Определение № 154 от 22.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1045/2017 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 4315/27.12.2016 г., постановено по гр.д.№ 4457/2016 г., от ІІІ-ти състав на Апелативен съд – София. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение, състава на САС е приел, че определението на първоинстанционния съд, с което се прекратява производството поради невнасяне в срок на дължимата държавна такса е правилно и го е потвърдил. Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 14, т. 3 от Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, предвижда два начина за удостоверяване на връчването, както следва: с документ, подписан от компетентното лице, което е извършило връчването, в който се посочва използваният начин на връчване и датата на връчване, а когато заповедта е била връчена на лице, различно от ответника — името на това лице и неговата връзка с ответника; потвърждение за получаването от лицето, на което заповедта е връчена, за целите на параграф 1, букви „а” и „б” - „а” лично връчване на личния адрес на ответника и на лица, които живеят в същото домакинство или работят там; „б” в случай на самостоятелно зает ответник или на юридическо лице — лично връчване в офиса на ответника на лица, които са наети от ответника/. Съдът е приел, че връчването е извършено по реда на втората хипотеза, а именно, чрез потвърждение за получаването от лицето в рамките на инициираната от СГС съдебна поръчка, във връзка с която, лицето е разпитано от Окръжен съд Голъуей, Западен съдебен окръг, Република Ирладндия в съдебно заседание проведено на 10.11.2014 г., като свидетел и под клетва е заявил, че е получил Европейската заповед за изпълнение на плащане на 03.08.2011 г. Въз основа на горното съдът е приел, че възражението е подадено в срок и е с оглед преминаването към общо исково производство, се дължи определената от първоинстанционния съд държавна такса, която не е внесена от страната. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочи правен въпрос, който според касатора е разрешаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Сочения правен въпрос е относно допустимостта на приложението на чл.14, т.3, б.Б от Регламент №1896/2006 г. относно връчването на европейска заповед за плащане, чрез връчване без обратна разписка на ответника, когато националното законодателство на държавата, в която се извършва връчването, допуска единствено връчване с обратна разписка, по поща и по факс. Твърди се, че произнасянето по този въпрос е в противоречие с възприетото от състав на СГС, ІV – б състав по гр.д.№ 410/2013 г. с постановеното по това дело определение от 28.01.2013 г. Не е налице соченото противоречие, доколкото в соченото определение състава на съда не е обсъждал изобщо приложението на чл.14, т.3, б.Б от Регламент №1896/2006 г. относно връчването на европейска заповед за плащане, а е обсъдил приложението на Регламент № 1393/2007 г., относно връчването на съдебни книжа, като обсъждането е изцяло в насоката на редовното прилозаване по гражданско дело. Липсата на произнасяне от страна на този съд по посочения правен въпрос води и до липсата на соченото противоречиво разрешаване на въпроса, като касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Нормата на чл.14 от Регламент №1896/2006 г. е ясна и не се нуждае от тълкуване, като самата норма е озаглавена „връчване без обратна разписка от ответника”, т.е. самия регламент допуска връчването да се извърши без обратна разписка, по начините, описани в разпоредбата на чл.-14 от регламента. Позоваването в тази насока на нормата на чл.29 от регламента е неотносимо към настоящия случай, доколкото същата касае компетентността на съдилищата, които издават заповедта за изпълнение и начина на съобщаване, но от съда, издал заповедта, какъвто не е настоящия случай, доколкото заповедта е издадена от български съд. В този смисъл поставения въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неотносим към настоящия спор. Предвид изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Водим от горното, състава на ВКС