Определение № 1614 от 02.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2380/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 261/2022 г. на Окръжен съд-Кюстендил е отменено частично решение № 260347 от 30.12.2021 г. по гр. д. № 625/2020 г. на Районен съд-Дупница и са отхвърлени предявените от Г. А. И., И. Г. А. и Г. Г. Н. искове: срещу Е. Л. Я. – че ищците са собственици на части от ПИ 55364.20.7 с площ 61.52 кв.м., и срещу В. Д. А. – че ищците са собственици на част от ПИ [№] – с площ от 173,33 кв. м. по КККР на [населено място], [община] дол, както и че посочените части, оцветени съответно в светложълт и в оранжев цвят на комбинираната скица, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението, са незаснети за сметка на имот проектен номер 020021 в землището на [населено място], [община] дол, Кюстендилска област, представляващ лозе от 1.576 дка, трета категория, в местността “Над селото”.

В мотивите на решението въззивният съд е приел, че не дължи произнасяне по искането за отмяна на констативния нотариален акт на ищците – нотариален акт № 84, том ІІ, рег.№ 2365, дело № 233 от 11.08.2014 г. по описа на нотариус С. С., тъй като не съществува самостоятелен иск по чл. 537, ал.2 ГПК, а отмяната на нотариален акт по реда на чл. 537, ал.2 ГПК е последица от уважаването на иск за собственост, какъвто ответниците не са предявили.

С решение № 81 от 10.04.2024 г. по в. гр. д. № 261/2022 г. на Окръжен съд-Кюстендил е оставена без уважение молба от Е. Л. Я. чл. 250, ал.1 ГПК за допълване на решение № 260 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 261/2022 г. на Окръжен съд-Кюстендил, като съдът се произнесе с изричен диспозитив по отношение на направено искане по чл. 537, ал.2 ГПК, както и по отношение на предявения в първоинстанционното производство иск на Е. Я. с правно основание чл. 59 ЗЗД.

Срещу основното решение № 260 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 261/2022 г. на Окръжен съд-Кюстендил и срещу допълнителното решение № 81 от 10.04.2024 г. по същото дело са подадени две касационни жалби от Е. Л. Я.. Жалбата срещу допълнителното решение № 81 от 10.04.2024 г. по чл.250 ГПК е върната като просрочена с влязло в сила определение № 3684 от 22.07.2024 г. по настоящото гр. д. № 2380/2024 г. на ВКС, I-во г. о.

Предмет на разглеждане по настоящото дело е останала само касационната жалба на Е. Я. срещу основното въззивно решение по иска по чл.54, ал.2 ЗКИР – решение № 260 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 261/2022 г. на Окръжен съд-Кюстендил.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да постанови диспозитив по направено искане с правно основание чл. 537, ал.2 ГПК, което искане е направено в пряка връзка с отговор на искова молба в първоинстанционното производство с правно основание чл. 108 ЗС, а впоследствие с подадената въззивна жалба срещу първоинстанционното решение;

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по въззивната жалба в нейната цялост.

Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – определение № 377 от 11.07.2012 г. по ч. гр. д. № 451/2011 г. на ВКС, І г. о. и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответницата В. Д. А. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос в изложението е поставен във връзка с оплакването на жалбоподателката, че съдът е бил длъжен да се произнесе с диспозитив по направеното от нея с отговора на исковата молба и с въззивната жалба искане по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ищците констативен нотариален акт за собственост.

Отмяната на констативен нотариален акт на основание чл. 537, ал.2 ГПК не е предмет на отделен и самостоятелен иск, а е последица от уважаване на предявен срещу легитимиращото се лице иск за собственост на имота. В този смисъл е трайно установената практика на ВКС, включително задължителната такава – Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. по гр.д.№ 150/85 г. на ВС, ОСГК, Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по тълк.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и решение № 172 от 11.07.2012 г. по гр.д.№ 1157/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 24 от 27.04.2020 г. по гр.д.№ 1919/2019 г. на ВКС, І г.о., решение № 76 от 28.05.2021 г. по гр.д.№ 4922/2019 г. на ВКС, І г.о.

В случая първоинстанционният съд не е бил сезиран с насрещен собственически иск от страна на ответницата, за да дължи произнасяне с диспозитив по чл. 537, ал.2 ГПК при евентуалното му уважаване. Като не е постановил диспозитив по чл. 537, ал.2 ГПК, въззивният съд се е съобразил с текста на цитираната разпоредба и практиката на ВКС по прилагането й, поради което не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обстоятелството, че при отхвърляне на предявения от ищците иск по чл.54, ал.2 ЗКИР техният констативен нотариален акт няма да бъде отменен, не налага отклонение от посочената практика на ВКС. Отхвърлителното решение по този иск не съставлява процесуална пречка в последващ процес ответникът да установи, че е собственик на вещта и като последица от това да бъде постановена отмяна на нотариалния акт на ищците по първото дело /в този смисъл е определение № 183 от 15.08.2022 г. по ч.гр.д.№ 1334/2022 г. на ВКС, І г.о.

Посоченото от жалбоподателката определение № 377 от 11.07.2012 г. по ч. гр. д. № 451/2011 г. на ВКС, І г. о. не влиза в противоречие с обжалваното въззивно решение и не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По това дело случаят е друг. Макар да е бил предявен самостоятелен иск по чл.537, ал.2 ГПК, съставът на ВКС е върнал делото на въззивния съд с указания да се произнесе по него, но по причина, че преди това с влязло в сила решение е бил разрешен спор за собственост, по който съдът е пропуснал да отмени нотариалния акт по обстоятелствена проверка, с който са се легитимирали ответниците и тъй като срокът за допълване на това решение е изтекъл. Настоящият случай не е такъв и няма как към него да се приложи посоченото определение на ВКС.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението, свързан с оплакването, че съдът не се е произнесъл по целия предмет на въззивното производство. Въззивното решение не съдържа диспозитив по предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Жалбоподателката е депозирала молба за допълване на решението в тази част, която е оставена без уважение с допълнително решение, постановено по реда на чл. 250, ал.1 ГПК. Подадената срещу това решение касационна жалба е била върната като просрочена. Ето защо не може в касационното производство, образувано по жалба срещу основното въззивно решение, да бъде поставен въпрос, свързан с оставената без разглеждане жалба срещу въззивното решение по чл.250 ГПК.

По поставените въпроси не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по тях има богата практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил.

Не са налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на решението не се установяват груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение