Определение № 5766 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4493/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Надежда М., чрез адв. Н. М. срещу определение №2620/16.10.2024г. по в.ч.гр. д. №2544/2024г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено определение №12157/05.08.2024 год., постановено по гр.дело №6513/2022 год. по описа на СГС и вместо него е изменено решение №3470/12.06.2024 год., постановено по гр.дела №6513/2022 год. по описа на СГС в частта за разноските, като „П И М Консултинг“ АД- [населено място], ЕИК[ЕИК] е осъдено да заплати на Надежда М. М., ЕГН [ЕГН], още 300.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение в производството по гр.дело №6513/2022 год. по описа на СГС от общо дължими 600.00 лева. Твърди, че изводът на съда, че по делото липсват доказателства за реалното заплащане на договорената сума не кореспондира на доказателствата по делото, тъй като по гр.дело №6513/2022год. по описа на СГС, непосредствено преди протокола от проведеното на 02.10.2023 год. о.с.з. е представено и прието платежно нареждане от 11.06.2023 год. и фактура, от които се установяват, че Надежда М. е заплатила по банков път договореното адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по делото съгласно договор за правна защита и съдействие №[ЕГН]/08.06.2023 год. на стойност 12 000.00 лева с ДДС. Счита, че с присъждане на разноски в размер на още 300.00 лева, или общо 600.00 лева, съдът е определил дължимо адвокатско възнаграждение в размер по-малък от предвидения в Наредба №1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер за съответния вид помощ, което е в нарушение на чл.1 от Наредбата, а и освен това присъденият размер не съответства на фактическата и правна сложност на делото. Твърди, че не са налице и условията на чл.78, ал.5 от ГПК, тъй като договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от страна на Надежда М. не е прекомерно завишено. По изложените съображения моли за отмяна на определението и присъждане сумата в размер на още 12 000.00 лева с ДДС, представляваща разликата между първоначално присъдените с решението и допълнени с обжалваното определение разноски за осъществено процесуално представителство по делото в размер на общо 600.00 лева, и действително договорените и заплатени разноски за адвокатско възнаграждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК посочва наличието на основание по чл.280, ал.2, предл. последно от ГПК, а именно, че атакуваното определение е постановено при очевидна неправилност, която следва от противоречието между обсъдените доказателства и изведените въз основа на тях правни изводи. Развива съображения за съответствие на договореното възнаграждение с материалния интерес, извършената от адвоката дейност по процесуално представителство по делото, както и със специализирания и квалифициран пазар, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност. Чрез депозирания писмен отговор ответното по частната касационна жалба дружество моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Счита, че така договореният размер на адвокатския хонорар не отговаря на фактическата и правна сложност на делото, като отделно от това обръща внимание, че се касае за хонорар, договорен и заплатен от единия на другия съпруг. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по гр.д.№6513/2022г. по описа на СГС е образувано по иск с правно основание чл.108 от ЗС, предявен от Н. М. и Надежда М. против „П И М Консултинг“ АД по отношение на апартамент и гараж, находящи се в [населено място]. В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК „П И М Консултинг“ АД е предявило насрещен иск за заплащане на сумата от 15339 евро, представляваща дължима част от цената на процесните имоти, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на депозиране на исковата молба. По делото са приложени три договора за правна защита и съдействие, сключени между ищцата М. и адв.Н. М., който, видно от приложното по делото удостоверение за сключен граждански брак, е неин съпруг. С решение №3470 от 12.06.2024г., първоинстанционният съд е уважил предявения иск, отхвърлил е предявения от ответника насрещен иск по чл. 79 ЗЗД като погасен чрез прихващане, и на осн. чл. 78, ал.1 ГПК е осъдил ответника да заплати разноски както следва: на двамата ищци общо сумата от 5 298, 05 лв. - внесена ДТ и такса вписване по първоначалните искове; на ищцата Надежда М.- и сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Ищцата е депозирала молба за изменение на решението в частта за разноските, като ѝ бъдат присъдени такива в пълния претендиран размер за адвокатско възнаграждение в размер на 12 600лв. с ДДС. С определение №12157 от 05.08.2024г., постановено по гр.д. №6513/2022г. по описа на СГС на осн. чл.248 от ГПК искането за изменение е оставено без уважение, като съдът е препратил към мотивите в решението, изложени в частта за разноските. С обжалвания акт, апелативният съд е отменил първоинстанционното определение, като вместо него е постановил изменение на решение №3470 в частта за разноските, като е осъдил „П И М Консултинг“ АД да заплати на Надежда М. още 300лв. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в производството по гр.д.№ 6513/2022г. по описа на СГС от общо дължими 600лв. За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд е счел, че страната е доказала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600лв., които са заплатени в брой по договорите за правна защита и съдействие от 31.01.2024г. и 25.03.2024г., които следва да бъдат присъдени. Доколкото към датата на приключване на устните състезания не са представени доказателства за плащане на сумата от 12 000лв. по договор за правна защита и съдействие №[ЕГН] от 08.06.2013г., а такива са представени едва с молба по чл. 248 ГПК, въззивният съд е изложил, че представянето на нови доказателства за плащане е преклудирано, същите не могат да бъдат взети предвид, поради което е счел, че не са налице основания за тяхното присъждане. Настоящият състав на ВКС, за да се произнесе по поддържаните от жалбоподателката основания за допускане до касационно обжалване, съобрази следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки- да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя или от изложените от него факти и обстоятелства в касационната жалба или от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран конкретен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение. Предвид което и с оглед разяснения в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, частната жалба не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за това, и без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Твърдението на касаторката, че определението е очевидно неправилно- посочено като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не може да бъде споделено. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е мотивирал извода, до който е достигнал, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното определение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му разбиране има значение за изхода на спора и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Следва да се има предвид, че в чл. 32 ГПК са посочени и разграничени различни хипотези на процесуално представителство, като в т.1 е посочено, че представители на страните по пълномощие могат да бъдат адвокатите, а в т.2 - родителите, децата или съпругът. Следователно съпругът на страната може да я представлява или в качеството си на съпруг- в хипотезата по т.2, или в качеството си на адвокат /ако има такава правоспособност/-по т.1 на чл. 32 ГПК. По настоящото дело се установява, че адвокат М. е участвал в производството по чл. 108 ЗС в лично качество – като собственик на имота, придобит в режим на СИО, и в качеството си на пълномощник на съпругата си – ищца по същия иск, като последната претендира заплащането на адвокатско възнаграждение, осъществено в нейна полза в размер на 12 000лв. Настоящият състав намира, че не е налице соченото от касаторката основание за допускане до касационно обжалване, тъй като молбата за изменение на решението чрез присъждане на сумата от 12 000лв. правилно е била оставена без уважение. От изложения анализ на разпоредбата на чл. 32 ГПК се налага изводът, че съпругът – адвокат, който е страна в производство, наред със своята съпруга, може да я представлява по реда на чл. 32, т.2 ГПК, но не и на осн. чл. 32, т.1 ГПК, поради което, с оглед крайния резултат, не се установява очевидна неправилност на постановеното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.