Определение № 60338 от 08.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2041/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. П. от [населено място] против решение № 67 от 03.07.2020 г. по в. гр. д. № 87/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Хасковски окръжен съд решение № 205 от 13.12.2019 г. по гр. д. № 121/2019 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от С. Х. Н. от [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 41 150 лева по запис на заповед от 21.04.2016 г. с падеж 31.12.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.04.2019 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 182 от 15.04.2019 г. по ч. гр. д. № 429/2019 г. на Кърджалийски районен съд. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода за дължимост на исковата сума, като счита, че съдът изцяло е игнорирал наличието на каузално отношение под условие, обезпечено с процесната ценна книга. По съображения, буквално повтарящи тези от въззивната жалба и свеждащи се основно до пресъздаване на фактическата обстановка и отношенията между страните като бивши съдружници в „Гаспар Годо“ ООД, така, както ги възприема самият касатор, същият моли за отмяна на обжалвания акт и за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „ 1. Допустимо ли е във въззивното решение да се допуска противоречие между мотивите и диспозитива на решението; 2. Допустимо ли е въззивната инстанция да не се произнесе в диспозитива на решението по въпроси, засегнати в мотивите и за които е изложила съображения; 3. При въведено от ответника каузално основание за издаване на процесния запис на заповед длъжни ли са първоинстанционният и въззивният съд да обсъдят съществуването на каузалната сделка и вземането по нея; 4. При обсъждането на свидетелските показания, дадени пред първата инстанция, следва ли преценката на въззивния съд да бъде обоснована с оглед другите доказателства по делото, за да се изключи заинтересованост на свидетелите“. Касаторът твърди, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие със следната съдебна практика: ППВС № 1/53 г. и решение № 127 от 22.07.2016 г. по т. д. № 1772/2015 г. на I т. о на ВКС (за първите два въпроса); Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС (за третия въпрос) и решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на I г. о на ВКС (за четвъртия въпрос). Ответникът по касация – С. Х. Н. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 27.10.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от С. Х. Н. от [населено място] срещу Г. С. П. иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 41 150 лева по запис на заповед от 21.04.2016 г., въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за дължимост на същата сума, доколкото записът на заповед е редовен от външна страна и е настъпил посоченият в него падеж, на който сумата не е платена. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответника по иска за нищожност на процесния запис на заповед и на двете поддържани от него основания – както на основанието чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, като подписан поради това, че непрехвърлянето на дяловете и нестабилизирането на финансовото състояние на дружеството „Гаспар Годо“ ООД, в което страните са били съдружници, можело да доведе до тежки икономически последици за семейството на ответника, получаващо заплати от това дружество, така и на основанието по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД поради привидност на записа на заповед като прикриващ действителната договорка между страните – заплащане по договор за прехвърляне на дялове от 22.04.2016 г. Приел е, че не е установено нито да са били нарушени конкретни морални норми, които законът е въздигнал в критерий за оценка на сделката, нито че при подписване на записа на заповед ответникът не е желаел правното действие на тази сделка, а е била налице друга, прикрита сделка между страните, чиито поседици те са желаели да настъпят. На база на всички събрани по делото доказателства и след обстоен анализ на показанията на разпитаните свидетели, въззивният съд е преценил за недоказано също и твърдяното от ответника каузално правоотношение, а именно – сключен между страните договор, по силата на който ответникът се е задължил да заплати на ищеца исковата сума при отлагателно условие – стабилизиране на финансовото състояние на „Гаспар Годо“ ООД до края на 2016 г. и реализиране на печалба. Отделно от това, съдебният състав е посочил, че подобна уговорка за отлагателно или прекратително условие за дължимост на паричната престация би противоречала на самата същност на ценната книга. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на конкретното дело съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първите два въпроса този извод следва от обстоятелството, че в касационната жалба не е заявено оплакване за противоречие между мотивите и диспозитива на въззивния акт. С оглед на това и предвид обвързаността на касационната инстанция от релевираните в жалбата оплаквания, ВКС не би могъл да се произнесе по тези въпроси. Следователно, същите не могат да обосноват и допускане на касационния контрол. Отделно от това, твърдяното от касатора противоречие между мотивите и диспозитива на въззивния акт не е налице. На стр. 4, абз. 3 ясно и недвусмислено е посочено, че въззивният съд намира за неоснователно възражението на ответника за нищожност на записа на заповед и на двете поддържани от него основания. Именно поради това въззивният съд е пристъпил към обсъждане дължимостта на сумата по записа на заповед с оглед заявеното от ответника възражение за обезпечителен характер на същия. Що се отнася до цитирания от касатора абзатц 4 на същата страница от акта, очевидно е, че се касае за техническа грешка, изразяваща се в пропуснато отрицание „не“. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на останалите два въпроса произтича от това, че същите са относими към правилността на обжалваното решение. Всеки от тези въпроси е основан на твърденията и субективната преценка на самия касатор, съответно – че процесният запис на заповед е издаден във връзка с конкретно каузално правоотношение между страните (въпрос № 3) и че съдът неправилно е преценил показанията на свидетелите (въпрос № 4). Съгласно указанията в т. 1 от цитираната задължителна съдебна практика, за да обосноват допускане на касационния контрол, въпросите трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая посочените изисквания не са изпълнени, доколкото и двата въпроса касаят именно преценката на доказателствата и правилността на направените въз основа на нея изводи във връзка с издаването на процесния запис на заповед и дали същият обезпечава друго правоотношение между страните. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1800 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 22.10.2020 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК