Определение № 1276 от 13.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1967/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 742 от 22.06.2024 г. по в.гр.д. № 99/2023 г. на Софийски апелативен съд е отменено решение № 262 826 от 29.08.2022 г. по гр.д. № 4891/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен като погасен по давност иск с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН, предявен от И. Г. Ч. против М. Л. К., и в тази част е постановено друго, с което е възстановена на И. Г. Ч. като наследник на Г. Л. Ч. - син на Л. Г. Ч., накърнената със завещание от 16.06.2010 г., съставено от Л. Г. Ч. в полза на М. Л. К., 1/3 ид. част от недвижим имот, представляващ апартамент в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес]. Със същото решение е потвърдено решението на СГС в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени: 1 .предявеният като главен от И. Ч. против М. К. иск с правно основание чл. 42, б. “б“ ЗН във вр. с чл. 25, ал.1 ЗН за прогласяване нищожност на саморъчно завещание от 16.06.2010 г., съставено от Г. Л. Ч.; 2. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, предявен от И. Ч. против М. К. за установяване по отношение на ответницата, че И. Ч. е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ апартамент № ***, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес]; 3. предявеният от И. Ч. против И. П. И. и И. И. И. иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на описаната 1/2 ид. част от този недвижим имот. С допълнително решение № 1151 от 13.11.2024 г. въззивният съд е оставил без уважение молбата на И. Г. Ч. за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното по делото решение № 742 от 22.06.2024 г. Против въззивното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН, е подадена касационна жалба от И. П. И. и И. И. И. чрез техния пълномощник адв. К.. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение в тази част поради необоснованост и нарушение на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите И. са поставили следния правен въпрос, за който твърдят да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: От кой момент започва да тече срокът за предявяване на иск по чл. 30, ал.1 ЗН и следва ли същият да се характеризира с конкретен момент или може да представлява съвкупност от действия, предприети от заветника. Като подвъпрос е поставено питането: Трябва ли да има разпоредителен елемент предприетото от заветника действие, или може да се възприеме като действие по упражняване на правата по завещанието предприемането на всякакви фактически / конклудентни/ действия. От И. Г. Ч. е постъпила касационна жалба срещу допълнително решение № 1151 от 13.11.2024 г. Жалбоподателят поддържа, че са били налице предпоставките на чл. 250 ГПК за допълване на постановеното по делото основно решение, тъй като с него въззивният съд не се е произнесъл по допустимостта на първоинстанционното решение. Поддържа също, че решението на първоинстанционния Софийски градски съд в частта по исковете с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 108 ЗС е било недопустимо, тъй като тези два иска са били обусловени от уважаването на главния иск за обявяване нищожност на завещанието, и след като същият е отхвърлен, то не се сбъднало процесуалното условие за разглеждането им. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено, че със саморъчно завещание от 16.06.2010 г. Л. Г. Ч. е завещал на своята дъщеря М. Л. К. цялото свое движимо и недвижимо имущество, пари и ценности. Л. Ч. е починал на 07.05.2012 г. Негови наследници по закон са дъщеря му М. Л. К. и синът му Г. Л. Ч.. Г. Ч. е починал на 09.04.2014 г. Негов единствен наследник по закон е синът му И. Г. Ч.- ищец по делото. Установено е, че саморъчното завещание от Л. Ч. е обявено на 02.06.2015 г., а препис от обявеното завещание е вписан в Служба по вписванията на 21.01.2016 г. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 150, т.ІІ, дело № 154 от 22.07.2016 г. на нотариус с рег. № 198 в регистъра на НК, М. Л. К. продала на И. П. И. процесния апартамент, придобит от нея по завещанието. След направеното уточнение на исковата молба, И. Ч. е предявил против М. К. два обективно съединени иска: 1. Иск с правно основание чл. 42, б.“б“ ЗН във вр. с чл. 25, ал.1 ЗН за прогласяване нищожност на саморъчно завещание от 16.06.2010 г., съставено от Г. Л. Ч.; 2. