Определение № 3141 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1009/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби на двете страни срещу постановеното в производство по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ въззивно решение № 1230 от 29.11.2024 г. по в. гр. д. № 317/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.

По делото е прието за безспорно установено наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Р. България за претърпените от ищеца Н. Ц. Ч. неимуществени вреди, вследствие на повдигнати му обвинения за престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1, вр. ал. 1, пр. 2 от НК и чл.215, ал.2, т.1, вр.чл.215, ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК, по които е бил оправдан с присъда от 16.05.2017 г., постановена по НОХД №1126/2015г. по описа на СпНС, влязла в сила на 26.06.2019г. Спорът между страните е концентриран върху размера на дължимото обезщетение и правилното му определяне съобразно критерия по чл. 52 ЗЗД. Касаторът Н. Ц. Ч. обжалва въззивното решение и в частта, с която е потвърдено отхвърлянето исковете за обезщетяване на имуществени вреди до пълните им предявени размери ,включително представляващи пропуснати ползи от неполучаване на трудово възнаграждение за периода след м. юли 2013г до 24.02.2014г ,през което време ищецът не е работил.

В мотивите си инстанцията по същество приема, че първоинстанционният съд е изложил конкретни и подробни съображения, с които е обосновал размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди,както и доказания размер на обезщетените имуществени вреди, поради което препраща изцяло при условията на чл. 272 от ГПК към доводите на СГС. В мотивите си въззивният състав сочи, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 25 000 лева взема предвид следните обстоятелства: продължителността на наказателното производство във времето; приведените в реално изпълнение спрямо ищеца принудителни мерки- задържане под стража от 12.05.2012г до 11.01.2013г,/ т.е в продължение на осем месеца/ и впоследствие домашен арест/почти шест месеца/ Съобразявайки конкретните периоди на действие на тези мерки и причината марката задържане под стража за бъда заменено с домашен арест – влошаване на здравословното състояние в ареста поради артериална хипертония и диабет, изтъкнато е и негативното въздействие, което наказателното производство е оказало върху психическото състояние на подсъдимия /това обстоятелство се явява надлежно и конкретно доказано по делото със събраните в процеса писмени, гласни и експертни доказателства – обсъдени надлежно от първоинстанционния съд; същото обстоятелство следва да се и презумира – наказателната репресия винаги рефлектира негативно в психическата сфера на обвиняемото лице, включително при наложени ограничителни мерки като посочените, особено и при повдигнати обвинения за тежки престъпления, за каквито законът предвижда тежка наказателна отговорност; обратен извод в тази насока не може да бъде защитен житейски/. Отбелязано е, че размера на определеното обезщетение кореспондира с този на обезщетенията, които се присъждат от съдилищата в сходни хипотези. Конкретният размер на тази сума се определя при отчитане на гореизброените обстоятелства и следните факти: наличието на първоначално задържане на ищеца от органите на МВР; оказаната фактическа репресия в дома на ищеца /в присъствие на членове на семейството му, в присъствие и на съседи/ при осъществяване на процесуално-следственото действие „претърсване и изземване“; тежестта на процесните обвинения;злепоставяне; медийното огласяване на наказателното производство; влошеното здравословно състояние на обвиняемия по време на престоя му в ареста /съгласно констатациите на приетата в процеса медицинска експертиза обаче – това влошаване не се явява пряко следствие от самото задържане и престой в ареста, а от естеството на съществуващите отпреди заболявания на ищеца/; продължителността на целия наказателен процес, която макар и не кратка - кореспондира с предмета на делото,с броя на участващите в производството лица,с правната квалификация на наказателно-правния спор,с вида, естеството и обема на осъществените в рамките на делото процесуални действия.Всички посочени факти и обстоятелства са съобразени с оглед приетите по делото доказателства. Съдебния състав е извършил преценка за наличието или съответно липсата на причинно-следствена връзка между тях и търпените от ищцовата страна неимуществени вреди,разгледани конкретно и поотделно При така изяснената фактическа обстановка въззивния съд е потвърдил първоинстанционното решение. Същото е потвърдено и в частта му относно претендираните от Н. Ц. Ч. имуществени вреди. В случая процесното обезщетение, загуба на трудов доход за определен период – пропусната полза, може да бъде присъдено само за времето, през което подсъдимият е бил доказано възпрепятстван да работи, а именно периодите на действие на двете ограничителни мерки – задържане под стража и домашен арест. Само към тези периоди могат да бъдат съотнесени принципните постановки по чл. 82 от ЗЗД и чл. 51 от ЗЗД. За останалият претендиран от ищеца период, не следва да бъде присъдено обезщетение, тъй като не отговаря на въведените от закона принципи - съответната вреда да е пряка, непосредствена и предвидима. Изводът е направен, като е взета предвид трудовата и професионална реализащия на ищеца към момента на повдигане на обвиненията и налагане на ограничителните мерки. От представените по делото доказателства е безспорно установено, че в рамките на наказателното производство подсъдимият е сторил разходи за адвокатска защита. Съобразявайки тълкувателната практика на ВКС, съдът е извършил преценка, че така заплатената сума не се явява прекомерна, поради което следва да бъде репарирана.

Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София, оспорва решението,като го обжалва в частта за неимущетвените вреди с довода за неправилно завишаване размера на дължимото се обезщетение. Застъпва становището, че същият е прекомерно висок спрямо характера и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди, и следователно не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В изложение към жалбата се позовава на противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради непосочване на конкретното значение, което има всяко едно от установените по делото обстоятелства за определяне размера на дължимото обезщетение, както и несъобразяването му с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Формулираните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, се свеждат до материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ и задължението на съда да обоснове преценката си след обсъждане на всички конкретно установени обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и то като вземе предвид само онези от тях, за които е доказано, че са пряка последица на незаконното обвинение.

Н. Ц. Ч., представляван от адв. С. Д., обжалва въззивното решение в потвърдителната му част, с която се отхвърля претенцията за разликата от 25 000 лв. до 60 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над присъдените 3939,83 лв. до 6 278,00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,в конкретност пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение. Поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, изводите на съда са необосновани и противоречат на доказателствата по делото. Твърди се, че при постановяване на съдебния акт са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложение към жалбата си поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с въпросите:

1. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ при определяне размера на обстоятелства, които съдът е длъжен да съобрази?“;

2. „Как се определя обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи с оглед особености на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност да бъде увеличено имуществото на пострадалия, ако не беше водено наказателното преследване срещу него?“;

3. „Следва ли задържането от полицейски орган при издадени заповеди за задържане на лице за срок от 24 часа по ЗМВР да се приравнява със задържане под стража и подлежат ли на обезщетяване по реда на ЗОДОВ в този случай причинените на ищеца неимуществени вреди?“.

Изтъква се противоречие с ППВС №/1968г ТР №3/2004г ОСГК и множество решение на ВКС по първия въпрос ,противоречие с т.11 от ТР №3/2004г ОСГК по втория въпрос и противоречие с решение № 211/2019г по гр.д № 4260/2018г,Четвърто г.о по третия въпрос

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустими и редовни касационни жалби. Същите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по значението им за определяне конкретния размер на дължимото обезщетение. Обсъдени са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, наложените процесуални мерки за принуда, негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, рефлектирало ли е обвинението върху неговата професионална реализация, на общественото доверие и социалните му контакти, икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период.Съображенията на въззивния съдебен състав по така очертания кръг правнорелевантни факти са обективирани в мотивите към обжалвания съдебен акт. Същите са ясни, разбираеми и формирани след обсъждане на въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство.

Гореизложеното налага извода,че при определяне размера на обезщетението са съобразени дадените с ППВС № 4/1968 год. указания относно приложението на закона, а именно, че справедливостта, като критерий за определянето му, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Това в случая е сторено, като е взето предвид, че с обвинението спрямо ищеца е била взета най-тежката мярка за неотклонение, за периода от 12.05.2012г. до 11.01.2013 г., т.е. до допустимия срок от 8 месеца, с което правата му са били засегнати в максимална степен,както е изтъкнато в решението. За периода от 12.01.2013г. - 09.07.2013г.,който също е отчетен като значителен, ищецът е търпял мярката „домашен арест“, а след това до оправдаването му с влязла в сила присъда мярката „подписка“. Предвид изложеното съдът е приел, че спрямо ищеца е осъществена висока по интензитет процесуална принуда, което е довело до сериозно засягане на неговите права, съответно до силно чувство за безпокойство, несигурност и несправедливост, тревога за бъдещето на децата му и за собственото му здраве.Подробно са мотивирани и съображения за това, че в производството по делото не се е установило влошаване на здравословното състояние на ищеца в следствие на задържането му под стража, но се е установило, че предвид заболяванията му, престоя му там не е бил подходящ,както и че той е изпитвал сериозни притеснения за здравословното си състояние. Преценявани са вредите, настъпили в пряка причинноследствена връзка с действията на ответника по повдигането на обвиненията и наложените мерки за процесуална принуда,който критерии е възприет в практиката на ВКС,включително задължителна за съдилищата тълкувателна практика.Върховният касационен съд многократно е разяснявал, че неимуществените вреди нямат парична оценка, отчитат се особеностите на всеки отделен случай – решение № 5 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г., III г. о., решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г., III г. о. Справедливостта изисква аналогичните случаи да бъдат парично обезщетявани равностойно, но различните по размер обезщетения не са самодостатъчен довод за основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с прилагането на чл. 52 ЗЗД,когато са изпълнени изискванията за конкретна преценка на вредите и проявлението им. Разяснение кога е изводимо противоречие по правен въпрос ,ако при пълно сходство или сходство в основните факти са определени различни по размер обезщетения,се даде в реш. по гр.д № 1898/2009 ІV г.о на ВКС ,принципни разяснения в тази връзка съдържа и реш. № 214/2018 по гр.д № 3931/2017г на 4-то г.о на ВКС и др.,но в случая противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по този признак не се обосновава.Изискването за равностойно обезщетяване на аналогичните случаи ще е нарушено при съществени, драстични разминавания в размера на присъдените обезщетения / решение № 830 от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1898/2009 г., ІV г. о. на ВКС/. Нарушение от тази категория, което да обоснове противоречие при разрешаване на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в разглежданата хипотеза не се констатира.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани и от двамата касатори по отношение въпросите за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта. Липсва сходство между обсъжданите по настоящето дело обстоятелства и обстоятелствата по останалите приложени решения на ВКС, изтъкнати от страните без обосновка къде е противоречието с тях по правен въпрос. Съдебни решения по уважени искове на същото или друго основание, при които размерът на обезщетението за неимуществени вреди е различен предвид различните обстоятелства, които съдът задължително взема предвид, поначало не обосновават противоречие по правен въпрос. Съображенията на касаторите по съществото си се свеждат до оплаквания за неправилност на извършената оценка на събрания доказателствен материал с оглед значението му за размера на справедливото обезщетение и неговото определяне съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

Същото съображение, за преформулирани касационни оплаквания по решаващите съображения на съда, следва да се изтъкне по въпроса, поставен в т.2 от изложението на касатора Н. Ц. Ч.. Не е налице противоречие с постановите по т.11 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г на ОСГК при изследването на фактическия въпрос налице ли е причинна връзка между неполучаване на претендираното трудово възнаграждение през период, в който характера на наложените мерки за неотклонение и воденото наказателно производство не са препятствали ищеца при търсенето и намирането на подходяща работа. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по формулираният от Н. Ц. Ч. трети въпрос също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Въпросът за „приравняването” на предварителното задържане по ЗМВР,за което касаторът апелира,не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд при опредяне на обезщетението за неимуществени вреди в насока неговото занижаване.В решението на Софийски апелативен съд изрично е посочено ,че наличието на първоначално задържане от органите на МВР,което първоинстанционният съд е игнорирал, въззивната инстанция отчита като обстоятелство от значение за развера на обезщетението ,но също така приема,че този факт сам по себе си не налага завишаване на обезщетението по размер Съобразено е това ,че ищецът е претърпял в максимално дълъг срок интензивна процесуална принуда „ задържане под стража”,оказана е била и фактическа репресия в дома на ищеца, в присъствие на членове на семейството му. В решението си въззивният съд не е изключил отговорността на държавата за посочените незаконни действия,както се постулира във въпроса и противоречие на въззивното решение с изтъкваната практика на ВКС в решение № 211/2019г по гр.д № 4260/2018г,Четвърто г.о не е налице. Необосновано се явява и наведеното от Н. Ц. Ч. твърдение за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице това основание, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.

Разноските в настоящето производство остават за жалбоподателите.

Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.