Определение № 207 от 24.04.2018 г. на ВКС по т. д. № 3182/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано e по касационната жалба с вх. № 24755/10.VІІІ.2017 г. на [фирма]-гр. П., подадена против въззивното решение № 875 на Пловдивския ОС, ГК, ХІV-и с-в, от 4.VІІ.2017 г., постановено по гр. дело № 668/2017 г., с което това дружество е било осъдено, на основание чл. 327 ТЗ и съответно - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да заплати на ищцовото [фирма]-гр. Я. сума в размер на 20 712.30 лв., представляваща цена на „предадена, приета без забележки и фактурирана, но незаплатена стока” от търговска продажба по ф/ра № 10586/30.ІХ.2015 г. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждане на делото /6 юли 2016 г./ и до окончателното й изплащане, както и сума в размер на 1 089.57 лв. – представляваща мораторна лихва върху същата главница за периода от 1.ХІІ.2015 г. до 6 юни 2016 г. Оплакванията на пловдивския търговец настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените при условията на обективно кумулативно съединяване два осъдителни иска на ямболското [фирма] с правно основание по чл. 327 ТЗ и съответно – по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъдат отхвърлени – като неоснователни, вкл. и ведно с присъждане на сторените от [фирма] във всички инстанции разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата пловдивският търговец неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното свое въззивно решение Пловдивският ОС се е произнесъл: „по материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото”. Вместо ясно и точно формулиране на такъв - релевантен за изхода на делото във въззивната инстанция материалноправен въпрос обаче, касаторът [фирма] се е ограничил единствено до посочване и прилагане на разнообразна съдебна практика, подробно цитирана в раздела „Приложения” към същото негово изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. Я. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта самата касационна жалба /като просрочена/, така и по допустимостта на касационния контрол, а също и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивното решение в атакуваните две негови осъдителни части, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на сумата от 1 350 лв.: съгласно приложените по делото договор за правна защита и съдействие и Списък по чл. 80 ГПК. По твърдението на ответника по касация за просрочие на касационната жалба: Констатира се в процесния случай, че във финалната част от диспозитива на атакуваното въззивно решение първоначално е било посочено, че то било „окончателно”. На това основание не е предприемано съобщаването му на страните по спора. Впоследствие, с изрично разпореждане на съдията докладчик /№ 6835 от 14.VІІ.2018 г./, на настоящия касатор изрично е било указано, че той може да подаде касационна жалба срещу този съдебен акт „независимо от написаното в решението на ПОС, че не подлежи на обжалване”. Разпореждането с това указание е било надлежно връчено на представител на касатора на датата 18.VІІ.2018 г., а жалбата му срещу въззивното решение датира от 10.VІІІ.2018 г. Ето защо, дори и ако се възприеме по-неблагоприятното положение, предлагано от ответника по касация, а именно че моментът на узнаване на въззивното решение е този, веднага след обявяването му на сайта на ОС-Пловдив на датата 13 юли 2018 г., настоящата касационна жалба на [фирма] се явява подадена в пределите на преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и затова не подлежи на връщане като просрочена. При тези данни по делото Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на горепосочения срок и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския ОС, настоящата касационна жалба на [фирма]-гр. П. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда този релевантен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /в процесния случай всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК/. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско дружество искане за това, касаторът [фирма] ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да му заплати сума в размер на 1 350 лв. (хиляда триста и петдесет лева), представляваща изплатен хонорар за един негова адвокат от АК-П.: съгласно приложените по делото договор за правна защита и съдействие и Списък по чл. 80 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение