществува валидно задължение за лизингодателя да предостави лизинговата вещ на лизингополучателя, за последния не може да съществува и валидно задължение за плащане на лизинговата цена до края на договора. Клаузата, че въпреки развалянето на договора и връщането на лизинговата вещ, лизингополучателят дължи като неустойка 22 лизингови вноски, съвпадащи почти напълно с дължимите вноски до края на срока на договора, би довела до неравномерно разместване на блага между страните по сделката. Лизингодателят ще получи и лизинговата вещ, и стойността на лизинговите вноски до края на договора, поради което ще се обогати неоснователно, а това е извън пределите на нравствената допустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора въпрос не е обсъждан от въззивния съд, не е обусловил изводите му за нищожност на претендираната неустойка и не е решаващ за изхода на спора, поради което не отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд изобщо не е обсъждал дали договорена между търговци клауза за неустойка без краен предел може да бъде обявена за нищожна поради противоречие на добрите нрави, тъй като процесната искова претенция с правно основание чл.92 ЗЗД не е за мораторна неустойка, чийто размер е поставен в зависимост от изтичането на определен период и би могла, ако няма договорен краен предел, да нараства безкрайно. Договорената между страните неустойка е в точно определен размер и е компенсаторна по своя характер, като се дължи при разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията на наемателя. За да приеме, че същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави, въззивният съд преценява, че е договорена извън пределите на нравствената допустимост, тъй като е в размер значително надвишаващ евентуалните вреди на наемодателя и присъждането й би довело до неговото неоснователно обогатяване. Дори да се приеме, че касаторът поставя въпрос относно критериите за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави, не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, включително разрешението, дадено с ТР №1/2009г. от 15.06.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС. ОСТК приема, че автономията на волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските сделки. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи и служебно. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика и е извършил преценка на валидността на неустоечната клауза в процесния договор и я е прогласил за нищожна поради противоречието й с добрите нрави, като е взе предвид сочените в тълкувателното решение примерно изброени критерии: естеството и размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Съдът е извършил преценка дали неустойката излиза извън присъщите й функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като изрично е посочил, че с оглед нейния вид /компенсаторна/ и размер /съизмерим с наемната/лизинговата цена/ и предвид спецификите на договорното правоотношение /договор за оперативен лизинг/, тя нарушава принципа на справедливост и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Решаващият съдебен състав излага доводи, че при развален договор за лизинг лизингодателят получава обратно лизинговата вещ, а договорената компенсаторна неустойка е съизмерима с лизинговите вноски, които би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя на лизингополучателя ползването на вещта. Несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение- основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в тази обжалвана част. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд