Определение № 115 от 08.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1048/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. Nо 6211/02.07.2010 година на М. С. С. от[населено място] чрез процесуалния представител адв. Л. Х. - АК Русе срещу въззивно Решение Nо 215 от 02.06.2010 година, постановено по гр.д. Nо 266/2010 година на Окръжен съд- Русе. С посоченото решение, окръжният съд е потвърдил Решение Nо 216 от 17.02.2010 година по гр.д. Nо 5664/2009 година на Районен съд- Русе от отхвърления иск по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ на М. С. с искане да се признае за установени, че към момента на образуване на ТКЗС нейният пряк наследодател и баща С. М. С. /П./,а не нейният прадядо С. М. Н. /П./ е бил собственик на земеделска земя от 132.900 дка в землището на[населено място], възстановени по реда на ЗСПЗЗ общо на всички наследниците след сключване на договор за доброволна делба. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение, е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК. С изложение по делото се поддържат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че основният въпрос по приложението на чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ, е този относно правно-релевантното значение на иска и относно документите, доказващи собствеността на титуляра, който въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с дадени разрешение на други съдебни състави, като се сочат Решение Nо 5/30.09.2003 год. по гр.д. Nо 433/2001 година на РС-Петрич; Решение от 27.02.2009 година на СГС по гр.д.Nо 1747/2008 година ВО; Решение Nо 1246/31.12.2008 година по гр.д. Nо 27/2007 г. ВКС- I. отд.; Решение Nо 717/19.07.1999 година по гр.д. Nо 118/1999 година на ВКС-II отд. и Решение Nо 1294/26.09.2002 година по гр.д. Nо 2144/2001 година на ВКС-V отд.. В срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация Й. В. Г., П. В. Д., М. С. К.- Ц. и К. С. К., с който се оспорват релевираните основания за допустимост на касационното обжалване. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК, намира: След преценка на доказателствата по делото и характера на заявения иск – установителен за правото на собственост към минал момент и с оглед на спазения срока по чл. 283 ГПК,настоящият състав на ВКС приема, че касационната жалба е процесуално допустима. С обжалваното решение е прието, че спорът е внесените ниви в ТКЗС през 1950 година от 132.900 дка дали са били собственост на дядото на ищцата С. М. С. или на нейния прадядо- С. М. Н. /С./ т.е. няма основание да се приеме, че за съдебният състав правнорелевантен по делото е установяването на факт, различен от този, който съдилищата приемат за предмет на доказване по исковете по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ. Изводите на съда, резултат на анализ на факти и доказателства, са израз на суверенно право на съда на преценка на доказателствата и различния резултат по делата не сочи на противоречиво разрешаван въпрос. Когато изводите на съда за това кому е принадлежало правото на собственост на земеделски земи към момента на внасянето им в ТКЗС е направено не само въз основа на извлечения от емелячните и данъчни регистри, но и въз основа на други писмени доказателства – нотариални актове, частни писмени договори, не може да се поддържа теза, че неправилно е зачетена доказателствената сила само на едно или друго доказателство и това единствено е обусловило крайния правен резултат. Сочените с изложението към касационната жалба процесуални и материално правни въпроси, с оглед на които се обосновава допустимостта на касационното обжалване, не са разрешени с обжалваното решение в противоречие с посочената практика на ВКС, нито е налице необходимост от произнасяне с оглед на точното прилагане на закона и развитие на правото, поради което съдът счита, че касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице поддържаните основания по см. чл. 280 ал.1 т.1, т. 2 и т.3 ГПК. За да отхвърли иска с правно основание чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ, решаващият съд е приел, че ищцата, понастоящем касатор, М. С., като наследник дъщеря на С. М. С., внук на общия наследодател/ прадядо/ С. М. Н. П., не е доказала твърдяните от нея по исковата молба обстоятелства, а именно, че нейния дядо е бил собственик на описаните по ОПИС - ДЕКЛАРАЦИЯ парт. Nо 1612-952 от 05.09.1950 година земеделски земи/ възстановени на всички наследници[населено място] на ПК[населено място]/. С посочените Решение Nо 5/30.09.2003 год. по гр.д. Nо 433/2001 година на РС-Петрич, с което решение се приема ,че :” по иска по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ предмет на делото е спор за материално право върху подлежаща на възстановяване земеделска земя.В това производство от релевантно значение е установяването на носителя на правото на собственост върху имота- предмет на реституиране, към момента на внасяне в кооперативното стопанство”, Решение от 27.02.2009 година на СГС по гр.д.Nо 1747/2008 година ВО, с което се приема, че правото на собственост върху имота към минал момент се преценява с оглед на действащите тогава способи за придобиване на вещни права. За доказването на правото на собственост са налице ограничения относно допустимите доказателствени средства. Записването в емлячния или в данъчния регистър може да съставлява само косвено указание / индиция/ за това чия собственост е бил имотът, но не доказва това обстоятелство при условията на пълно доказване, Решение Nо 1246/31.12.2008 година по гр.д. Nо 27/2007 г. ВКС- I. отд., с което се приема, че „ съдържащите се в емлячния регистър данни не доказват придобивно основание на правото на собственост”, Решение Nо 717/19.07.1999 година по гр.д. Nо 118/1999 година на ВКС-II отд., с което е прието, че „едностранното деклариране на притежавани непокрити недвижими имоти не са писмен документ, установяващ собственически права или начало на придобивна давност” и Решение Nо 1294/26.09.2002 година по гр.д. Nо 2144/2001 година на ВКС-V отд. –неотносимо, поради липсата на правни изводи относно поставения въпрос, не може да се приеме, че съдилищата прилагат противоречива практика по исковете по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ и че не е налице релевираното основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Не може да се приеме, че е налице основания за допустимост по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК след като самият касатор не се позовава на противоречие на решението на въззивния съд с задължителна съдебна практика на съдилищата, обективирана в ПП –ВС, в ТР на ОСГК, ОСТК ВКС, Решение по чл. 290 и сл. ГПК. В производството по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ ищецът следва да установи, че имотът е бил на наследодателя му,настоящият състав на ВКС намира че и в тези хипотези липсва противоречиво разрешение на повдигнатите с касационната жалба материално и процесуално правни въпроси. Обжалваното решение на въззивния съд не е постановено в отклонения на практика на съдилищата, в т.ч. и на задължителната съдебна практика, поради което и не е налице поддържаното основание за допустимост на касационното обжалване. Не е налице и основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, след като поставените с изложението на касатора въпроси не са от естество да предполагат ново разрешение, тъй като не касаят приложението на нови законови разпоредби по които липсва формирана съдебна практика, нито с изложението си касаторът /респ. неговата защита/ е обосновал необходимостта от ново разрешение с цел промяна на установената съдебна практика по приложение на чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ от гл.т. на основни правно-релевантни основания за уважаване на иска и доказателствата за установяване правото на собственост към минал момент. По изложените съображения и на основание чл. 288 във вр. с чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия