Определение № 377 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 25/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т.1 във вр. с ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Й. Д. К. ЕГН [ЕГН], и С. Д. К., ЕГН [ЕГН], чрез адв. Ив. А. срещу определение №4536/04.12.2023г., постановено по възз. частно гр. дело №20233100502232/2023г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърден първоинстанционния акт за прекратяване на производството. Жалбоподателите считат, че определението подлежи на обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл незаконосъобразно по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за решаването на спора по това конкретно дело и са обусловили правните изводи на решаващия състав, но решението му е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, недопустимо е и е очевидно неправилно. Излага, че е необходимо да се допуснат за разглеждане следните въпроси, отговорите на които са от значение за разрешаването на спора, но съдът се е произнесъл в нарушение на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК: 1. При определянето на обособеността на даден недвижим имот като самостоятелен от значение е фактическото състояние на обекта или предимство следва да се даде на юридическият му статус, даден с одобряването на съдебната спогодба за делба на имота? Този въпрос е формулиран във връзка с твърдението, че по отношение на имота е извършвана съдебна делба през 1969г., като с КП от 1992г. обектите са нанесени на кадастралната карта като отделни и са получили кадастрални идентификатори. Тъй като през 2018г. по молба на съсобственика Б. Ч. двата имота са обединени и са поставени под един кадастрален номер, което е пречка всеки собственик да се разпорежда самостоятелно с имуществото си, то според жалбоподателите неизменно е налице правен интерес за провеждане на делба. Позовават се на Решение № 471/24.01.2013г. по гр.д. № 308/2012г. по описа на ВКС, в което се приема, че според което „статусът на обекта следва да се възприеме въз основа на фактическото му състояние към настоящия момент“. Възприето е, че е възникнала съсобственост при наличието на правната фигура на чл.95, ал.2 от Закона за собствеността, тъй като новата вещ е създадена в резултат на преустройство и обединяване на две самостоятелни вещи по начин при които всяка от присъединените губи своето реално обособено значение и става част от цялото. Породило се е право на съсобственост върху идеална част от новосъздадената вещ, като всяко право има самостоятелно съществуване, и дяловете на съсобствеността ще са съразмерни на стойностите на отделните присъединени части. Следващият формулиран въпрос е: „Административният акт, с който се одобрява изменението в кадастралната карта и съгласно, който са обединени два имота в един, създава ли съсобственост по смисъла на чл. 30 и сл. от Закона за собствеността?“, който е във връзка с формулирания от съда извод, че заснемането на два обекта в един не е юридически факт, който поражда съсобственост и поради това искът за делба е недопустим. По този въпрос жалбоподателите се позовават на решение №50008/01.02.2023г. по к.гр.д. № 1745/2022г. ВКС, I г.о., според което заснемането на два урегулирани поземлени имота в границите на един поземлен имот при изработването на кадастрална карта по реда на ЗКИР, както и съществуващите между страните спорове за наличието на съсобственост върху всеки един от двата урегулирани поземлени имота, респ. върху общо отредения им ПИ, са ирелевантни за допустимостта на иска за делба. Тези обстоятелства имат значение при произнасянето по съществото на спора с решението по чл. 344, ал. 1 ГПК и по-специално при произнасянето по въпроса налице ли е съсобственост, върху кой имот и между кои лица. Изразяват несъгласието си, че с аргумента, че веднъж завинаги въпросът за поделянето на имота е бил решен със съдебната спогодба през 1969г. В действителност тогава имотите са разделени, но няма пречка тези два имота отново да се обединят в един поземлен имот. Тогава съдебната делба ще загуби своето действие и значение, и не би било пречка отново да се извърши делба при същите или различни квоти. Следващият формулиран въпрос е: Какъв следва да е критерият за определяне частите на съсобствениците, съответно - квотите на съделителите на недвижим имот, образуван в резултат на присъединяване на отделни имоти?, като се твърди, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в отклонение от задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, според която в хипотезата на обединяване на самостоятелни вещи по начин, че същите изгубват обособеността си и се превръщат в един цял нововъзникнал обект на съсобственост между притежателите им, дяловете на последните в съсобствеността са съразмерни на стойностите на отделните присъединени части /Решение № 471 от 24.01.2013 г. по гр.д.№ 308/ 2012 г. на I г.о./. Твърди се, че въззивният съд е пренебрегнал факта, че поради незаконосъобразните действия на длъжностните лица от АГКК, които по заявление на един собственик обединяват и оформят на картата два имота в един общ, засягайки правата на жалбоподателите до такава степен, че същите нямат възможност самостоятелно да се разпореждат с имуществото си. Освен, че противоречи на съдебната практика, според жалбоподателите, обжалваното определение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и 3 ГПК. Считат, че е налице липса на правораздаване и прехвърляне на съдебния спор между различни правораздавателни органи, както и неглижиране на спорни твърдения, във връзка с които не е проведен анализ и по които не е дадена яснота в мотивите във връзка с констатацията на въззивната инстанция, че заснемането на два УПИ в границите на един поземлен имот не е юридически факт, който поражда съсобственост и няма вещно-прехвърлително действие. Предвид изложеното, се моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и да бъде допуснато касационното му разглеждане по същество, като бъде постановено друго, с което делото се върне за разглеждане от друг състав на ВРС. Доколкото производството по исковата молба е било прекратено като недопустимо с обжалваното определение още при проверката за нейната редовност на осн. чл. 130 ГПК, преди насрочване в о.с.з., то препис от жалбата не е връчен на ответника. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на триинстанционно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима. Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Производството пред първоинстационния съд е започнало по иск на Й. Д. К. и С. Д. К. против Б. В. Ч. за делба на съсобствен между тях недвижим имот, представляващ дворно място с ид.10135.3515.1959 по Кадастралната карта на [населено място] с площ от 434 кв.м. Посочват, че имотът е застроен с 6 сгради, 4 бр. от които собствени на ищците и 2 бр. -собственик на ответника, които не са предмет на иска за делба. Излагат, че през 1969г. между техните праводатели е била извършена съдебна делба на съсобствените жилищна сграда и дворно място, представляващо към онзи момент парцел 5039 по плана на [населено място], като съдът е одобрил постигната съдебна спогодба, според която в общ дял на Д. Й. К. и К. Й. К. са възложени сграда и 250 кв.м. ид.части от дворното място, а в дял на В. Т. Ч. и Н. Т. М. са възложени сграда и 172 кв.м. ид.части от дворното място съобразно притежаваното право на собственост придобито с правни сделки. Посочват, че през 1992г. е приет ЗРП, с който от съсобственото дворно място са образувани два парцела – УПИ №... и УПИ №.... По инициатива на ответника, през 2018г. тези два парцела са били обединени в общ имот със заповед на началника на СГКК № 18-1362/14.02.2018г. Според ищците разделянето на имота на две части съобразно притежаваното право на собственост е загубило значението си през 2018г., когато с цитираната заповед на началника на СГКК е допуснато обединяването им. Уточняват, че правният им интерес от предявения иск за делба произтича от настъпилия през 2018г. факт на обединяване на частите от дворното място, които са били разделени със съдебната делба от 1969г., с което между страните отново в възникнала съсобственост. Първоинстанционният съд е прекратил производството като недопустимо поради това, че делбата на имота вече е била допусната по гр.дело №482/1969г. на Варненския народен съд, по което със сила на пресъдено нещо са разрешени въпросите за съсобствеността, страните и квотите между праводателите на настоящите страни. С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил извода за недопустимост на иска, като е приел, че съдебната спогодба има значението на влязло в законна сила решение /чл.234, ал.3 от ГПК/, предвид което в последващ съдебен процес между същите страни или между техните правоприемници, делбеният протокол ще се ползва със сила на пресъдено нещо /чл.299 от ГПК/ по въпросите относно собствеността на поделеното имущество и обема на притежаваните права. Приел е, че и одобрената от съда през 1969г. съдебна спогодба между праводателите на ищците и ответника по делото ги обвързва досежно установената собственост по отношение на дворното място, така, че ищците са собственици на 250 кв.м. ид.части, а ответника- на 170 кв.м. ид.части от процесното дворно място, и предвид така установените права в съсобствеността на дворното място, е недопустимо сезирането с искане за определянето им, каквото по същността си представлява предявеният в настоящото производство нов иск за делба. Изложено е, че последващ делбен процес между правоприемниците на съделителите би бил допустим само, ако след допускане на делбата са се осъществили нови факти и обстоятелства, имащи значение за принадлежността на правото на собственост. Твърдяният от ищците нов факт е обединяването на двете части на допуснатият до делба имот, съгласно статута му по РП от 1992г. /УПИ №... с площ от 170 кв.м. и УПИ №... с площ от 250 кв.м./, със заповед на началника на СГКК № 18- 1362/14.02.2018г. в общ имот по действащата кадастрална карта на [населено място], а именно имот с ид.№.... Въззивният съд е изложил съображения, че заснемането на два урегулирани поземлени имота в границите на един поземлен имот при изработването на кадастралната карта по реда на ЗКИР не е юридически факт пораждащ съсобственост, тъй като одобрението на кадастралната карта няма вещно-прехвърлително действие, нито може да погаси или измени правото на собственост, доколкото при наличие на действащ регулационен план, именно той определя границите на имотите. В заключение е прието, че искът за делба на дворното място представляващо имот с ид.№... по Кадастралната карта е недопустим предвид наличието на проведена предходна делба на същия имот по гр.д.№ 482/1969г., в която са установени правата на страните в съсобствеността, и липсата на наведени твърдения за настъпили нови факти, които обективно да са променили обема на притежаваните права. Настоящият състав на ВКС, Първо гражданско отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните съображения: Формулираните от касаторите въпроси, както и цитираната съдебна практика са неотносими към предмета на настоящия спор. Както правилно е посочил въззивния състав одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие. От тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. От друга страна, по твърдения на самите жалбоподатели съсобствеността по отношение на имота вече е прекратена с одобрена от съда и отразена в КП от 1992г. спогодба. Предвид което законосъобразен е изводът на окръжения съд, че искът за делба на дворното място представляващо имот с ид.№... по Кадастралната карта е недопустим предвид наличието на проведена предходна делба на същия имот по гр.д.№ 482/1969г., в която са установени правата на страните в съсобствеността. Мотивите на съда напълно кореспондират на разясненията, съдържащи се Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, според които грешното заснемане в кадастралната карта на границите на един недвижим имот не води до промяна на правото на собственост върху грешно заснетата част от имота, защото кадастралната карта няма вещно-прехвърлително действие. Следва се име предвид, че в случай като настоящия, при който съсобствеността вече е прекратена, но реалната част от поземления имот неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот, е допустим иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Притежаваната от ищеца съобразно акта за собственост вещ е самостоятелен недвижим имот, независимо дали е заснета като такава. Затова искът за ревандикация на реална част от урегулиран поземлен имот има предмет, като в производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта и съответно отразява това в диспозитива на решението си. При уважен иск за ревандикация ищецът ще може да ревандикира спорната част, попадаща в урегулирания поземлен имот на ответника, без да изчаква провеждането на административна процедура по отстраняването на непълнотата или грешката в кадастралната карта и последващата процедура по изменение на подробния устройствен план / в този смисъл т.4 и т.5 от ТР №8/23.02.2016/, По изложените съображения, съставът счита, че не са налице основание за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т. и т.2 ГПК, тъй като формулираните от касаторите въпроси не са от значение за изхода по конкретното дело и не са обусловили правните изводи на съда, като липсва и произнасяне в противоречие със задължителна съдебна практика. Не се установява наличието и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност определението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Определението не е и очевидно неправилно /квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт/: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.