Определение № 1195 от 24.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3706/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 21.01.2013г. по гр.д.№3842/2012г. на АС София, с което са уважени частично искове с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОбВ и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят Д. С. Б., чрез процесуалния си представител поддържа, че със същото е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Жалбоподателя - П. на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден онтовор на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е разришаван противоречиво от съдилищата. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне частично. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил П. на РБ да заплати на Д. Б. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 200, ведно със законната лихва, считано от 24.06.2004 г. до окончателното заплащане, а като е потвърдил решението в останалата му част е осъдил П. на РБ да му заплати сумата 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и е отхвърлил иска за заплащане имуществени вреди за разликата до пълния му размер от 165 000 лева. Установено е по делото, че Д. С. Д. е бил привлечен като обвиняем на 28.03.1994г. за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК, като му е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция”, в размер на 1 000 000 /един милион/ неденоминирани лева. Постановлението му е връчено едва на 26.01.1996г. Поради неявяването на обвиняемия пред органите на досъдебното производство и невнасянето паричната гаранция с постановление на прокурора от 02.11.1994 г. е била изменена мярката за неотклонение в „задържане под стража” и С. е бил обявен за общонационално и общоевропейско издирване. Установено е, че на 05.12.1994г. е бил задържан в Ш. и престоял в Ш. до 24.01.1996г., когато след проведено производство за предаване на лица, извършило престъпление /по реда на чл. 435 – чл. 441 от НПК отм./ е върнат в Р България. Установено е също така, че от 24.01.1996г. до 21.10.1996г. е бил с мярка за неотклонение, както и от 12.11.1996г. до 12.01.1999г., когато след постановяването на оправдателната присада № 2 по н.о.х.д. № 787/1997 г. от Софийски градски съд му е изменена мярката в „подписка”. Установено е също така, че по протест на прокурора е образувано в.н.о.х д. № 96/1999г. по описа на Софийски апелативен съд и с решение № 16 от 13.03.2000 г. е потвърдена изяло атакуваната присъда, а решението на въззивния съд по протест на прокурора е отменено с решение № 262 от 03.10.2001 г., постановено по к.н.д. № 148/2000 от състав на ВКС на. България и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото с решение № 245/21.11.2003г., постановено по в.н.о.х.д. № 767/2001г. от Софийски апелативен съд, отново е потвърдена първоинстанционната присъда. Решението е протестирано и оставено в сила с решение № 432 от 24.06.2004 г., постановено по к.н.д. № 1067/2003 г. от Върховния касационен съд на Р България. Като е приел, че П. на РБ следва да носи отговорност по чл.2, ал.1, т.2 ЗОБОбВ, при определяне размера на обзщетението за претрпени от ищеца неимуществени вреди, съдът е взел предвид факта, че процесуални и процесуално – следствени действия, които са засегнали пряко ищеца са извършвани в периода от 09.03.1994г., когато е извършено претърсване на неговото жилище /към този момент не е имал процесуалното качество на обвиняем/ до влизането в сила на оправдателната присъда - 24.06.2004г. Счел е, че вземането на най - тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” и нейната продължителност е била обословена най - вече от процесуалното поведение на ищеца, тъй като последният не се е явил пред органите на досъдебното производство, не е внесъл определената парична гаранция и е напуснал пределите на Р България. Посочено е, че това поведение е причина за провеждането на производство по екстрадиция и задържането му от властите на Ш. за периода от 05.12.1994 г. до 26.01.1996 г., който период по силата на чл. 439, ал. 4 от НПК /отм./ не се е включвал в лимитирания от законодателя срок по чл. 152, ал. 4 от НПК /отм./ за изпълнение на тази мярка за неотклонение в досъдебната фаза. Освен това след проведеното производство по екстрадиция е съществувала реална опасност обвиняемият отново да се укрие, поради което мярката „задържане под стража” е била изменена едва с постановяването на оправдателната присъда. Посочените обстоятелства са обословили извод, че ищецът с поведението си е допринесъл за увреждането, поради което по силата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ обезщетението следва да се намали, като процентното съотношение на съпричиняване е ½ за ищеца и ½ за ответника. Съдът е счел, че справедливото по размер обезщетение за действително претърпените неимуществени вреди възлиза на 60000 лв., но с оглед приетото процентно съотношение на съпричиняване, предявения иск е частично основателен в размер на 30000 лв. По отношение на претенцията за обезщетяване на имуществените вреди в общ размер на 165000 лева, съдът е приел същата за неоснователна в размер на 162000 лева, представляващи платени възнаграждения на адвокатите, защитавали го в производството по екстрадиция, тъй като не са представени доказателства за извършени плащания на швейцарски адвокати. Освен това е посочено, че дори и да бяха представени доказателства по отношение на тази претенцията следваше да приложи разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ /„ ко увреждането е причинено поради изключителната вина на пострадалия, обезщетение не се дължи”/ и да се отхвърли, тъй като екстрадицията и свързаните с нея разноски /вреди/ са последица от процесуалното поведение само на обвиняемия. Прието е, че е частично основателна претенцията за обезщетяване на имуществените вредите, произтичащи от плащания на адвокатите, защитавали го в наказателното производство пред българските съдилища и то плащанията на един адвокат /защитник/, т.е. в случая 200 деноминирани лева, до който размер иска е основателен. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят Д. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение а спора: за правомощията на въззивния съд да се произнася по ненаправени доводи във въззивната жалба, а именно относно приложението на чл.5, ал.2 ЗОДОбВ и длъжен ли е съдът при прилагане на тази норма да изложи мотиви, за правомощието на съда да попълва делото с факти и доказателства нерелевирани и недоказани от страните, за възможността задържането под стража да се обосновава единствено със съществувалата в началото опасност лицетно да се укрие и за това задължени ли са органите на следствието и прокуратурата да обосноват задържанвето под стража с нови данни, че има риск от укриване на лицето, както и по въпроса напускането на страната и заминаване в чужбина с цел лечение попада ли в кръга от действия на пострадалото лице от наказателно преследване, с които е създало предпоставки за налагане на мярката «задържане под стража» Поддържа, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в пративоречие с практикатана на ВКС и същите са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Представя множество решения на състави на ВКС свързани с приложението на норми от трудовото право, както и решение на ЕСПЧ, които са неоносими към преценката за допустимост на касационното обжалване по настоящия спор. Представя и решение от 05.07.2011г. по гр.д. №1070/2010г., ІІІ г.о. на ВКС, решение от 07.07.2011г. по гр.д. №1258/2010г., ІІІг.о. и решение от 09.06.2010г. по гр.д. №1091/2009г., ІІІ г.о., в които е дадено тълкуване по точното приложението на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗОБОбВ. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК П. на РБ, чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението е даден отговор на превен въпрос от значение за спора- за това какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД. Сочи основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касациотто обжалване. Представя решение от 13.02.2012г. по гр.д.№637/2011г., ІІІ г.о. на ВКС относно критерия за справедливост при определяне бозщетение по чл.2, ал.1, т.2 ЗобОбВ. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя Д. С. въпроси за възможността задържането под стража да се обосновава единствено със съществувалата в началото опасност лицетно да се укрие и за това задължени ли са органите на следствието и прокуратурата да обосноват задържанвето под стража с нови данни, че има риск от укриване на лицето, както и по въпроса напускането на страната и заминаване в чужбина с цел лечение попада ли в кръга от действия на пострадалото лице от наказателно преследване, с които е създало предпоставки за налагане на мярката «задържане под стража. Тези въпроси не са съществени за изхода на спора по конкретното дело, тъй като не са формирали решаващите изводи на съда, поради което не съставляват основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение /в този смисъл т.1 ТД№1/2009г. ОСГК ТК на ВКС/. По въпросите за правомощията на въззивния съд да се произнася по ненаправени доводи във въззивната жалба, а именно относно приложението на чл.5, ал.2 ЗОДОбВ, длъжен ли е съдът при прилагане на тази норма да изложи мотиви и за правомощието на съда да попълва делото с факти и доказателства нерелевирани и недоказани от страните, настоящия състав намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като на същите в решението е даден отговор в съотвтствие с практиката на ВКС, включително и в представените от самия жалбоподател решения постановени по реда на чл.290 ГПК. В практиката се приема, че когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява, като според даденото тълкуване в т.З на TP №3/22.04.2004 год. по ТД №3/2004г. се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно - следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Посочва се, че ако поведението на пострадалия в хода на предварителното разследване е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, това следва да бъде съобразено при определяне размера на обезщетението. При съобразяване именно с тази практика съдът е определил размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. По поставения в изложението на П. на РБ, чрез процесуалния й представител, въпрос за това какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД, настоящият състав намира, че решението, в частта, с която е уважен иск с правно основание чл.2, ал.1,т.2 ЗОДАбВ за сумата 30 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно пресдедване, е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В същата се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии, като определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС, изразена и в представеното от този жалбоподател решение на състав на ВКС. Ето защо следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение само в тази му част. Предвид изложените съображения, съдът