Определение № 3122 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1533/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АД инженеринг“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 205 от 22.05.2024 г. по в. т. д. № 692/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 226 от 14.06.2022г. по т. д. № 354/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлена молбата по чл. 625 ТЗ, подадена от касатора за обявяване неплатежоспособността, евентуално – свръхзадължеността на „Техномонтаж груп“ ООД, Войсил, [община] с начална дата 01.01.2019 г. и за откриване производство по несъстоятелност на ответното дружество. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба се излагат доводи, че крайният извод на въззивния съд за отсъствието на материалноправните предпоставки по чл. 608 ТЗ е неправилен, тъй като съдът е преценявал обективното икономическо състояние на ответника към 31.12.2022 г. – дата, предхождаща приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция – на 8.05.2024 г. Сочи, че решаващите изводи в обжалваното решение са направени единствено на база счетоводното съотношение на актива и пасива, залегнало в изчислението на коефициентите на ликвидност, без да е извършена цялостна оценка на икономическото състояние на длъжника въз основа реализируемостта и ликвидността на активите на търговеца. Счита, че заключението на съда, че длъжникът не е неплатежоспособен, е основано на неправилно разпределение на тежестта за оборване на презумпцията по чл. 608, ал. 3 ТЗ. Поддържа, че съставът на апелативния съд в нарушение на процесуалните правила не е уважил искането на касатора за допускане на съдебно-икономическа експертиза за установяване икономическото състояние на длъжника към края на календарната 2023 г. и към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на делото: „1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция, решаваща спора по същество, да прецени обективното икономическо състояние и състоянието на неплатежоспособност на търговското дружество към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция /8.05.2024 г./ или може да го прецени към период 31.12.2022 г., предхождащ с две календарни години момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция?; 2. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция, решаваща спора по същество, да прецени обективното икономическо състояние и състоянието на неплатежоспособност на търговско дружество след извършена цялостна оценка на икономическото състояние на длъжника на база реализируемостта на актива и неговата ликвидност или може да го прецени на база единствено счетоводното съотношение на актива и пасива, залегнало в изчислението на коефициентите на ликвидност на дружеството?; 3. Върху молителя ли лежи доказателствената тежест в презумпцията на чл. 608, ал. 3 ТЗ относно състоянието на неплатежоспособност на длъжника или длъжникът носи тежестта да докаже, че е способен да погасява задълженията си към кредиторите?“. Жалбоподателят твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по първи въпрос – на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по т. д. № 4356/2013 г., ІІ т. о., т. д. № 4254/2013 г., І т. о., т. д. № 685/2012 г., ІІ т. о., т. д. 284/2016 г., ІІ т. о., т. д. № 758/2017 г., І т. о., т. д. № 3035/2013 г., ІІ т. о., т. д. № 169/2010 г. и т. д. № 959/2009 г., по втори въпрос – на решения на ВКС по т. д. № 685/2012 г., ІІ т. о., т. д. № 4254/2013 г., І т. о., т. д. № 284/2016 г., ІІ т. о., т. д. № 2572/2015 г., І т. о., т. д. № 2645/2022 г., І т. о. и т. д. № 1209/2023 г., ІІ т. о. и по трети въпрос – на решения на ВКС по т. д. № 959/2008 г., ІІ т. о. и т. д. № 169/2010 г., ІІ т. о. Ответникът по касационната жалба „Техномонтаж груп“ ООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 613а, ал. 1 ТЗ и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Пловдивски апелативен съд е приел, че страните по делото са обвързани от договор от 19.10.2020 г. за изпълнение на СМР, по който ответното дружество е възложило на молителя да извърши на свой риск срещу възнаграждение СМР на обект „Реконструкция и преустройство на сграда с идентификатор 40467.1.765.1 за обособяване на административно офисни помещения“. Посочил е, че страните по договора са подписали приемо-предавателни протоколи за извършените СМР, като фактурите, които са издадени за изпълнената и приета работа са заплатени от възложителя с изключение на последната фактура от 23.04.2021 г. на стойност 45 695, 77 лв. Установил е, че визираната фактура е издадена въз основа на „Протокол гипсокартон“ от 06.04.2021 г., като отказът за заплащане на осъществените СМР от възложителя е обоснован с възражение, че не дължи възнаграждение за изработеното по протокола поради пълно некачествено изпълнение. Съставът на апелативния съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че в посочената част СМР са некачествени, доколкото не е налице изпълнение с договореното качество на материалите и системите на „Кнауф“. Като е съобразил събраното във въззивното производство заключение на съдебно-техническата експертиза относно разликата в цената на вложените от изпълнителя материали и на дължимите съобразно договора и е приложил правилото на чл. 265, ал. 1 ЗЗД, съдът е счел, че възложителят има право на намаление на дължимото възнаграждение. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, прието във въззивното производство, и данните за извършените от възложителя плащания по договора, решаващият състав е заключил, че длъжникът дължи на подалия молбата по чл. 625 ТЗ кредитор сумата от 20 211, 27 лв., представляваща неизплатена част от възнаграждението за изпълнената и приета работа. Направил е извод, че молителят е носител на вземане към ответника за възнаграждение в посочения размер с източник договора за изработка - търговска сделка, както и на вземане по чл. 15, ал. 2 от същата сделка, предвиждащ, че при забава на плащанията от страна на възложителя последният дължи лихва в размер на 0, 5 % на ден от конкретното плащане. С оглед изложеното е счел за установена материалноправната легитимация на молителя по чл. 625 ТЗ в качеството му на кредитор по търговска сделка на ответното дружество. Решаващият състав на въззивния съд е споделил обаче извода на първоинстанционния съд, че не са налице основания за откриване производство по несъстоятелност на длъжника, тъй като по делото не се установява той да е неплатежоспособен и свръхзадължен. Изложил е съображения, че както приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-икономическата експертиза, така и изслушаното от въззивната инстанция заключение не сочат на същественото за неплатежоспособността финансово състояние, характеризиращо се с невъзможност за кумулиране и осигуряване на необходимите за плащане парични средства, а още по-малко – такава невъзможност да е обективирана към всички кредитори. Позовал се е на експертните изводи относно показателите за финансовото състояние на дружеството, като в решението са отразени изчисляванията на вещото лице на релевантните коефициенти в три варианта: по балансови данни; по балансови данни с включено към пасива на дружеството задължение към молителя в размер на 20 211, 27лв. и по балансови данни с включени към пасива на дружеството задължението в размер на 20 211, 27 лв. плюс неустойка по чл. 15, ал. 2 от договора – 131 373, 25лв. Посочено е, че при тези три варианта към 31.12.2022 г. показателите са следните: коефициент на обща ликвидност - 1,3553, 1,2983 и 1,1487, коефициентът на бърза ликвидност 0,7982, 0,7647 и 0,6766, коефициент на незабавна ликвидност - 0,2346, 0,2248 и 0,1989 и коефициентът на абсолютна ликвидност - 0,2346, 0,2248 и 0,1989. В решението е посочено, че съобразно изготвения от вещото лице корекционен вариант, при който балансово отразени задължения като дългосрочни са приети за краткосрочни и балансово отразени вземания като краткосрочни са приети за дългосрочни, като към пасива на дружеството са включени и задълженията към молителя /20 211,27 лв. плюс неустойка/, коефициентът за обща ликвидност е почти единица - 0,9196, тоест и този най-утежняващ финансовото състояние вариант сочи на способност на дружеството да изплаща текущите си задължения. Подчертал е, че показателите за финансовото състояние на дружеството за предходни периоди съобразно заключението на експертизата, изготвена в първоинстанционното производство, сочат също на способност на дружеството за погасяване на текущи задължения, като коефициентът на обща ликвидност към 31.12.2019 г. е 1,08, към 31.12.2020 – 0, 91 и към 30.06.2021 г. – 1,5, а към последната дата с включено задължение към молителя - 0,96. В решението е направено позоваване и на показателите за финансова автономност и задлъжнялост на длъжника, изчислени от вещите лица, като е отразено, че техните стойности съответстват на препоръчителните. Съдът е счел за значими за изводите му становищата на вещите лица, че за целия анализиран от двете експертизи период, считано от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г. не е налице спиране на търговската дейност на ответното дружество, то генерира приходи и е с положителен финансов резултат – печалба, съответно: 187000 лв. към 31.12.2020 г.; 147 000лв. към 31.12.2021 г. и 224 000 лв. към 31.12.2022 г. Извод за относителна финансова стабилност е изведен и от становищата на експертите въз основа на проведения анализ на движението на парични средства по касовите плащания и разплащателната сметка на длъжника, че не се констатира спиране на плащанията. По посочените съображения е направен извод за неустановено състояние на неплатежоспособност на длъжника по смисъла на чл. 608, ал. 1 ТЗ, както и за отсъствие на състояние на свръхзадълженост по смисъла на чл. 607а, ал. 2 вр. чл. 742, ал. 1 ТЗ. По отношение на последния извод са изложени аргументи, че според заключенията на съдебно-икономическите експертизи имуществото на търговеца е достатъчно за да покрие неговите задължения, поради което при него не е налице и евентуалното основание за откриване на производство по несъстоятелност - свръхзадълженост Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаят задълженията на въззивния съд в производството по чл. 608 ТЗ да изследва цялостното финансово - икономическо състояние на търговеца към момента на приключване на съдебното дирене, за да установи дали същият е неплатежоспособен. Те са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на решаващия състав, който при преценката на финансово- икономическо състояние на длъжника е съобразил само данните от заключенията на назначените в първоинстанционното и въззивното производство съдебно – икономически експертизи, които обхващат периода от 2019 г. до 2022 г. Следователно по отношение на поставените въпроси е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. На въпросите е дадено разрешение в цитираните от касатора актове на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 127 от 05.10.2011 г. по т. д. № 1027/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 163 от 06.02.2020 г. по т. д. № 271/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 14 от 27.07.2023 г. по т. д. № 2645/2022 г. на ВКС, І т. о. и др., в които е прието, че за да се установи дали търговецът е неплатежоспособен, е необходимо да се изследва неговото цялостно финансово - икономическо състояние към момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция и да се отговори на въпроса дали с притежаваните краткотрайни активи той може да погаси краткосрочните/текущите си задължения към кредиторите на база реалната ликвидност (от икономическа гледна точка) на активите. С оглед изложеното е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по посочените в изложението процесуални въпроси по т. 1 и т. 2, уточнени и обобщени от състава на ВКС, както следва: относно задължението на въззивния съд в производството по чл. 608 ТЗ да изследва цялостното финансово - икономическо състояние на търговеца към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, за да установи дали същият е неплатежоспособен. Последният въпрос на касатора, който се отнася до тежестта за установяване на обективното икономическо състояние на търговеца с цел оборване на презумпцията по чл. 608, ал. 3 ТЗ, според която неплатежоспособността се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, тъй като в обжалваното решение е направен извод, че длъжникът не е спрял плащанията, доколкото частичното неизпълнение на задължението му за заплащане на възнаграждение, дължимо за изпълнената и приета работа по процесния договор за изработка, е свързано с отричането на задължението към молителя изпълнител по сделката поради некачествено изпълнение. Обосноваността и съответствието с нормата на чл. 608, ал. 3, изр. 2 ТЗ на това заключение на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 125 лева. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение