Определение № 408 от 23.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5119/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от Л. Л. Л., действаща чрез адв.Б., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, ГО, ІІ брачен въззивен състав решение № 265105/28.07.2021 г. по гр.д. № 4902/2016 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК, като се твърди и че в частта, с която въззивният съд е изменил и допълнително ограничил режима на личните й контакти със сина й, решението е недопустимо. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чл.280, ал.2, пр.2 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С писмения си отговор ответникът по касацията Н. Б. Н., действащ чрез адв. К., изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си СГС, ГО, ІІ брачен въззивен състав е напълно е споделил подробно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи относно изменилите се обстоятелства, налагащи промяна на мерките относно упражняването на родителските права по отношение на детето Б. Н. Н. Съобразявайки и събраните във въззивното производство нови доказателства, въззивният съд е счел, че е налице изменение на обстоятелствата по см. на чл.59, ал. 9 СК и т.V от ППВС №1/12.11.1974г. по гр.д. № 3/1974г., налагащо определянето на местоживеенето на детето при неговия баща, който да упражнява родителските права. Изложил е че докато детето е живяло при майка си, тя не е могла да обезпечи образованието му и то не е завършило първи клас, както и че е прекъснала връзката му с бащата. Отчел е и че майката не е съдействала на вещото лице за изготвяне на заключението по съдебно- психологичната експертиза, въпреки двукратно дадените й указания, както и че независимо от това й поведение, вещото лице е установило, че тя не притежава родителски капацитет да полага адекватни грижи за сина си. Л. Л. не оказала никакво съдействие и на ДСП-Лозенец за изследване на емоционалната й връцка с детето и на жилищните й условия. В противовес на това, бащата разполагал с необходимия родителски капацитет да полага грижи да развитието и възпитанието на детето, както и с подходящи жилищни условния, а детето показвало близка емоционална привързаност към него и го идентифицирало като основна и най- значима фигура в живота си. Ето защо е заключил, че промяната на постановените мерки относно упражняването на родителски права била изцяло в интерес на детето. Приел е и че следва да съобрази дадените и от двете вещи лица препоръки, режимът на лични отношения на майката с детето да се осъществява първоначално в контактен център, поради възможността детето да претърпи нов срив в психичното си функциониране и да отбележи регрес, като и поради прекъснатата връзка дете- родител. С оглед на това е отменил първоинстанционното решение в частта относно режима на лични отношения на майката и е постановил друго, с което е определил нов режим, като е потвърдил решението в останалата му част. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване вероятна недопустимост- чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС и основанието по чл.290, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо в твърдяната част. Вероятната недопустимост е аргументирана с доводи, че първоинстанциноното решение е било обжалвано единствено от Л. Л., чието положение, с оглед забраната по чл.271, ал.1, изреч. 2 ГПК, не може да бъде влошавано чрез определяне на допълнително ограничен режим на лични контакти. Съдът следи служебно за интереса на детето и е длъжен да постанови необходимата промяна служебно, когато са налице основанията за това, дори да не се претендира изменение на режима на личните отношения, като промени уговорения свободен режим на лични отношения. Ето защо, определяйки нов режим на личните отношения майка- дете, съдът не е постановил недопустимо съдебно решение. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос: „Може ли ответникът по касационната жалба да черпи права от своето виновно поведение“, който въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 111/23.06.2016 по т.д. № 1839/15. на ВКС, ІІ т.о., което решение касае заявена претенция за неустойка по сключен приватизационен договор. Въпросът е теоретичен и непокрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не е обусловил и правата воля на съда, обективирана в решението му. Въззивният съд не е изложил мотиви за наличие на виновно поведение от страна на бащата, напротив- приел е, че бащата разполага с необходимия родителски капацитет, добра подкрепяща среда и материални възможности да полага адекватни грижи за детето си, което, от своя страна, показва близка емоционална привързаност към този родител и го идентифицира като основна и най- значима фигура в живота си. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос: „Следва ли събраните по делото доказателства да са обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност?, който въпрос твърди, че е решен в противоречие с ТР №1/2001г. и решение № 63/15г. по т.д. № 674/14г. на ВКС, ІІ т.о. Така повдигнатият в изложението процесуалноправен въпрос макар и формално да покрива общото основание за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като е разрешен от въззивния съд в съответствие със съдебната практика на ВКС, както и със задължителната практика в ТР №1/2001г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2001г. В случая въззивният съд е постановил решението си, като е изложил мотиви, обективиращи исканията и възраженията на страните, извършил е преценка на относимите към спора писмени и гласни доказателствени средства, извеждайки самостоятелни фактически и правни изводи по спора, като по този начин е изпълнил задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК. Обсъдил е направените от въззивника доводи и възраженията на насрещната страна и след преценка на всички относими доказателства в тяхната съвкупност, е приел, че е настъпило изменение на обстоятелствата по см. на чл.59, ал.9 СК и т.V от ППВС №1/12.11.1974г. по гр.д. № 3/1974г., налагащо определяне на местоживеенето на детето при неговия баща, който да упражнява и родителските права, както и за определяне на нов режим на лични отношения с майката. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на решението поради очевидна негова неправилност. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушения или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В случая от мотивите на обжалваното решение не се установява наличието на очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Съображенията на касатора за допуснати нарушения от съда, по своята същност представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче настоящият съд може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 265105/28.07.2021г. на СГС, ГО, ІІ брачен въззивен състав, постановено по гр.д.№ 4902/2016 г. С оглед изхода на спора, Л. Л. следва да бъде осъдена да заплати на Н. Н. направените в касационното производство разноски в размер на 2000 лв.- заплатен адв. хонорар. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,