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответницата, че е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ апартамент № ***, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес]. При условията на евентуалност е предявил против нея и иск с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН за намаляване на завещанието и възстановяване на неговата запазена част от наследството на Л. Ч.. Първите два иска са отхвърлени. В тази част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. Подадената от И. П. И. и И. И. И. чрез техния пълномощник адв. К. касационна жалба е срещу въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН. Страни по иска за възстановяване на запазената част са наследникът, чиято запазена част е накърнена от извършеното завещание или дарение /ищец/, и лицето, което е облагодетелствано от наследодателя /ответник/. Жалбоподателите И. не са страна по този иск. Те са трети лица, които са придобили имота от облагодетелстваното от завещанието лице. Уважаването на иска за възстановяване на запазената част против тяхната праводателка не води автоматично до отпадане на правата, които са придобили по договора за покупко-продажба - необходимо е успешно провеждане на иск по чл. 37, ал.1 ЗН, какъвто в случая не е предявен. Поради това жалбоподателите И. и И. И. не са процесуално легитимирани да обжалват решението, с което искът за възстановяване на запазената част е уважен. Подадената от тях касационна жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. И. П. И. и И. И. И. са ответници по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от И. Ч., за ревандикация на 1/2 ид. част от процесния апартамент. С въззивно решение № 742 от 22.06.2024 г. по в.гр.д. № 99/2023 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решението на първата инстанция, с което този иск е отхвърлен. Това решение не е обжалвано с касационна жалба от ищеца И. Ч.. Подадената от него касационна жалба е срещу решение № 1151 от 13.11.2024 г., с което въззивният съд е оставил без уважение молбата му за допълване по реда на чл. 250 ГПК на основното решение, като бъде постановен допълнителен диспозитив, с който „въззивният съд да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение по исковете по чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС против И. И. и И. И.“. Въззивният съд е приел, че в случая не е непълнота на основното решение, която да подлежи на отстраняване по реда на чл. 250 ГПК, тъй като се е произнесъл по всички предявени искове. В своята практика по приложението на чл. 250 ГПК ВКС последователно и безпротиворечиво приема, че по смисъла на цитираната разпоредба непълно е онова решение, в което липсва произнасяне по част от спорното право, по някой от съединените искове, както по искането за присъждане на разноски. Когато съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, но е пропуснал да обсъди доказателства, доводи и възражения на страните, постановеният съдебен акт не е непълен, и този пропуск не може да се отстрани по пътя на чл. 250 ГПК чрез постановяване на допълнително решение /решение № 137 от 29.05.2013 г. по гр.д. № 197/2012 г. на ІV г.о.; решение № 39 от 30.06.2011 г. по гр.д. № 486/2009 г. на І г.о.; решение № 531 от 19.09.2025 г. по гр.д. № 3903/2022 г. на І г.о.; решение № 281 от 05.07.2019 г. по гр.д. № 631/2017 г. на ІІІ г.о.; решение № 344 от 31.10.2016 г. по гр.д. № 2888/2016 г. на ІІІ г.о. и др./. В същия смисъл се е и даденото от въззивния съд разрешение, поради което не е налице соченото от жалбоподателя Ч. основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С решение № 742 от 22.06.2024 г. по в.гр.д. № 99/2023 г. въззивният съд се е произнесъл по същество по всички предявени искове, включително и по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен против И. и И. И.. Произнасянето по същество на спора имплицитно включва и преценка, че първоинстанционното решение в тази част е валидно и допустимо. За тази преценка съдът не дължи произнасяне с отделен диспозитив. Доводите в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към нея, че въззивният съд е потвърдил недопустимо първоинстанционно решение и по този начин сам е постановил недопустим съдебен акт, не обосновават основание за допускане на касационно обжалване. Те са относими към допустимостта, респ. към законосъобразността на основното въззивно решение в частта по иска по чл. 108 ЗС, което не е обжалвано от ищеца И. Ч. и не е предмет на настоящото производство. По тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на допълнително решение № 1151 от 13.11.2024 г. по гр.д. № 99/2023 г. на Софийски апелативен съд. В п.3 от касационната жалба на И. И. и И. И. са развити оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта за разноските. В тази част жалбата има характер на молба по чл. 248 ГПК, която следва да се произнесе Софийският апелативен съд. Водим от гореизложеното съдът