Определение № 104 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2758/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Б. Н. Н., чрез адвокат Н. П., срещу въззивно решение № 376 от 04.04.2025 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по въззивно гр.д. № 382/2025 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Министерство на правосъдието, чрез юрисконсулт Т. Ч., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е частично недопустима. Предявени са обективно съединени искове за причинени на ищеца различни имуществени вреди от едно и също дискриминационно деяние на ответника, който е и негов работодател. Неправилното сумиране на множеството претенции, което не намира опора нито в материалния, нито в процесуалния закон, не променя горния извод, както и необходимостта да се прецени функционалната подсъдност поотделно на всеки от кумулативно съединените искове. Съдът е длъжен служебно да следи дали са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване и в частност - минималния праг, с наличието на който процесуалният закон обвързва допустимостта на касационното обжалване. Всеки от исковете е граждански, оценяем, облигационен. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по исковете на Б. Н. Н. против Министерството на правосъдието за сумата от 538 лева - разликата между получените от Н. ежегодни суми за облекло за периода от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г. и сумите, получени от служителите, изпълняващи длъжността „инспектор/счетоводител“, за 2818,03 лв. - левова равностойност на разликата в размера на ползвания редовен платен годишен отпуск от Н. и размера на редовния и допълнителния платен годишен отпуск, на който имат право служителите, изпълняващи длъжността „инспектор/счетоводител“; за 640 лв. - полагащите се средства за осигуряване на лични предпазни средства (очила) за периода 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, върху посочените главници за периода от 01.01.2020 г. до окончателното издължаване. Цената на изброените исковете е под 5000 лв., като въззивното решение не е сред изключенията, предвидени в чл. 280, ал. 3, т. 1 и сл. ГПК. При тези съображения, касационната жалба в посочената част следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производството – прекратено. В останалата си част касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предмет на проверка по чл. 288 ГПК е въззивното решение по касационната жалба, в частта, с която отхвърлил исковете, предявени от Б. Н. Н. против Министерството на правосъдието за сумата от 7638 лв. - пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между полученото основно трудово възнаграждение, заедно с 4248,04 лв. неполучените допълнителни възнаграждения за прослужено време, за периода от 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., сравнимо с основното трудово възнаграждение, получавано на основание чл. 177 от ЗМВР от служителите, изпълняващи при МП длъжността „Инспектор/ Счетоводител”, за сумата от 5248 лв. - неполучената левова равностойност на храна по чл.23,ал.1 от ЗИНСЗ за периода 02.04.2018 г. до 24.11.2021 г., получена от служителите, изпълняващи длъжността „Инспектор/Счетоводител”, с които същият е полагал еднакъв или равностоен труд, на осн. чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр, за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тези главници, считано от 01.01.2020 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и относно съдебноделоводните разноски. Въззивният Пловдивски окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, отхвърлил изцяло тези искове. Б. Н. обосновава дискриминационното отношение по признак “обществено положение“ с това, че не му е осигурено равно възнаграждение, за еднакъв или равностоен труд, тъй като е третиран по-неблагоприятно (неравно заплащане за възнаграждение и др.) на основата на обществено положение, спрямо неговите колеги, които заемали длъжност при ответника по чл. 19, ал 1, т. 1 от ЗИНЗС, чиято цел, отговорности и задължения били идентични с тези на ищеца, назначен по чл. 19, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС; За да се произнесе, втората инстанция установила, че със заповед от 26.03.2018 г. на Министъра на правосъдието и на основание чл. 9, ал. 1 и чл.12, ал.1 от ЗДСл. ищецът е назначен на длъжността “Старши експерт (счетоводител)“, с ранг V-ти младши за държавен служител, в затвора в [населено място], II категория, длъжностно ниво: 10. На служителят е определено ниво на основна месечна заплата - 21, степен на основна месечна заплата - 3 и основна месечна заплата в размер на 1026 лв. Със заповеди от 15.10.2019 г. и от 19.02.2021 г. е увеличавано възнаграждението му. Служебното правоотношение е прекратено на 24.11.2021 г. Съдът изяснил, че съгласно чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Посочил, че не всяко различно третиране представлява дискриминация, а само това, което се основава на поне един от посочените в чл. 4, ал. 1 признаци. По отношение на признака “обществено положение“ съдът разяснил, че той налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен белег за положението на личността в обществото. Съгласно чл. 9 от ЗЗДискр доказателствената тежест в процеса е възложена на ищеца, като същата се обръща едва тогава, когато страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация. За да е налице нарушение на изискването за равенство в заплащането по смисъла на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр, ищецът следва да проведе доказване, въз основа на което да може да се предположи, че е жертва на дискриминация - неблагоприятно третиране, изразяващо се в получаване на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд, сравнение с други служителите в сходно положение, при наличие на пряка причинноследствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него, изразяваща се в неговото “обществено положение“; След като направил тези уточнения, съдът по делото намерил, че двете длъжности - заеманата от ищеца “старши експерт/счетоводител“ и съпоставимата „инспектор VII-ма степен (счетоводител)“, заемана от негови колеги, са сходни и сравними с оглед целите, задължения, отговорностите и минималните изисквания за тях. Установено е, че Н. е полагал еднакъв “на пръв поглед“ труд и, че в сравнение с групата „инспектор VII-ма степен“ той е получил по-ниско основно и допълнително възнаграждение, по-ниско еднократно заплащане на пари за храна. Това по-ниско заплащане, дори да е неблагоприятно третиране, обаче не се основава на някои от изброените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр признаци (в т.ч. и “обществено положение“). Извод за наличие на защитения признак не може да бъде направен, тъй като не се установява по делото обективен, универсален, съществен белег за личностното положение на ищеца в обществото. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос относно тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, направени с въззивната жалба и с отговора по въззивната жалба и да основе решението си на приетите от него за установени фактически обстоятелства и закона – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 77 от 06.08.2019 г. по гр. д № 2151/2018 г. на ВКС, I г.о.; решение № 27 от 28.06.2017 г. по т.д. № 2430/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 139 от 11.03.2025 г. по гр.д. № 1137/2024 г. на ВКС, III г.о.; решение № 69 от 06.02.2025 г. по гр.д. № 1115/2024 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 60326 от 14.12.2021 г. по гр. д. № 623/2021 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 60249 от 20.05.2022 г. по гр. д. № 4040/2020 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 134 от 08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, II г.о. и др.; Въпросът/въпросите са от значение за всяко исково производство, като относимостта към предмета на въззивното решение следва да се прецени с оглед предмета на конкретното въззивно производство, който се очертава по правилата на чл. 269 ГПК, както и конкретните касационни оплаквания за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, имащи отношение към зададените въпроси. Предвид касационните доводи, съставът на Върховния касационен съд намира, че е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационно обжалване следва да се допусне по обобщения и преформулиран от касационната инстанция въпрос: как следва въззивният съд да се произнася по доводите и възраженията на страните и как да установява релевантните за спора факти. Мотивиран от горното, съдът