Определение № 340 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5276/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 864 от 25.06.2023 г. по гр. д. № 249/2022 г. на Софийския апелативен съд, поправено с решение № 1039 от 18.10.2024 г. по същото дело, е потвърдено решение № 260297 от 08.10.2021 г. по гр. д. № 837/2019 г. на Софийски окръжен съд, с което са били отхвърлени предявените от [община] срещу Потребителна кооперация „Златица-91“, [населено място], искове: 1. положителен установителен иск за признаване правото на собственост на общината върху ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], парцел [№] в кв. 72, местност „Центъра“, както и на партерен етаж с обща застроена площ от 381,54 кв. м. от изградената в него четириетажна сграда с търговско предназначение с обща застроена площ от 502,42 кв. м., наименувана „комбинат“, заедно с 1/3 ид. ч. от мазета, с обща площ от 450 кв. м. и 1/3 ид. ч. от общите части на сградата; 2. за прогласяване нищожност по чл.26, ал.2 ЗЗД на договор за наем, сключен на 01.02.2008 г. между [община] и ПК „Златица-91“, с предмет партерен етаж от процесната сграда-комбинат и 1/3 ид. ч. от мазетата и от общите части на сградата и 3. за прогласяване нищожност по чл.26, ал.2 ЗЗД на договор за доброволна делба, сключен на 31.10.2003 г. между [община] и ПК „Златица-91“, с предмет триетажна масивна сграда с партер и мазета – „сграда – комбинат“, находяща се в кв. 72 по плана на [населено място]. Решението на първата инстанция е било потвърдено и в частта, с която е прекратено производството по предявения от [община] срещу ПК „Златица-91“ иск за признаване за установено, че общината е собственик на останалата част от построената в имота четириетажна сграда с търговско предназначение – първи, втори и трети етажи, ведно със съответните идеални части от мазета и общите части на сградата. Въззивният съд е приел, че ПК „Златица-91“ е възстановила правото си на собственост върху ПИ [№] и построената в него четириетажна сграда по силата на закона на основание § 1 от ДР на Закона за кооперациите от 1991 г. и при условията и по реда на ПМС № 192 от 01.10.1991 г. Със заповед № 223 от 13.11.1998 г. на областен управител на Софийска област имотът е отписан от актовите книги за държавна собственост и е разпоредено предаване на владението му на ПК „Златица-91“. Реституционното производство е приключило с решение № 2207 от 06.06.1995 г. на ВАС. С договор за замяна от 02.10.2003 г. ПК „Златица 91“ е прехвърлила на общината правото на собственост върху 67 % от целия имот с идентификатор [№], ведно с построените в него сгради, срещу насрещна престация върху други недвижими имоти. На 31.10.2003 г. е сключен договор за доброволна делба, с който въз основа на възникналата собственост при квоти 67 % за ищеца и 33 % за ответника са обособени два дяла от имот с административен адрес [населено място], площад „Македония“, кв. 72 и според квотата на съсобствеността [община] е получила дял първи, а ПК „Златица- 91“ е получила дял втори. Прието е, че предмет на правния спор по настоящото дело е дял втори по договора за делба, представляващ партер със застроена площ от 381.54 кв. м., 1/3 от мазета и 1/3 от дворното място, възложен на ответната кооперация. По отношение на останалата част искът е недопустим, защото ищецът – [община], се легитимира като собственик въз основа на договора за доброволна делба. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че собствеността върху целия имот е принадлежала на ответната кооперация, която е възстановила правото си на собственост по силата на закона на основание § 1 от ДР на ЗК от 1991 г. и при условията и по реда на ПМС № 192 от 01.10.1991 г. (отм.).; впоследствие се е разпоредила с идеална част от тази собственост чрез договор за замяна, а после съсобствеността е ликвидирана с договор за доброволна делба. Така придобитият от ответната кооперация обект на спорни права, които вече са били върху самостоятелен обект от етажна собственост, е отдаден под наем на ищеца. Ищецът – [община], не е доказал пълно и главно соченото от него деревативно възмездно основание. Посочените от двете страни придобивни основания намират своето правно изражение в ЗМСМА и ЗК и чл.79 ЗС. Първите два от тези закони създават право на собственост при наличие на фактите, предвидени във фактическия състав на правните норми, но при конкуренция на права действието на ЗК предхожда ЗМСМА, поради което последният е неприложим за онези имоти, които по силата на ЗК вече са били собственост на кооперацията. Такъв е настоящият случай. Двете страни са приели основанието на възникналите изключителни права за ответника върху целия имот с идентификатор [№], ведно с построената в него сграда, и въз основа на него са сключили друга правна сделка – замяна, която не е атакувана по съдебен ред относно нейната действителност. За спорната част от имота ответната кооперация е въвела и евентуално възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност. Това възражение е основателно по следните съображения: Прието е, че не съществува пречка за придобиване по давност на процесния имот, тъй като той има частен характер. Обсъдено е решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд, обн. в ДВ бр. 18/04.03.2022 г., с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал.1 ЗД ЗС / обн. ДВ, бр. 46/2006 г., посл. поп. ДВ, бр. 18 от 2020 г., и на § 2 от заключителните разпоредби на Закона за изменение на ЗС /обн. ДВ., бр. 7/ 2018 г. /. Прието е, че след влизане в сила на конституционното решение на 08.03.2022 г. следва да се счита за неприложима за в бъдеще, т. е. от 09.03.2022 г., нормата на § 1, ал.1 ЗДЗС, според която давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост, спира да тече до 31 декември 2022 г., включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост или върху които е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на държавни или общински училища или на други държавни и общински институции в системата на предучилищното и училищното образование. Прието е, че владението, което ответникът осъществява от 09.03.2022 г., е релевантен факт към датата на приключване на устните състезания, защото е налице неприключило правоотношение по висящо производство, в предмета на което е включено и възражение за изтекла придобивна давност. Възражението на ответника задължава съда да посочи назад във времето кой период от владението е релевантен за оспореното придобивно основание. След изложени разсъждения за правната уредба на чл.86 ЗС и на мораториума по § 1, ал.1 ЗД ЗС с техните изменения във времето, както и за действието на решението на Конституционния съд, въззивният съд е приел, че следва да се зачита давността, изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01. 2018 г. За правните субекти, които са осъществявали фактическа власт в периода от 1980 г. и правоотношението е висящо, в спор за собственост по заявено основание придобивна давност и към факта на владението е установен фактът на неговата продължителност от началния момент до приключване на устните състезания, следва че е изтекла придобивна давност и когато имотът е частна общинска собственост, защото владението не е прекъснато фактически, а юридически е изтекъл десетгодишен срок. Това е станало в периода от 13.11.1998 г., когато е наредено предаване на владението, или от 31.10.2003 г., когато е сключен договорът за доброволна делба, или най късно от 01.02.2008 г. до 20.11.2019 г. - датата на предявяване на иска. Прието е, че възражението на ПК „Златица-91“ за придобивна давност е основателно, дори ако договорите за доброволна делба и за наем са нищожни. Това е така, защото имотът се държи от собственика за ответника и осъществената фактическа власт от собственика не означава, че упражнява право на собственост. В хипотезата, в която имотът е собственост на общината /което не се установява от събраните по делото доказателства/, осъщественото от нея държане за ответника представлява своене за последния, което е правно релевантно към въведеното с възражение придобивно основание – давност, дори и ако имота е бил частна общинска собственост. По отношение на установителните искове за нищожност на договора за доброволна делба 31.10.2003 г. и договора за наем от 01.02.1008 г., с който ПК „Златица – 91“ е отдала под наем на [община] партера със застроена площ 381. 54 кв. м. / с изключение на 29.12 кв. м. помещение за магазин,/, както и 1/3 ид. част от мазетата с обща площ от 450 кв. м. и 1/3 ид. части от общите чести на сградата, съдът е приел следното: Основанието на един договор се предполага до доказване на противното. За липсата на основание съдът не може да следи служебно, защото то се предполага и съдът зачита основанието, ако не бъде оборена презумпцията за съществуването му. Следователно тежестта на доказване е за страната, която се позовава на нищожност на това основание по чл.26, ал.2, предл. 2 ЗЗД. Неоспорената действителност на договора за замяна задължава съда да приеме, че е налице основание при сключване на договора за доброволна делба. С този договор, съсобствеността, възникнала със замяната, е трансформирана в право на собственост върху индивидуални обекти и един от тях е отдаден под наем. Разместването на блага по този договор също има основание, защото следва от предходен договор, в който страните са установили в отношенията си, че правото на собственост принадлежи на ответника. Доброволната делба би била нищожна, ако липсва съсобственост към момента на сключване на договора. Договорът за наем не е нищожен, дори и когато в качеството на наемодател се явява лице, което не е собственик. В разглежданата хипотеза ищецът твърди, че обекта на договора за наем е негова собственост и съответно, той може да ползва имота на по-силното основание – собственост. Решението на първоинстанционния съд е правилно и в тази част, защото не е установено твърдяното от ищеца право на собственост върху обекта на спорни права. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община]. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като спорният имот е негова собственост, видно от писмените доказателства и съдебно-икономическата експертиза по делото. Въззивният съд не направил анализ на представените доказателства и не отговорил на възраженията в жалбата, с която е сезиран. Неясно било посоченото във въззивното решение, че ответната кооперация е станала собственик на основание давностно владение. Абсурдно било съдът да приеме, че кооперацията е собственик на основание реституция по § 1 ДР на ЗК от 1991 г. и влязло в сила решене № 22087/95 по адм. д. № 3233/94 г. на ВАС и същевременно да е собственик на основание придобивна давност. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие на въззивното решение с две решения на ВКС по въпроса длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не. Сочи се също, че обжалваното решение е „явно неправилно“, поради което се иска допускането му до разглеждане „на основание т.3, предл. последно на чл.280, ал.1“. Ответникът в производството ПК „Златица-91“ оспорва жалбата. Счита, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения въпрос, както и че не е налице основанието очевидна неправилност, като при това касаторът неправилно се е позовал на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и не е изложил никакви аргументи в какво се състои очевидната неправилност. Изложено е подробно становище по съществото на правния спор. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не са налице обаче основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът, който жалбоподателят свързва с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, се поставя поради виждането, че съдът е трябвало да обсъди доказателствата за изплащане на имота от държавата при одържавяването му през 1957 - 1958 г., както и произтичащите от това последици, изложени във въззивната жалба. Там е изложен довод, че след като одържавяването е било възмездно, имотът не е бил реституиран по силата на § 1 от ДР на Закона за кооперациите от 1991 г. и ПМС № 192/01.10.1991 г. и разясненията на ТР № 2/02.06.1995 г. по тълк. д. № 2/995 г. на ОСГК на ВС. Имотът е останал държавна собственост и по силата на § 7, ал. 1 ПЗР на ЗМСМА е преминал в собственост на общината. Подобни доводи са развити във въззивната жалба, към която оплакванията в касационната жалба и въпросът по чл.280, ал.1, т.1 ГПК препращат и които не са обсъдени от въззивния съд. Действително, съобразно практиката на ВКС въззивният съд е длъжен да обсъди допустимите и относими доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, както и оплакванията и доводите във въззивната жалба. В случая това е сторено, макар и изключително пестеливо с приетото от съда, че ищецът не е доказал пълно и главно соченото от него деревативно възмездно основание. Следователно не е налице съществено противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Към мотивите на въззивния съд може да се добави това, че писмени доказателства за възмездно одържавяване на процесния имот няма, а експертизата по делото не е установила твърденията за възмездност. Показанията на свидетеля Ш. в тази насока не са много ясни, а доказателството, озаглавено „Съображение“ на П. А., има характер на писмено свидетелско показание, което не е годно доказателство по ГПК. Но дори да се приеме тезата на общината, че одържавяването на процесния имот е било възмездно, това не променя крайния извод на въззивния съд, че е налице реституция на този имот в полза на ПК „Златица-91“ по силата на § 1 от ДР на Закона за кооперациите от 1991 г., ПМС № 192 от 01.10.1991 г. и решение № 2207 от 06.06.1995 г. на ВАС. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 2.VI.1995 г. по гр. д. № 2/95 г., ОСГК, имуществото, което е било собственост на кооперативни организации и е иззето от тях след 10 септември 1944 г., подлежи на връщане. Условията за връщане, които са посочени в чл.1, ал.1 на ПМС № 192/1991 г., са достатъчни само когато в него не са инвестирани държавни средства. Административният орган по чл.1, ал.1 от постановлението е длъжен да преценява наличието на всички предвидени условия за издаване на заповед за връщане на кооперации на тяхното иззето и одържавено имущество, когато в него са инвестирани държавни средства. Споразумението по чл.2, ал.3 от постановлението урежда облигационни отношения, възникнали при и по повод възстановяване правата на кооперациите. В случай че е обжалван отказ за връщане на такова имущество, съдът преценява наличието или липсата на споразумение само с оглед законосъобразността на отказа. В последвалата практика на ВС и ВКС дадените разяснения в тълкувателното решение са развити. В определение № 301 от 20.VII.1995 г. по гр. д. № 2068/95 г., IV г. о., е прието, че е допустим установителен иск за собственост на имущество, което се възстановява по силата на § 1 от допълнителните разпоредби на Закона за кооперациите, като искът за реалното връщане на имуществото на основание чл. 108 ЗС е допустим при хипотезите на безвъзмездно предаване на иззето или одържавено имущество, а в останалите случаи - след разрешаване на споровете за уреждането на имуществените отношения. В решение № 453 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3538/2007 г., IV г. о., е прието, че за да се върне иззетото и одържавено имущество на кооперативната организация, се изисква да се изясни както правното, така и фактическото положение на реституирания имот. В случаите, когато ликвидността на вземането към кооперативната организация за остатъчната стойност на подобренията към момента на влизане на закона в сила е условие за връщане на имуществото, върху което са възстановени права на кооперативната организация, тази ликвидност съгласно чл.2, ал.3 на ПМС № 192/1991 г. ще се постигне чрез споразумение по чл. 2, ал. 1 и ал. 2 или по исков ред. В решение № 395 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 137/2011 г., I г. о, е прието, че връщането на кооперативното имущество става така, както е било отнето - възмездно или безвъзмездно, в зависимост от това дали при одържавяването му кооперативната организация е била обезщетена или не за отнетото й имущество или в имота са инвестирани държавни средства за подобрения. Условията за връщането се обсъждат едва след като се констатира, че кооперативното имущество е било възстановено, затова при предявен ревандикационен иск съдът следва да реши на първо място спора за собствеността на имота, т.е. дали са налице предпоставките за възстановяване на имуществото. С оглед въведените допълнителни условия за връщане на възстановеното кооперативно имущество и особеностите на всеки конкретен случай може да се стигне до уважаване на ревандикацонния иск в установителната му част с признаване правото на собственост на ищеца и отхвърляне на искането за предаване владението на имота или присъждането му под условие. При решаването на спора за собствеността съдът изхожда от състоянието на имота към момента на влизане в сила на § 1 от ДР на ЗК от 1991 г. /отм./, като изискването е кооперацията да е била собственик на имуществото, то да е одържавено или отнето по друг начин и да се намира в собственост на държавата или общините или на техни фирми. Начинът на одържавяване и дали след това държавата е инвестирала средства в имота за подобрения нямат отношение към въпроса настъпило ли е по силата на закона възстановяване на кооперативното имущество. От цялостната уредба на чл. 1, ал. 1-5 на ПМС № 192/1991 г., както и от посочената практика на ВС и ВКС, следва извод, че одържавената кооперативна собственост се възстановява по силата на закона във всички случаи, а реалното връщане на отнетото имущество и уреждането на евентуални парични отношения между държавата и кооперацията по този повод са само следствие от тази реституция. Като краен извод обжалваното въззивно решение съответства на тази практика. По делото няма данни при реституцията да са възникнали спорове във връзка с реалното връщане на процесния имот на ПК „Златица-91“ и за неуредени парични отношения между държавата /общината/ и кооперацията. Напротив, между тези страни след реституцията е сключен договор за замяна, който е създал съсобственост между тях върху възстановения имот и впоследствие тази съсобственост е била прекратена чрез договор за доброволна делба. При уреждане на тези отношения изобщо не е бил повдиган въпрос за необходимост от някакво парично обезщетение, което се дължи на държавата за дадените от нея средства във връзка с одържавеното кооперативното имущество. Затова няма как тези спорове да се поставят за първи път с иска по настоящото дело. Не възниква и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Обстоятелството, че въззивният съд е изложил подробни мотиви по евентуалното възражение за придобиване на имота по давност, при положение, че преди това е приел за осъществено другото въведено от кооперацията реституционно основание по §1, ал.1 ЗК 1991 г. /отм./, не опорочава съдебното решение до степен, налагаща допускане на касационно обжалване. При този изход на делото на ответната кооперация следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 13 804,80 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 07.10.2024 г. и извлечение от банкова сметка в УниКредит Булбанк АД. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,