Определение № 50459 от 11.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1785/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, ал.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Д. Б. срещу определение № 314/13.05.2022г. по в.ч.гр.д. № 251/2022г. на Софийски окръжен съд, I въззивен граждански състав. С него е оставена без уважение частната жалба на П. Д. Б. срещу определение № 69/22.02.2022г. по гр.д. №708/2021г. на Районен съд – Елин Пелин, с което е върната подадената от него искова молба с вх. №262064/12.03.2021г. срещу ЗД „Бул Инс“ АД и е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба са наведени доводи, че производството по делото е неправилно прекратено, тъй като съдът излишно е давал указания за отстраняване на нередовности, респективно не е предоставил поискания от ищеца срок за изпълнение на указанията, а е посочил друг, по – къс, в рамките на който е било очевидно невъзможно да се отстранят констатираните нередовности. В допълнение, твърди, че Районен съд – Елин Пелин не е компетентен да дава указания по отношение на исковата молба, доколкото компетентен да разгледа делото с оглед цената на иска е Софийски окръжен съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси: 1/ При разглеждане на предявени обективно съединени искове за имуществени и неимуществени вреди, формулирани от ищеца в размер на 50 000 лв., кой е родово компетентният съд – районен или окръжен?; 2/ Допустимо ли е съдът да разширява правомощията си по реда на чл.129, ал.2 от ГПК, като извършва преценка на представените с исковата молба доказателства в срока на извършване преценка по редовност на исковата молба по реда на чл.129, ал.1 от ГПК?; 3/ Приложното поле на чл.129, ал.2 от ГПК включва ли служебната преценка на съда за наличие на изискванията на чл.127, ал.2 от ГПК?; 4/Изчерпателно ли е изброяването в нормата на чл.129, ал.2 от ГПК на изискванията, на които не отговаря исковата молба, и при които изисквания съдът дължи указания на страната?; 5/ Допустимо ли е, след като делото е образувано пред окръжен съд и впоследствие изпратено на районен съд като родово компетентен, районен съд да пренебрегва служебното начало и да не извърши проверка по допустимост на исковете пред районен съд като родово компетентен? Дължи ли произнасяне районен съд относно родовата компетентност, когато делото е изпратено на същия по подсъдност от окръжен съд?; 6/ Следва ли, след като е сезиран от процесуалния представител на страната, че няма връзка с клиента си относно плащането на държавната такса и е поискал удължаване на срока до определена дата, съдът да се съобрази с тази дата?; 7/ Налице ли е отказ от правосъдие, предвид че съдът изрично е уведомен от процесуалния представител на ищеца, че в указания срок ще бъде затруднен да изпълни дадените от съда указания, и въпреки това съдът не се съобразява с посочения като възможен срок за изпълнение на указанията от страната и се произнася с по – кратък такъв?; 8/ Нарушава ли се правото на защита, прокламирано в чл.2 от ГПК, след като ищецът е представил пред съда доказателства, с които разполага, и при проверка на исковата молба по реда на чл.129 от ГПК съдът по свой почин решава да изисква доказателства в оригинал – в случая заверена присъда от друг съд?; 9/Налице ли е отказ от правосъдие, предвид че съдът изрично е уведомен от процесуалния представител на ищеца, че в хода на дадения от съда срок за изпълнение на указания процесуалният представител е във влошено здравословно състояние и в невъзможност да се справи с указания от съда срок?; 10/ Влиза ли в приложното поле на чл.7 от ГПК търсенето от страна на съда на допълнителни доводи и дерогиране на фактическите твърдения и правни доводи на ищеца, различни от заявените от него в представената искова молба? Поддържа наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като твърди, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №8/01.02.2012г. по гр.д. № 1011/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №21/16.03.2022г. по гр.д. № 2061/2021г. на ВКС, II г.о., решение №76/26.05.2013г. по т.д. № 918/2012г. на ВКС, I т.о. и решение №51/30.04.2014г. по т.д. № 1977/2013г. на ВКС, II т.о. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение на Районен съд – Елин Пелин, с което първоинстанционният съд е върнал исковата молба на П. Д. Б., като е приел, че ищецът не е отстранил в срок нередовностите й, тъй като не е изпълнил указанията на съда да представи в продължения с две седмици срок, считано от изтичането на предходния на 24.01.2022г., доказателства за внасянето на държавна такса и конкретизиране на обстоятелствата, на които се основава претенцията. Въззивният съд е потвърдил определението на Районен съд – Елин Пелин, след като е констатирал, че дадените от съда указания не са изпълнени от ищеца в определения триседмичен срок, изтекъл на 07.02.2022г. Счел е за неоснователно възражението, че ищецът е уведомен за продължаването на срока след неговото изтичане, като е изложил съображения, при позоваване на практиката на ВКС, че ищецът следва сам да следи за резултата от произнасянето по молбата за продължаване на срока, доколкото съдът няма задължението да го уведомява изрично за това чрез изпращане на съобщение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски окръжен съд. Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси не изпълняват изискванията на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По начина, по който са формулирани въпроси №3, №4 и №10 са общи и теоретични, съставляват хипотетично питане към касационната инстанция и могат да бъдат отнесени към всяко исково производство. Останалите въпроси /въпроси №1, №2, №5, №6, №7, № 8 и №9/ касаят изцяло правилността на въззивното определение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. Касационният състав не може, без да е поставен правен въпрос относно тълкуването на приложима към спора процесуалноправна норма, да отговори дали съдът със своите действия или бездействия е допуснал съществени процесуални нарушения. Независимо от изложеното, въпроси №1, №2, №3, №4, №5, №8 и №10 не са обусловили преценката на въззивния съд за правилно прекратяване на производството по делото. Същите не са изведени от конкретните аргументи на съда, който за да достигне до извода, че са налице предпоставките на чл.129, ал.3 от ГПК, е установил, че разпореждането на първоинстанционния съд с дадените указания по повод констатираните нередовности на исковата молба е получено от процесуалния представител на ищеца на 17.01.2022г., с оглед постъпила молба от ищеца първоинстанционният съд е продължил едноседмичния срок за изпълнение на указанията с две седмици, така определеният срок е изтекъл на 07.02.2022г., като в рамките на същия ищецът не е внесъл определената от съда държавна такса и не е конкретизирал обстоятелствата, на които основава претенцията си. Изрично съставът на Софийски окръжен съд е акцентирал, че в тежест на молителя е да следи за резултата от произнасянето по молбата му за продължаване на срока, доколкото съдът няма задължението да го уведомява изрично за това. Въззивният съд не е обсъждал въпроса дали дадените от първоинстанционния съд указания са били излишни, нито кой е родово компетентният съд по спора. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изход на спора по конкретното дело, съгласно Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Въпроси №6, №7 и №9 в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са свързани с предмета на спора и се поставят с оглед оплакването на касатора, че първоинстанционният съд не се е съобразил с посочения от молителя възможен срок за изпълнение на указанията. Тези оплаквания не са обсъждани изрично от въззивния съд, който е изразил становище само по довода на частния жалбоподател, че е бил уведомен за продължаването на срока за отстраняване нередовностите на исковата молба след неговото изтичане. Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация, сочена от частния касационен жалбоподател. Относно правомощията на съда при определяне на продължителността на новия срок по чл.63, ал.2 от ГПК е формирана практика на ВКС. В постановеното по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение №348 от 18.06.2015г. по ч.т.д. №135/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., се приема, че новият срок, който съдът определя в производството по чл.63 от ГПК следва да бъде подходящ и съобразен с естеството на процесуалните действия, които страната следва да извърши. Той трябва да бъде съобразен и с датата, на която съдът се произнася по молбата, особено ако това е след изтичането на първоначалния срок. В този случай новият срок трябва да е достатъчно дълъг, за да има страната реална възможност, след като се запознае с определението на съда по чл.63 от ГПК, да извърши необходимите процесуални действия. Даденото разрешение не вменява задължение на съда да се съобрази изцяло с поискания от страната период на продължаване на срока. Наличието на практика по поставения въпрос изключва наличието на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд