Определение № 645 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 129/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. И. Р. чрез адв. А. И. Одварков от АК П. срещу въззивно решение № 1495/11.10.2012 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1981/2012 г. Излагат се доводи за противоречие с материалния закон и необоснованост. Насрещната страна А. Н. Р. чрез адв. Я. С. Т. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявен е иск по чл. 31, ал. 2 ЗС от А. Н. Р. против Л. И. Р. за сумата 24 000 лв. – обезщетение за ползване на собствената му ½ ид.ч. от общ недвижим имот в периода 16.06.2006 г. – 16.06.2011 г. Пловдивският окръжен съд, като отменил частично решението на първостепенния Пловдивски районен съд, уважил иска за сумата 6 098,40 лв. За да постанови този резултат, съдът установил, че страните притежават по ½ ид.ч. от стопанска сграда. С влязло в сила решение от 18.06.2006 г. по чл. 32, ал. 2 ЗС ползването на вещта е реално разпределено между тях. За част от исковия период – 01.102009 г. – 16.06.2011 г. Л. Р. е ползвал изцяло помещението – в него са съхранявани вещи на Р., поставени от него или по негова заръка. Съдът определил размера на дължимото обезщетение на базата на средния пазарен наем за ½ ид.ч. от вещта през горния период чрез заключение на съдебен експерт. Установено е още, че А. Р. е отправил нотариална покана до Л. Р. на 11.07.2002 г. с искане да му осигури възможност да ползва имота според своя дял и нова нотариална покана от 14.09.2009 г. да бъде допуснат да ползва определената му с решението по чл. 32, ал. 2 ЗС реално обособена площ. На 09.02.2010 г. А. Р. е въведен в определения му с решението по чл. 32, ал. 2 ЗС дял от съдия-изпълнител, като при въвода е установено, че в определената му за ползване площ е разположена селскостопанска техника на Р., който включително до подаване на исковата молба не я е вдигнал. В изложението към касационната жалба са повдигнати следните въпроси: Възможно ли е след разпределение на ползването на съсобствена вещ да се търси обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС или ищецът трябва да основе претенцията си на „института на неоснователното обогатяване”. Въпросът е неотносим към постановения краен резултат – дали сумата се дължи по чл. 31, ал. 2 ЗС или някоя от общите хипотези на неоснователното обогатяване по ЗЗД няма да се отрази върху осъждането на касатора /ответник/ да плати определеното обезщетение. Отделно, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е специална хипотеза на института на неоснователното обогатяване и, следователно намира приложение в отношения между съсобственици относно ползването на съсобствена вещ. Няма съмнение в съдебната практика, че разпределението по чл. 32, ал. 2 ЗС не ликвидира съсобствеността, нито легитимира ползувателите като изключителни собственици на отредената им за реално ползване площ. Константна е съдебната практика, че дори когато фактическото ползване е съобразено изцяло с решение по чл. 32, ал. 2 ЗС, ако предоставената на някого от съсобствениците за самостоятелно ползване площ е в повече, отколкото се следва на дела му, той пак дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. С още по-голяма сила това важи за случаите, когато съсобственик ползва не само своя дял, определен му по чл. 32, ал. 2 ЗС, но и този на друг съсобственик. Вторият повдигнат въпрос е дали веднъж отправена писмена покана по чл. 31, ал. 2 ЗС запазва действието си и за време след реално разпределение на имота между съсобствениците. Въпросът е неотносим, защото съдът е присъдил обезщетение за време след 01.10.2009 г., а преди това – на 14.09.2019 г., след постановяване на решението по чл. 32, ал. 2 ЗС, А. Р. е отправил писмена покана с изрично искане да му бъде осигурен достъпа до определения му със съдебното решение дял. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. К. следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1000 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът